Димитър Димов "Тютюн"

„Цветя на злото“ сред героите на Димитър Димов
Мария Чулова

Космополитната душа на писателя Димитър Димов попива от екзотиката и ароматите на гранични идеи. Архивните документи, част от които са публикувани от Екатерина Иванова, подсказват, че е повлиян от конфликтната стихосбирка „Цветя на злото“ от Шарл Бодлер. Естетическото влияние е експлицитно изразено в първия роман на Димов „Поручик Бенц“ (1938) чрез мотото, което е стих на френския поет. Първата прозаическа творба на Димов му открива път за научна кариера, тъй като преди да го назначат за асистент по анатомия във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет, ръководителят на катедрата е възхитен от романа, който Веса Харизанова му донесла. В другите романи авторът не се отказва от някои възгледи от така наречената „естетика на злото“, чийто идеолог е Ш. Бодлер, като продължава да ползва за разделител на книгите си избрани стихове на осъдения поет.
Текстологичните анализи на творбите на Димов доказват цялостното отношение към френския поет, като в „Осъдени души“ и „Тютюн“ писателят е предпазлив и не разкрива откровено привързаността си към Бодлер. Самокритиката се явява отзвук на гласа на епохата - „безплодно, упадъчно психологизиране“. Авторът заема поза на самозащита, за да допуснат по-късните му творби до публиката.
Своеобразната сгъстеност на характерите и страстите според Георги Гачев в „Съвременният роман при условията на ускорено литературно развитие (За романа на Димитър Димов „Тютюн“), (с.434) образува обективната основа на новаторството. В сгъстена форма присъстват и чертите на естетиката на Бодлер: демоничната любов, любовта към греховното, дендизмът, вечно женското начало, сплинът, наречен сполучливо неврастения, „Черната Венера“, богиня на сладострастието, тласкаща любовниците към разрухата, тъмния идол – на тшестлавие, ненавист, пресита и законът на конкуренцията и прагматичните делови отношения и търгуване с любовта. В цялата смес на чувства има вечна неудовлетвореност.
Избраната форма на разказване в романите на Димов до голяма степен ни убеждава, че има сходство на авторовите житейски възгледи с тези на героите му – поручик Айтел Бенц, Ирина, Костов и др. „Всевиждащият“ глас на разказването от гледна точка на Бенц в първия роман и после дългите психологични характеристики от гледна точка на някои от героите в „Тютюн“ ни дава пълна плуралистична картина, в която все пак надпраговият оценъчен план не може да не се отличи. Димов определено харесва Бодлер, но не се вписва в епигонската вълна. Обича Бенц, Ирина, Динко, Костов, Борис, Стефан, Фани и отец Ередиа, но с лекота ги обрича на смърт, за да се пречистим в страданието, но и да прозрем с ума си изконната обреченост на модерната душа. Именно тази обреченост най-силно личи при Бодлер, но при него образите са на неграмотни и полуграмотни личности, които се срещат с поети.
Агоналният дух в любовното приключение е силата, с която вехнат цветовете, попаднали в примката на покварените институции – военното ръководство, йезуитската църква, фанатичния комунизъм и фундаменталния капитализъм на олигарсите. Светлозар Игов нарича Димов писател, който „не е съдник, а лечител“. Може да излекува душите на читателите си, но обречеността на сплин на интелигенцията, увлечена от сатанинска сила или генетично обременена: тази на Мария Спиридонова-Морева, Борис Морев, Ирина, Фани, Костов, Адриана, болната Ани от „Карнавал“ и др. ни изглежда безнадеждна. Богатите не са щастливи у Димов, но те са цветя, които могат да бъдат спасени. Едно от манифестните стихотворения на Бодлер се нарича „Сплин“ от цикъла „Сплин и идеал“. Самият поет говори за себе си като за обречена на сплин душа. Всеки от героите на Димов е достатъчно плътно психологически обрисуван, за да ни стане симпатичен, а от гледна точка на познанията за икономиката, политиката и медицината, които са нужни за спецификацията , авторът е брилянтен.
Интересна е съпоставката на категоризирането на опасните жени при Бодлер и реализираните женски образи у Димов. Опасни са „порядъчната жена“, „учената жена“ и „актрисата“: „Порядъчната, понеже по необходимост принадлежи на двама мъже и е оскъдна храна за деспотичната душа на поета;учената, защото по погрешка не се е родила мъж; актрисата, защото е пропита с литература и говори на жаргон, с една дума, защото не е жена в пълния смисъл на тази дума: за нея публиката е нешо по-ценно от любовта“ (в „Съвети към младите писатели“, „Любовта на поетите“, Стоян Илиев, 1995, с.231). В началото на „Тютюн“ се запознаваме с порядъчни ученички по отношение на любовта – Ирина и Лила, двете твърде интелигентни и платонични в чувствата си към идеалния мъж. Платонизмът на Лила остава до края на романа – тя повече от двадесет години не преминава границата във взаимоотношенията си с Павел и доста години го счита за враг и сектант, а всъщност самата тя е тесногръда и лишава партията от истинската й интелигенция. Нейната привидна порядъчност я прави опасна, тъй като тя става убийца. Ирина изживява най-различна любов и страст, но в професионален план е достойна лекарка на избрани специални пациенти, а не „на полза роду“. Ирина се отдава на сладострастието, но спасява човешки животи без разлика на класа и идеология. Тя е в категорията „учена жена“ - медик, който помага само на частни случаи- Мария, внучето на Мичкин, Лила, Динко, Варвара, Борис, Костов, Аликс, има принос към науката в частност за борбата с черноводната треска и маларията. Ирина запазва народностния дух, като случайно попаднала в „Никотиана“, но съвсем несправедливо Димов многократно я нарича паразит. Тези нисши организми убиват, а Ирина посяга само на себе си. Може случайност да е превърнала бедното момче от малкия град, втория син на Редингота в зет на татко Пиер Спиридонов. Случайно влюбената в него Мария и женитбата с нея го правят собственик и генерален директор на „Никотиана“, но принадлежността му към икономическия елит в капиталистическа България изобщо не е случайна. За Ирина принадлежността към светския културен елит е закономерна – образована красавица, разпръскваща аромата на маслодайна роза и привличаща магнетично мъжете. Ирина остава по-близо до Бога от Лила, защото не отнема живот. Излишни са осъдителните реплики в последната глава на „Тютюн“, в която мотивира творческото си решение за самоубийството на лекарката. Любимото ми сравнение на Ирина е през погледа на Стефан Костов: „Тя приличаше на красива, но изцапана роза, паднала в тора на всеобщо разтление“ (Ікн., 537с.,1967г.). Тома Аквински осъжда суицида като тежък смъртен грях, но Бодлер го уважава. Костов, Ирина и Макс Ешкенази запазват уважението ми. Фонът на всеобща поквара не оправдава военизирания свят на международна и класова борба. Разрухата на капитализма не носи много оптимизъм.
Жената актриса е въплътена в образи като Мария – мечтателна пианистка, съвестта на родителите си, която боледува от тяхното позиране и преструване, Зара – полиглот с външността на бедуинска принцеса, троен шпионин и шантажьор с маски пред богатите и властни мъже, продала се евтино, Адриана – хвърля се от моста, за да бъде спасена от младия Адамов, Фани – играе роля на медицинска сестра и при това успешно, за да спечели отец Рикардо Ередиа, Ани – с маска, за да заеме мястото на съблазнителната си сестра. Само Зара сред тях не е представена болна от сплин. Последните духовни сили на Мария, Ирина, Фани изтичат като капки дъжд по стъклото, които барабанят като „пръсти на мъртъвци“. Яркото сравнение авторът употребява, когато описва нервната криза и припадъка на Ирина след разговора с Павел. Мария не може да се спаси сама, тъй като болестта е заложена в нея като наследствена. Фани и Ирина сами си причиняват налудничавия синдром на опустошените и ограбени души. Самотата, отчуждунието, неудовлетвореността и вътрешното „несъгласие“ на емоционална реакция на човека при сблъсъка с действителността са гениално обрисувани в много сцени в романите на Димов. При Бодлер злото е „красиво цвете“ на самотно страдащатата и неудовлетворена душа.
Грозното и красивото се сливат у Ирина. Физическата красота е съхранена по системен дендистки начин чрез здрав сън, подходяща храна и спорт. Вечното зло прониква като сплин, леност, отказ да поддържа практическите си знания по медицина, разврат с фон Гайер, Ценкер, Бимби. След смъртта на Борис, фон Гайер, Динко и Костов тя също както Мария изживява тъга и меланхолия, скърби за убитата любов и изпитва унилост поради несподеленото влечение към Павел. Унизена и оскърбена, сама отвратена от себе си и споделила с големия брат на Борис всички компромиси с достойнството си и лични продажби за свои и чужди интереси.
Изключение от трите посочени категории жени в естетиката на Бодлер прави Кристало. Гъркинята не принадлежи към нито една от тях, защото тя е „Черната Венера“. По-развалена от всички жени в романа, чрез невежеството си довежда до по-скорошната смърт на малката Аликс. Покварената Кристало първоначално е била жертва, а после е оплела в примките си бедни жени, чрез чийто разврат е печелила. Може би тя е също носителка на демоничната любов и е опасна утеха за самотни богаташи като Костов.
Главният експерт на „Никотиана“ е описан като денди, „молец на модата“, грижещ се за красотата си като филмов актьор, надминаващ суетата на татко Пиер и Борис. В отношенията си към жените също е денди: служи на тютюневите магнати, като преспива с министерши, а на другия ден ловува с мъжете им, съблазнява млади служителки на „Никотиана“, посещава публични домове, подобни на този на Кристало, не създава семейство и деца. Социалдемократическите му идеи умират още с младостта му, след като натрупва богатство. Запазва сърцето си и част от здравия морал и помага на избраници от фирмата и обществото. На него дължим забавянето на освобождаването на Стефан Морев, при това фатални се оказват пороците му – злоупотреба с алкохол, светска суетност и желание да вижда показно блясъка на благотворителните си жестове. Единствено нему Стефан има доверие, че умее да дава подкупи на министрите и директорите, че има добро сърце да се трогне и го освободи от затвора. Стефан Костов скърби искрено за нелепата смърт на младия си съименник и си прави самокритика. Дендизмът на Костов прозира и в благотворителността му към красивото цвете на гръцките острови – болното от малария сираче Аликс. Мечтае да я осинови, образова и превърне в свое най-ценно украшение. Ще я облече в рокля от бледожълта коприна, за да я превърне в кукличка. Пристъпът на гръдна жаба е белег на тютюневата отрова и нездравословния живот.
Барон Лихтенфелд също е немският денди. Бездетен и разточителен, но значително по-развратен от Костов, баронът пожертва другия тютюнев експерт – многодетния Прайбиш и си издейства чрез брак с почти безполовата бивша развратница със земноводни очи Дитрих, за да остане далеч от фронтовата линия. Лихтенфелд не запазва читателските симпатии, тъй както Костов успява. Запазената физика на немския експерт говори за егоизма на аристокрацията, деградираната му душевност – злоупотреби със светски наслади, липса на лоялност към Немския папиросен концерн, двойната агентура подобно на Зара, Малони, Кршиванек и счетоводителя на „Никотиана“ - всички белези на разрухата на личността са изразени без разточителство.
Бледолилавите цветове на тютюна са пристрастили всички тютюневи магнати. Сред плутократите най-ярък е образът на Борис. Първоначално с рационален и пъргав ум, постоянство в изучаването на тютюните и дързост да се запознае с татко Пиер, тъкмо когато е в родния им град точно след уволнението на Борис от „Никотиана“, любовните трепети на Мария му помагат за кариерното му развитие. Генералният директор Борис Морев после се опустошава и пороците му не са само тютюнопушене и алкохолизъм. Превръща Ирина в държанка, обрича хиляди тютюноработници на глад, манипулира дребните търговци и пр. Последното издигане на грохналия лъв щеше да бъде сделката му с Кондоянис, обаче Ирина го заплашва, че гъркът ще бъде арестуван от гестапото. Действително ролята на съпругата му при провала на тази сделка е малка, но все пак тя е задвижила колелото. Когато Ирина съобщава на Борис, че ще го изостави заради скандалите след злоупотребата му с алкохол, той вече няма сили да продължи да трупа богатства и живее като „самотен и грохнал звяр“. Идолът на златото го тласка към пропастта. Тютюнът е символът на цветята на злото. Той отравя ледената душа на Борис. Самосъзнанието на свръхчовек, присъщо за фон Гайер, не е чуждо на средния син на Редингота. Във финалните дни от живота на Борис виждаме как надделяват у него животинските страсти, ревността, алчността, егоизмът. Наказан е с неврастения и нелечима болест.
Борис не е денди, не е суетен като татко Пиер и Костов. Не е бил парвеню като тях никога. Няма навика да се преоблича по няколко пъти. Единствената му любов през живота е Ирина, а към Мария изпитва само признателност за богатството, но не я изразява чистосърдечно. Затова е наказан с болест като нейната, която се проявява само в късните самотни часове на пиянство. Димов открива взаимовръзките на света на капитала и световната криза на духа. Крайната бедност на работниците поражда комунистическите идеи, а олигархията води към въоръжаване. Борис няма пряко въздействие на решенията на фашистите, но той е един чарк от механизма на Немския папиросен концерн, колкото и да се стреми към самостоятелност в последните си месеци.
Войната заразява хиляди невинни души. Главният експерт Костов се стреми да спаси едно цвете, един скъпоценен камък – Аликс. Вижда чрез това червенокосо момиче със сини като сапфир очи и тънка като цикада снага шанс да спаси своята опустошена душа. Откупува я от пропилия се чичо Херакли за няколко бутилки алкохол и пари в брой, но я оставя у Кристало, която прибързано й дава хинин и я нарича пред Костов „краставо коте“. Експертът полага последни усилия да спаси Аликс, като осигурява преглед от Ирина и постоянни грижи от гръцки лекар. Загубва смисъла на живота си след смъртта на древно хубавата и невинна Аликс. Забравя навиците си на денди – да сменя измачканите си панталони, да търси лукса и комфорта. Вече е духовна развалина с достойнство. Той би могъл да е като баща за Ирина след смъртта на Чакъра и да я възпре от греховността, но характерът му не е толкова силен. Само грижите за Аликс спасяват Костов и Ирина от ускорено развитие на неврастенията. Ирина и Борис разсъждават като свръхчовеците: „Да, децата са тържество на рода и измама на индивидите...“ (Борис) и сякаш не чувстват липсата на наследници. За Костов бащинството щеше да е спасение и нямаше да се самоубие, още повече има паспорт като помагач на АЕК, което го защитава пред новата комунистическа власт.
Пороците на военните години са изобразени чрез сгъстени образи – Лили Марлен, бедното момиче, което продавало тялото си на войниците, като пример ще посочим дъщерята на свещеника-атеист Леонидис. Развратът за пари има измерение сред т.нар. „порядъчни жени“ като еврейката Варвара, чийто баща е искал да я омъжи за аптекар, но е била нужна зестра от двеста хиляди лева, каквито не е имал. Еврейската тарифа за любов и брак е ясна на Димов. Варвара става толкова студена, че не превежда единствените реплики на Майк Джинс, които биха могли да го спасят от смърт. Еврейката е готова да подкупи Динко с единственото нещо, с което може да изрази любовта си – да се бие редом с него и загине до него. Динко й отказва. Чрез нея Димов се възмущава от брака по интереси без любов, какъвто тя е имала с партиен другар.
Контрапункт на Варвара, лишилата се от женственост заради комунистическата идея, е лишената от борба за идеал Ирина. За Мичкин и другите случайно срещнати мъже в живота на Ирина тя е незабравим образ, „жена без възраст и грижи“, плод на безделието на враждебния свят. През очите на Ирина Мичкин не е зла сила и убиец, а тя мисли, че немската идея за свръхчовека е само смешно подражание на капитана на партизанския отряд.
Цветята на злото разцъфват и в душата на здравия селски хубавец, братовчеда на Ирина от Средорек, комунистическия капитан Динко. Младежът е носител на хубави народностни черти и на демоничната любов към братовчедка си Ирина, заради която иска да взриви автомобила на Борис и дори не мисли за възможните жертви. При Бодлер демоничната любов е „мълния на проблясък и нощ“. Единствената близост, която Ирина дарява на Динко, е в последните му минути, когато му бие инжекция с кордизол за облекчаване на болката му.
След като се прощава с Динко, Ирина е длъжна да отдаде последна почит на Борис. Повече пияницата Виктор Ефимович се грижи за погребението, а Костов за розмарина и вехнещите цветя. Също бяха нужни гробищни цветя за жертвите на стария свят и „Никотиана“, когато изпращаха Чакъра и Спасуна. Липсата на цветя за Фитилчето, убит поради страха на Макс Ешкенази, за младежа-атеист, който е искал да подпали склада на „Никотиана“ говори за много анонимни жертви на класовата борба. Павел Морев е окичен с цветя чак след произвеждането му в генерал-лейтенант, но е прокълнат от Редингота, за който си остава безродственик и безотечественик, който двадесет години не е бил у дома при баща си. Не са проследени подвизите на Павел като комунист, но няма пречистване от безсмислените братоубийствени кръвопролития отстрана на съратниците му. Не помня също някога Лила да му е дарявала цвете, тъй като любовта им е спартанска.
„Колелото на историята се бе завъртяло неумолимо на сто и осемдесет градуса, смазвайки света на „Никотиана” и Немския папиросен концерн” (ІІкн., с.364, 1967). Така Димов ни въвежда в кръговрата, а сред богатите настъпва опасение, че червените ще ги разстрелят в конвейр. Вече Ирина не е като узрял житен клас, който се люлее от вятъра, както я възприемаше Мичкин, а се превръща в лунатичка и дори за Данкин е само „буржоазна усойница”. Конете на комунистите стъпкват лехите с цветя и можем да се досещаме за предстоящите разстрели с или без Народен съд. Павел става демоничен и фанатичен като Борис и предава целия архив на брат си с изключение на анонимните писма. Народният съд е инструмент на човеконенавистничество и братоубийства. „Случаят „Тютюн” е разгледан през февруари 1952 г., когато Димов има значително по-завидна съдба от Бодлер, който е осъден заради „Цветя на злото”. Българският писател е бил политически индиферентен и писмото на Вълко Червенков играе ролята на „дух от машина”, за да спаси романа.
Втората редакция от 1954г.прави „Тютюн” произведение близко до социалистическия реализъм. Бодлер не е имал възможност да се приспособи и става прокълнат поет, едва посмъртно е оправдан чрез нов процес. Общото между двамата е, че загубват бащите си в ранна възраст. Стремят се към изобразяване на големите социални конфликти, а Димов е поет в прозата при описание на пейзажите и настроенията на героите. Димитър Димов има възможност да се радва на признание приживе и умира като председател на СБП (1.ІV.1966г.), докато Бодлер не е признат от цензурата.
Българинът не е аморален, но обича да опознава долоризма и други цветя в изкуствата.


Библиография:
1. Игов, Св. Предговор на „Поручик Бенц”, Сиела
2. Илиев, Ст. Любовта на поетите
3. Ичевска, Т. Романите на Димитър Димов, Фабер, 2005г.
4. Случаят Димов, доклади от научната конференция по повод 90 години от рождението на Димитър Димов, книгата е издадена през 2003 г.
Първата публикация на статията е в списание "Кула", книга 2, октомври 2010 г., гр. Казанлък. Очаква се публикация в сборника с докладите от конференцията по повод 100 години от рождението на Димитър Димов, проведена в НБ "Св.св.Кирил и Методий", София, 2009 г.