Sladuna: март 2015

Пърси Биш Шели Освободеният Прометей Лирична драма в четири действия ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА Гръцките трагици, избирайки сюжетите си из историята на своя народ или из митологията, ги разработваха до известна степен произволно. Те съвсем не се смятаха задължени да се придържат към общоприетото тълкувание или да подражават, както в повествованието, така и в заглавието, на своите съперници и предшественици. Подобно разбиране би довело до отричане на самите подбуди, които тласкаха творчеството им — да се издигнат, да победят другите участници в художественото съревнование. Историята за Агамемнон е била поставена на атинската сцена в толкова варианти, колкото са били и пиесите, които са я взели за сюжет. Аз си позволих подобна волност. В своя „Освободен Прометей“ Есхил представя, че Юпитер се е помирил с Прометея и му се отплатил по този начин, задето титанът е разкрил опасността, надвиснала над неговото царство от брака му с Тетида. Според това третиране на сюжета Тетида бива омъжена за Пелей и Прометей с разрешението на Юпитер освободен от Херкулес. Ако аз бях написал своята драма по този образец, нямаше да сторя нищо повече от един опит да се възстанови изгубената творба на Есхил: стремеж, който — дори и да бях предпочел такова тълкувание — пак щеше да бъде възпрепятстван от мисълта, че подобен опит би довел до сравнение, твърде дръзко за мене. Но всъщност аз не можех да се съглася е такава слаба развръзка — да помиря Бореца и Потисника на човечеството. Моралната сила на темата, така могъщо поддържана от страданията и издръжливостта на Прометей, щеше да изчезне, ако си представим, че се е отрекъл от своя горд език и е коленичил пред тържествуващия и коварен противник. Единственото създание на човешкото въображение, отчасти близо до Прометея, е Сатаната (Шели има пред вид образа на Сатаната от „Изгубеният рай“ на Милтон. — Б. пр.), но според мене Прометей като образ е по-поетичен от Сатаната, тъй като освен своята храброст, величие и твърда съпротива срещу всемогъщата сила можем да си го представим и лишен от недъзите на честолюбието, завистта, отмъстителността и жаждата за възвеличаване, които при героя на „Изгубеният рай“ ни пречат да съчувстваме на съдбата му. Характерът на Сатаната буди в ума пи една порочна последица от аргументи, като ни заставя да сравняваме грешките му с нещастията му и да извиняваме първите, защото вторите надминават всяка граница. В умовете на тия, които разглеждат тази величествена творба с религиозно чувство, тя поражда нещо още по-лошо. Противно на това Прометей се явява сякаш тип на висше нравствено и духовно съвършенство, подчинен само на най-чистите, безкористни подбуди, които водят до най-прекрасните и най-благородни цели. Тази поема бе почти изцяло написана сред хълмоподобните развалини на баните на Каракала, сред цъфтящи поляни и гъсти храсти, покрити с ароматни цветя, които като все по-преплетени лабиринти се простират по огромните тераси и зашеметяващите арки, увиснали във въздуха. Яркосиньото небе на Рим, влиянието на пробуждащата се пролет, така могъща в този божествен климат, и новият живот, с който тя опиянява душата, бяха вдъхновителите на тази драма. Образността, която, използвам тук, в много случаи е извлечена от проявите на човешкия душевен живот или от онези външни действия, в които те се изразяват. В модерната поезия това изглежда необичайно, макар Данте и Шекспир да дават много подобни примери — Данте повече от всеки друг и с повече успех. Но гръцките поети, които знаеха всички средства да събудят съчувствие в сърцата на съвременниците си, постоянно употребяваха този могъщ похват. Нека моите читатели припишат тази особеност на усърдието, с което съм изучавал елинските творби, тъй като едва ли ще ми бъде призната по-голяма заслуга. Трябва да кажа най-откровено няколко думи за степента, в която запознанството ми със съвременни произведения е могло да повлияе на моята работа, защото често се отправя такъв укор към поеми, много по-известни, и с право по-известни, от моята. Невъзможно е човек да живее в една епоха с такива писатели като тези, които са в челните редици на пашата литература, и добросъвестно да твърди, че е отстранил влиянието на такива необикновени умове върху своя език и общото звучене на мисълта си. Истина е, че ако не духът на техния гений, то поне формите, в които той се е излял, се определят не толкова от техните лични особености, колкото от особеностите на моралната и интелектуална среда, сред която те са израснали. По този начин доста писатели притежават външната форма, но не и духа на онези, на които се приема, че подражават, защото формата е принадлежност на епохата, в която живеят, докато духът е самопроизводната светкавица на тяхната душа. Особеният стил, който отличава съвременната английска литература — напрегнатата и изразителна образност, — като една цялостна сила не произхожда от подражание на който и да е отделен писател. Общият сбор на способностите във всеки период остава като цяло един и същ; обстоятелствата, които го пробуждат към действия, непрестанно се менят. Ако Англия беше разделена на четиридесет републики, всяка равна по население и територия на Атина, няма основание да се съмняваме, че институции, не по-съвършени от атинските, ще създадат във всяка една от тях философи и поети, равностойни на древногръцките, които (като изключим Шекспир) никога не са били надминати. Великите творци от златния век на нашата литература се родиха от това трескаво събуждане на общественото мнение, което разруши до основи най-старата и най-потисническа форма на християнската религия. Развитието и напредъкът на същия дух ни дадоха Милтон. Великият Милтон беше — и нека това винаги се помни — републиканец и смел търсач на нови истини в нравствеността и религията. Имаме основание да предполагаме, че големите писатели на нашето време са спътници и предшественици на някоя неподозирана още промяна в обществения строй или във възгледите, които го циментират. Облакът на обществения разум вече изригва своята мълния, равновесието между институциите и възгледите сега се възстановява или е на път да се възстанови. Колкото до подражанието, поезията е подражателно изкуство. Тя създава, но създава чрез съчетания и изображения. Поетичните абстракции са прекрасни и нови не защото техните съставки не са съществували по-рано в човешкото съзнание или в природата, а защото цялото, създадено чрез тяхното съчетание, поражда едно разбираемо и красиво сродство с тези източници на мисли и чувства и със съвременните им условия; така че един велик поет е шедьовър на природата и другите поети са длъжни да го изучават. Както поетът не може да се откаже от това — духът му да бъде огледало на всичко красиво във видимия свят, така той не може да се изключи от съзерцанието на красотата в творбите на своите велики съвременници. Претенцията, че се изключва, би била нахалство у всеки, освен у най-великите, а дори и у най-великите този стремеж ще доведе до една напрегнатост, неестественост и безсилие. Поетът е съчетание на въздействията на вътрешните сили, които ще изменят природата на другите и на външните влияния, които подбуждат и поддържат тези сили; той не е продукт на едно, а на две начала. В това отношение всеки човешки ум се променя под въздействието на природните неща и на изкуството; на всяка дума и всяко внушение, което е позволил да се доближи до съзнанието му. Той е огледалото, в което се оглеждат всички форми и в което стават една форма. Поетите, както и философите, художниците, скулпторите и музикантите са, от една страна, създатели, от друга, създания на своето време. От тази подчиненост не могат да избягнат и най-великите. Има сходство между Омир и Хезиод, между Есхил и Еврипид, между Виргилий и Хораций, между Данте и Петрарка, между Шекспир и Флечър, между Драйден и Поуп. Те имат всички общ родов белег, вътре в който се разгръщат личните им особености. И ако това сходство е резултат на подражанието, аз с охота ще призная, че съм подражавал. Ползвам се от случая да призная, че притежавам това чувство, което един шотландски философ по начин, характерен за него, нарича „страст да се мени светът“. Каква страст го е накарала да напише и да издава своята книга, той не обяснява. Колкото за мене самия, аз предпочитам да бъда осъден заедно с Платон и Бейкън, отколкото да попадна в рая с Пейли и Малтус. Но би било грешно да се смята, че посвещавам своето поетично произведение па единствената задача — пряко да наложи обществено преобразование, или пък че до каквато и да е степен го смятам за някаква логична теоретична система как да се устрои човешкият живот. Дидактическата поезия ми е отвратителна; всичко, което може със същия успех да бъде изразено в проза, става досадно и претенциозно, ако се даде в стихове. Така че моята цел е била само да запозная високо изтънченото въображение, което притежава една избрана класа любители на поезията, с красивите идеали на нравственото усъвършенстване; аз зная, че докато умът не се научи да люби, да се възхищава, да се доверява, да се надява, да търпи, разсъдъчните принципи на нравственото поведение ще бъдат като семена, хвърлени по друмищата на живота, и пътниците несъзнателно ще ги тъпчат в праха, макар да биха могли да им донесат жетвата на щастието. Ако ми е съдено да живея, за да съставя това, към което се стремя — една последователна история на всичко, което ми се струва истински градивни сили на човешкото общество, то тогава защитниците на неправдите и предразсъдъците да не се ласкаят, че бих вземал за образец повече Есхил, отколкото Платон. Говоря за себе си с непресторена свобода и затова нямам нужда от самозащита пред откровените; а нека тези, които не са откровени, да си помислят дали като извращават нещата, не вредят повече на собствените си сърца и умове, отколкото на мене. Какъвто и талант да притежава човек — даже и най-нищожен, — той е длъжен да го използува, щом може да послужи за развлечение и поука на хората, и ако опитът му се окаже неуспешен, то неосъществената задача е достатъчно наказание за него. Нека никой не се измъчва да трупа върху усилията му праха на забвението, защото издигната купчина ще посочи гроба, който иначе би останал неизвестен. _(Прекрасната древногръцка легенда за Прометей хилядолетия е привличала въображението на поетите. Тя е свързана с цялата система на гръцката митология. Най-напред върховното божество е бил Уран, който е олицетворявал небето. Негови деца са титаните, същества могъщи като самата природа. Един от тях, Кронос, Хитрия, изковава железен сърп, причаква баща си и го убива. Следва, царството на Кронос, който се оженва за Рея. От техния брак се раждат бъдещите олимпийски богове: Хестия, Деметра, Хера, Посейдон, Хадес и Зевс (Юпитер). Тъй като, Кронос бил научил от своите родители, че едно от децата му ще го свали от трона, той ги поглъщал веднага след раждането им. Ужасената майка, Рея, решава да запази поне едно и когато идва ред на шестото, Зевс, подава вместо него на ненаситния баща един камък, обвит в пелени. Спасеният Зевс бива скрит на остров Крит, където израства. Тогава той принуждава Кронос да изкара от търбуха си погълнатите деца. Те излизат пълни с ярост и жажда за отмъщение. От този миг започва продължителната и страшна война между титаните. Всички останали титани освен Океан застават на страната на Кронос срещу Зевс и неговите братя и сестри. И тук вече се намесва Прометей._ _Прометей, син на титана Япет и сам титан, притежава пророческа мъдрост и знае бъдещето. Самото му име „Прометей“ означава „мисъл, която върви напред“, „предумисъл“. Предвиждайки крайната победа на Зевс, той застава на негова страна в борбата заедно с Гея, земята. Благодарение на неговите съвети Зевс печели решителната битка. От благодарност Зевс дарява на Прометей и на брат му Епиметей правото да създават живите същества на земята. Епиметей създава животните. Прометей обаче решава да сътвори по-висше създание, взема малко пръст, смесва я с вода и прави човека. За разлика от животните той го създава изправен, така че докато другите твари гледат надолу към земята, човекът гледа към звездите. После той се вдига до небето, запалва факела си от колесницата на слънцето и дава на хората най-силното им оръжие — огъня. Тогава настъпва Златният век, когато не е имало престъпления, нещастия, войни и страдания и човеците са живели в невинност и щастие. Но Зевс не е могъл да се помири с обстоятелството, че „смъртните“ владеят огъня. Той започва да ги преследва — скъсява пролетта, разделя годината на сезони; подготвя план за пълно унищожаване на човечеството. Тогава защитникът на хората, Прометей, повежда борба с Олимп. Зевс се чувствува оскърбен и за наказание отнема огъня от човека. Смелият титан обаче отново го открадва от небето, скрива го в една тръба и го връща на земята. За тази си дързост Прометей бива жестоко наказан. По заповед на Зевс той е окован на една скала високо в Кавказ и всеки ден при него долита един лешояд да кълве дроба му. Неговите мъки биха могли да свършат, ако признае господството на небесния властелин и ако му издаде тайната, която той знае в своята премъдрост — каква опасност застрашава с гибел царството на Зевс. Но Прометей е горд и не желае да коленичи пред своя враг и потисник на човечеството. Със своята храброст и твърдост, с благородната цел, на която служи, той остава може би най-яркият символ на борец в цялата човешка история. Шели разработва този толкова древен и толкова прочут сюжет с голяма свобода и във фабулата, и в тълкуването, като заостря борбеното и оптимистично начало в него.)_ ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА ПРОМЕТЕЙ ДЕМОГОРГОН ЮПИТЕР ЗЕМЯТА ОКЕАН АПОЛОН МЕРКУРИЙ ХЕРКУЛЕС ---------- АЗИЯ ПАНТЕЯ ЙОНА — Океаниди ---------- ПРИЗРАКЪТ НА ЮПИТЕР ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА ДУХЪТ НА ЛУНАТА ДУХОВЕ НА ЧАСОВЕТЕ ДУХОВЕ, ЕКОВЕ, ФАВНИ, БЕСОВЕ ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ Дефиле с ледникови скали в Индийския Кавказ. Прометей, прикован над една бездна. В краката му седят Пантея и Йона*. Нощ. През време на действието постепенно се съмва. [* Пантея и Йона… — Шели вмъква в традиционния сюжет свои герои и мотиви. Любима на Прометей е Азия, която в неговия разказ също е станала жертва на Зевсовата ярост и е била заточена в една далечна и пуста индийска долина, далече от възлюбения си. Но нейните сестри, Пантея и Йона, от обич към Азия денонощно стоят край окования титан и със съчувствието си смекчават мъките му. Трите — Азия, Пантея и Йона — са океаниди, дъщери на стария Океан.] ПРОМЕТЕЙ Ти, цар на богове и на демони*, [* „Ти, цар на богове и на демони…“ — С този първи стих на началния си монолог Прометей се обръща към тиранина Зевс.] ти, цар на всички освен едного, обгърнал хиляди пламтящи светове, които двама ний с очи безсънни еднички виждаме — земята погледни! Тя цялата гъмжи от твои роби, пред теб прострени ничком за молитва, сред гробници от стъпкани сърца, а ти отвръщаш им със страх и скърби! И само мене, твоя враг, накара в безокия си гняв да тържествувам над злобата и жалката ти мъст! Три хиляди години часовете минават, неспохождани от сън, и остра болка всеки миг дели на много мигове като години дълги! Мъчения, ненавист, самота и отчаяние е мойто царство и въпреки това е по-велико от твоето, властителю могъщ! А би бил всемогъщ, ако делях със теб срама на твойта тирания**, [** „А би бил всемогъщ, ако делях със теб срама на твойта тирания …“ — Намек за заслугата, която Прометей има в борбата на Зевс срещу Кронос, както и за неговия отказ да издаде тайната, която му иска олимпийският тиранин.] ако не бях разпънат, окован на тази канара, възпряла даже орлите със снагата си; студена, безмерна, черна, мъртва, оглушала, където няма живо същество, където и тревичка не расте, а само мъка, само вечна мъка!… Без отдих! Без надежда! И все пак издържам аз! Земя, не ме ли чувстваш? Ти, слънце ярко, висини просторни, не ме ли виждате? Ти, океане глух, непостоянна сянка на небето, не ме ли чуваш как умирам тук? Горко ми! Мъка! Само вечна мъка!… Пълзящи глетчери забиват в мен стрелите на своите кристали лунно-ледни, с изгарящ студ се впиват в моите кости оковите им бляскави и твоят небесен пес, крилатият орел, отровил човка със отрова чужда, кълве сърцето ми; от сънища зловещи безформени видения долитат и призраци се подиграват с мен; демоните на земетръса страшен се трупат бесни и отново чупят корите на трептящите ми рани, докато долу късат се скалите и от гърмящи пропасти изскачат с рев духовете зли на урагана, подгонили разсърдени вихрушки, за да ме бият със пронизващ град!… И все пак радват ме денят, нощта — денят, стопил сланата бяла заран, нощта спокойна, звездна, възкачила след здрача изтока оловносив; те радват ме, защото ми довеждат, безкрили и пълзящи, часовете и някога един от тях ще дойде и като някой тъмен жрец, повлякъл към капището жертвата смразена, ще те докара тук, царю жестоки, да паднеш и да лижеш моите кърви под бледните нозе, тоз миг готови да те разтъпчат, ако не презрат един такъв безсилен, жалък роб! Да те презра ли? Не! Не! Аз те жаля! Как ще те гони твойта страшна гибел, незащитен и сам през небесата! Как твоята душа, до дъно пълна със ужас, ще раззине като ад! Говоря всичко туй с тъга, не с радост. Омраза вече не изпитвам, мойта мъка ме прави мъдър. Старата ми клетва, която някога към теб отправих, сега премахнал бих. Вий, планини, разнесли грохота на моите думи със ехото стогласно на горите и с пяната на водопади диви; вий, извори, замрели в сгърчен лед, избликнали с гърма на моя глас, повлякли разтревожени води към Индия; ти, въздух най-пречистен, през който слънцето минава без лъчи, за да гори направо; вие, вихри, които виснехте с отпуснати криле, замръзнали над тая тиха бездна, докато гръм, от вашия по-силен, за миг земята кръгла разлюля — елате пак и ако моите думи тогава имали са власт над вас, макар че аз сега съм друг и всяко желание за зло у мен е мъртво, макар че даже споменът изчезна за някогашната омраза — нека те тази власт и днес да не загубят! Аз казах ги тогава, вий ги чухте! Пак повторете мойта стара клетва! ПЪРВИ ГЛАС от планините Три по триста хиляди години как над земетръсните легла ний стоим, сред грохот на лавини често тръпнат нашите чела!… ВТОРИ ГЛАС от потоците Лава във водите си сме влекли, с кръв сме мили стръмни брегове, неми покрай трупове сме текли сред опустошени градове!… ТРЕТИ ГЛАС от въздуха Цветове неземни съм втъкавал в пустия, безкраен небосклон; не един сърцераздиращ стон често моя отдих е смущавал!… ЧЕТВЪРТИ ГЛАС от вихрите Векове как тука сме събрани. Нито мълнията огнекрила, нито запламтелите вулкани, нито всяка друга божа сила нас не беше с нищо удивила! ПЪРВИ ГЛАС Но нивга нашите грамади снежни не са кънтели, както от словата ти метежни ВТОРИ ГЛАС Но нивга ний подобен звук не сме понасяли на юг. Един лодкар във лодката заспал, в съня си чу го, потрепера цял и с вик: „Горко ми!“ скочи в дълбините, за да умре, по-луд и от вълните! ТРЕТИ ГЛАС Но нивга в моя сребърен захлас не е звънял такъв ужасен глас. Той като рана зина и се скри и мрак от гъста кръв деня покри! ЧЕТВЪРТИ ГЛАС И ний побягнахме — прокоби зли ни свиха долу, в ледните мъгли, и тишина ни обкова сърцата, макар че ад за нас е тишината! ЗЕМЯТА И пещерите неми от скалите тогава викнаха: „Тежко ни!“ Горе небето празно отговори също: „Тежко ни!“ Пурпурни, вълните морски в брега се блъснаха и изреваха — да чуят побледнелите народи и вятърът да разнесе: „Тежко ни!“ ПРОМЕТЕЙ Аз чувам други гласове, а не словата, които сам изрекох! Майко, ти и твойте синове презряха оня, чиято воля, издържала всичко, спря страшното всесилие на Юпитер* [* „…спря страшното всесилие на Юпитер…“ — Трябва още в началото да се каже, че Шели почти навсякъде използува латинските наименования на гръцките богове, тъй като чрез латинския език те са много по-здраво влезли в съвременния английски език. Така той казва Юпитер вместо Зевс, Меркурий вместо Хермес, Сатурн вместо Кронос, Аполон вместо Феб и пр.] и той не разпиля и тях, и теб като мъгла пред утринния вятър! Нима не ме познаваш? Мен, титанът, направил своята агония преграда срещу врага ти всепобеден? Вий, поляни, закътани в скали, и вий, потоци, наситени със сняг, едва видени през пари и мъгли там нейде долу, през лесове, де някога съм скитал със Азия и пил съм от живота на влюбените й очи — защо духът, дарил ви е мощ, сега е тъй надменен, че не желае да говори с мен? Със мен, що спрях лъжата и мощта на царя ви, наситил с робски писък водите и усоите ви мрачни, тъй както спира се обезумял ездач, когото бесовете са обзели? Отговорете, братя! ЗЕМЯТА Те не смеят! ПРОМЕТЕЙ Кой смее? О, каквото и да бъде, аз искам клетвата си пак да чуя! Край мене някакъв ужасен шепот се вдига, но на звук той не прилича, и впива се във тялото, тъй както светкавицата впива се след удар! Дух, говори! От твоя глас безплътен разбирам само, че край мен витаеш и пълен си с любов! Кажи сега как го проклех! ЗЕМЯТА Не би могъл да чуеш. На мъртвите езика ти не знаеш! ПРОМЕТЕЙ Ти жив си дух — проговори! ЗЕМЯТА Не смея! Ще разбере небесният владетел и ще ме прикове за наказание връз колело на мъки, по-ужасно от туй, върху което се въртя! А ти си нежен и внимателен, макар че боговете твоя глас не чуват, си повече от бог, защото си добър и мъдър! Слушай ме сега! ПРОМЕТЕЙ През мозъка ми сякаш в полумрак минават като здрачни сенки мисли и бързи, и лениви, и прекрасни, и страшни. Аз усещам, че слабея като в прегръдката на страстна обич, но все пак туй ме мъчи! ЗЕМЯТА Не, не можеш да чуеш ти! Безсмъртен си, а само ония знаят тоз език, които очаква смърт! ПРОМЕТЕЙ Ти кой си, тъжен глас? ЗЕМЯТА Аз съм Земята, майка ти! Във мойте гранитни вени, чак до всяко клонче на гордите дървета, затрептели с листата си в замръзналия въздух, течеше радост като кръв във живо тяло, когато ти от мойта гръд изскочи — ти, дух на радостта най-съкровена! И мойте синове изнемощели гласа ти чули, вдигнаха чела, допрени дотогава в мръсен прах. Всесилният тиран бе блед от страх, преди да смогне да те окове! Виж — милиони светове горящи около нас въртят се — тез, които на тях живееха, видяха как помръква в небето обръчът на мойта светлина. Невиждан ураган морето вдигна и земетръс разсече върховете от ярък сняг, и пламъци незнайни разтърсиха зловещите си гриви под смръщения небосвод, пожари и наводнения заляха равнините; сред градовете тръни разцъфтяха и там във сластни потъмнели стаи задъхани пълзяха гладни жаби. Нападна чума хора и животни, след нея — глад; чернилка порази дървета и треви; и по лозята, по нивите, по сочните ливади отровен плевел избуя и задуши растежа им — и мойта гръд бе суха от скръб, а въздухът — дъхът ми чист, бе заразен от моята омраза: омразата, що майката издишва срещу врага на своето дете! Да, чух тогава твойта страшна клетва, която, ако ти сега не помниш. моите безброй морета и реки и планини, и ветрове, и тоя въздух, и царството безгласно на умрелите запазиха — най-скъпоценен глас! Ний спомняме си тия страшни думи със тайна радост и надежда, но не смеем да ги повторим! ПРОМЕТЕЙ Ти, пресвята майко! От тебе другите събират сила, цветя, щастливи звуци, плодове, любов, макар и мигновена; нищо от всички тия радости аз нямам! Но моите думи, моля те, не ми отказвай! ЗЕМЯТА Ще бъдат казани! Преди да рухне в прах Вавилон и магът Зороастър*1, [*1 „…и магът Зороастър…“ — Зороастър (Заратустра), както е известно, е основателят на древната персийска религия. Характерно е, че Зороастър твърде подробно се занимава с преселението на душите и задгробния живот. Въпросът за „отвъдното царство на сенките“ е бил в центъра на неговото учение. В тази връзка Шели го вплита в текста.] умрелият ми син, сам своя призрак видя в градината. Той бе едничък сред хората, успял това да стори. Защото знай, два свята има тук, Животът и Смъртта. Един ти виждаш, но другият е в гроба — там са скрити на всички живи сенките, додето смъртта ги с живите съедини навеки: мечти и нежни блянове човешки и всичко, вярата което ражда и любовта желае, странни, страшни, величествени и прекрасни сенки; и ти си там — един измъчен призрак сред бурни планини, и боговете са там, и всички неназвани сили, огромни духове, герои, хора, дори безкрайната тъма, Демогоргон*2! [*2 „…дори безкрайната тъма, Демогоргон…“ — Още един съвсем нов (и твърде важен!) герой, създаден от Шели при разработката на темата. Демогоргон, както се разбира по-нататък в текста, е дете на Юпитер и Тетида. В стила на митологическата традиция той унищожава баща си, както преди Кронос (Сатурн) бе унищожил Уран, а Юпитер — Кронос. Чрез него поетът изразява великата сила — съдбата, абсолютната закономерност и върховна справедливост, която управлява природата и обществото и която ще събори тиранията и неправдата.] И той е там, тиранинът върховен, връз трона от горящо злато. Синко! Един от тях ужасната ти клетва, която всички помним, ще ти каже! Извикай твоя дух или духа на Юпитер, на Хадес*3, на Тифон*4! [*3 „…на Хадес…“ — Хадес е един от братята на Юпитер, бог на подземното царство (в латинската версия Плутон).] [*4 „…на Тифон…“ — Стоглаво чудовище от гръцката митология.] Или на другите по-мощни богове, които Злото в своето обилие след падането ти само създаде да тъпчат бедните ми синове! Попитай ги и те ще отговорят, така че после яростната мъст на Властника ще плъзне подир сенки, тъй както плъзва есенният вятър в разбитата, отворена врата на рухнал замък… ПРОМЕТЕЙ Майко, нищо лошо не ще изкажат вече моите устни! Ти, Юпитеров призрак, тук ела! ЙОНА Крилата ми са скръстени над моите очи, но виждам през воала им видение в лъчи и слушам през перата грохот разгневен! Дано това не ти докара зло, Титане наранен, при който ний заради нашата сестра стоим с наведено чело! ПАНТЕЯ Тоз грохот, като вихър е, разтърсил планини, видението страшно е, във звездни светлини! Свиреп, със жилеста ръка от злато жезъл той крепи, потънал цял в студенина! Изглежда, че злина той не търпи, а че нанася сам злина! ПРИЗРАКЪТ НА ЮПИТЕР Защо довлякоха ме върху бури на тоя свят тайнствените сили, мен, призракът безплътен? И какви несвойски звуци моят глас издава? Не тъй говорех досега във мрака със бледните си братя. Кой си ти, страдалец горд? ПРОМЕТЕЙ Ти, образ най-ужасен, при тебе трябва да отиде Оня, чиято сянка си! Аз съм врага му, Титанът! Искам ти да кажеш мойта клетва, макар без мисъл да е твоят празен глас! ЗЕМЯТА Мълчете! Слушайте, вий, сиви планини, макар и да е нямо вашто ехо, вълшебни извори и древни лесове, вий, пещери пророчески, реки, опасли острови зеленина, ликувайте! Ще чуете сега туй, що не можете да кажете сами! ПРИЗРАКЪТ Какво ме сграбчва и говори вътре в мен? То ме разкъсва, както мълнията къса надвисналия облак! ПАНТЕЯ Как издига лице могъщо той! И потъмня небето! ЙОНА Той говори! О, закрий ме! ПРОМЕТЕЙ Аз виждам клетвата в движенията горди, във твърдостта и тихата омраза, и в онова ужасно отчаяние, което себе си с усмивка подиграва! Аз виждам я като написана пред мен! И все пак, говори! О, говори! ПРИЗРАКЪТ Демоне, моят дух спокоен те зове, с каквото можеш да ме нараниш! Лъжлив деспот на хора и на богове, ти едното не съумя да подчиниш! Сипи отрови върху мен, мъчения и страх студен, сменявай огъня със мраз, изливай своя вечен бяс в градушки и светкавици, сърцата да смразяват в тълпи от фурии, които бурите довяват! Върши злини! Че аз ти дадох мощ, над всичко имаш власт, освен над теб самия и над мойта воля! Ден и нощ смразявай хората със своя дъх свиреп! Духът ти злобен да витай над моя мил, обичан край, да черни ведрото небе, където любовта ми бе, и непреклонната глава в безсънна мъка да се мята, докато ти царуваш още горе в небесата! Но ти, ти, който си и бог, и цар, пропил с душата си тоз свят на скръб и мрак, и всички същества във ужас си превил да ти се кланят — ти, всепобеждаващ враг, бъди проклет! И моят вик в теб да се впива всеки миг, да те обвий безкрайността, агонията ти да бъде тя! Венец от мъка да е твойта страшна сила, духа ти като вряло злато да е обгорила! И нека с туй проклятие да трупаш зли дела, прокълнат да се чувстваш, щом зърнеш доброта! Като вселената да бъде без предел и твоята самоизмъчваща се самота! Чудовище с безкрайна власт, ще дойде и за тебе час най-после твоето сърце пред нас да лъсне, както е, след толкова безплодни престъпления през целия всемир да рухнеш ти в презрение! ПРОМЕТЕЙ Това ли бяха думите ми, майко? ЗЕМЯТА Да, те бяха! ПРОМЕТЕЙ За тях аз жаля. Празни са словата ми! И колко сляпа мъката била е! Не искам аз да страда никой никога! ЗЕМЯТА Горко, горко на всички нас, срази те Юпитер накрая! Вода и суша, заридайте, и аз със вас ще заридая! Плачете всички! В тоя скръбен ден Титанът ни лежи съборен, победен! ПЪРВО ЕХО Лежи съборен, победен? ВТОРО ЕХО Съборен, победен! ЙОНА Не се плашете, туй е мигновена тръпка, непобедим е гордият Титан! Но вижте там, над бездната лазурна, пристига някой във лъчи облян: сандалите си с люспи златни везал! Блести под него цялата земя! В ръка изопнал е мъничък жезъл, опасан от змия! ПАНТЕЯ Меркурий туй е, пратеник на Юпитер! ЙОНА А другите кои са подир него, с коси на хидри и криле-стомана, които той назад намръщен блъска, безброен рояк, закрещял в закана? ПАНТЕЯ Това са яростните хрътки-сприи на Всемогъщия, и той ги храни със кръв и стонове, когато на небето като ездач връз облаци застане! ЙОНА Не са ли стигнали телата мъртви, та нови жертви са дошли да дирят? ПАНТЕЯ Титанът ми изглежда несломим, тъй както всякога! ПЪРВИ БЯС Надушвам прясна кръв ВТОРИ БЯС В очите искам да го видя аз! ТРЕТИ БЯС Надеждата да го измъчвам ми мирише, тъй както купище от трупове след битка на лешояда гладен! ПЪРВИ БЯС Само смей да ни задържаш, Пратенико! Хрътки на ада, радвайте се! Що ли, ако скоро синът на Майя* сам ни стане плячка? [* „…синът на Майя…“ — Майя е майката на Меркурий, дъщеря на Атлас и една от многобройните любими на Юпитер.] Кой дълго би могъл да угоди на Всемогъщия? МЕРКУРИЙ Назад, гадини! Назад към вашите железни кули, да вийте там сред огнени потоци без хапка във устата! Ще повикам аз други бесове наместо вас! Вдигни се, Герион*1! Ела, Горгона*2, [*1 „…Вдигни се, Герион…“ — Герион е три-телно чудовище, властелин на остров Еритея.] [*2 „Ела, Горгона …“ — Медуза Горгона — прочуто в гръцката митология чудовище. Някога то е било красиво младо момиче с великолепна коса, което се осмелило да се сравнява с Атина Палада. Оскърбената богиня си отмъстила сурово, като превърнала къдриците й в плетеници от съскащи змии и придала такъв страшен израз на лицето й, че всеки, който я виждал, се вкаменявал на място.] Химера*3, Сфинксе*4, най-изтънчен демон, [*3 Химера — друго митологическо чудовище. Според легендата предната част на тялото му е била съчетание на лъв с коза, а задната приличала на дракон.] [*4 „…Сфинксе, най-изтънчен демон, донесъл чак от небесата в Тива отровно вино — неестествена любов и неестествена омраза…“ — Целият този пасаж е свързан с прочутата легенда за Едип. Царят на Тива, Лай, бива предупреден от оракула, че синът му ще го убие и ще вземе престола му. Затова той дава момчето на един овчар със заповед да го погуби. Овчарят се смилява и отнася малкия в Коринт, където той отраства под името Едип. Вече силен и едър юноша, Едип случайно среща на пътя баща си, който отива към Делфи. Двамата не се познават. Помежду им избухва свада и Едип го убива. Скоро след това край Тива се заселва едно чудовище, наречено Сфинкс, с тяло на лъв, а гърди и глава на жена. То стояло на една скала до пътя и задавало на минаващите една гатанка. Който не можел да отговори, губел живота си. Едип смело се явява пред Сфинкса, решава гатанката и отчаяното чудовище се хвърля в бездната. Благодарните тиванци го правят свой цар и му дават за жена овдовялата царица, предишна съпруга на Лай, Йокаста. Така Едип не само убива баща си, но и става мъж на майка си — и това е „неестествената любов“ и „неестествената омраза“, за които споменава поетът.] донесъл чак от небесата в Тива отровно вино — неестествена любов и неестествена омраза! ПЪРВИ БЯС Милост! Милост! Тъй ни се иска плът, че ще умрем! Назад недей ни връща! МЕРКУРИЙ Стойте мирни тогава и гласът ви да не чувам! Дошъл съм тук, Страдалецо ужасен, със нежелание, с голямо нежелание! Баща ми, най-великият, ме праща да те измъча с новата му мъст! Уви! Аз жаля те и себе си намразвам, че няма друго що да сторя! Твоят извърнат взор в очите ми се врязва и цялото небе превръща в ад; а гледката на изтерзаното ти тяло преследва ме и деня, и нощя, един усмихнат упрек! Ти си мъдър, добър и твърд, но всуе тъй упорстваш самичък във борба срещу Всесилния! И тези вечни и блестящи лампи, които мерят горе на небето безкрайните години уморени — не са ли те за теб сега поука, спасение и изход да не чакаш? Сега мъчителят ти е въоръжен с мощта на невъобразими болки, с най-бавната агония на ада! И аз съм тук, за да докарам тях, да доведа най-злобните и диви демони и да ги оставя е теб! Дано това не бъде! Има тайна, която може Юпитер да срине от трона му и само ти я знаеш измежду всички живи същества! Всевишният от нея се бои! Ти в думи облечи я и пред него като молба за прошка поднеси я! Превий душата си в молитва! Твойта воля да коленичи в гордото сърце — разкаяник в огромен храм! И вярвай, добрият дар и мекото упорство ще укротят и най-свирепия!… ПРОМЕТЕЙ Сърцето зло променя в зло доброто. Аз го сдобих със цялата му мощ и за отплата тук бях окован, години, векове — и денем слънце изгаря кожата ми, а през лунни нощи лед врязва се във моето чело… А долу тъпчат моя род любим слугите негови, на мислите палачи! Така тиранинът отплаща се! Това е справедливо! Злото няма как доброто да приеме! Щом спечели той свят един във дар или изгуби един приятел, чувства и ненавист, и страх, и срам, но не и благодарност! Той ми мъсти сега за свойто зло и ако аз със него съм добър, това е най-пронизващият упрек, със острата си болка нарушил съня на неговото отмъщение. А нему аз не ще се покоря! Какво покорство иска той, освен да чуе тази съдбоносна дума, която ще погребе всяко робство, и днес над кървавата му корона като надвиснал сицилийски меч трепти? От мене той сега я иска, но аз все още няма да я дам! И нека другите престъпника ласкаят, докато краткото му царство трае. Те няма от какво да се боят — когато правдата възтържествува, тя грешниците няма да наказва, а само ще оплаче свойта мъка със състрадание. И тъй, аз чакам! Часът на моето възмездие е близък, дори тъй както си говорим, наближава все повече! Но чуй как страшно вият на ада хрътките! Побързай! Виж баща ти как помрачи небето в своя гняв! МЕРКУРИЙ О, ако можеше това да се избегне! Аз да те мъча, ти да страдаш! Слушай! Пак питам те! Кажи ми, ако знаеш — кога ще падне Юпитер от трона? ПРОМЕТЕЙ Аз зная само — трябва той да падне! МЕРКУРИЙ Уви, така ли ще пълзят, неизброими, годините на твоите страдания? ПРОМЕТЕЙ Ще траят те, докато той царува — ни повече, ни по-малко. Това не плаши ме и друго не желая! МЕРКУРИЙ Почакай! Потопи се в вечността — там, дето времето броено, век след век, на мисълта до сетния предел, изглежда само миг и неохотно се влачи разумът по своя път безкраен, докато рухне, сляп, убит, бездомен… Да, може би не е той преброил годините, които в бавни мъки ще трябва да прекараш, непростен… ПРОМЕТЕЙ Да, може би не ги е преброил и разумът — и все пак те минават! МЕРКУРИЙ А ако би могъл сред боговете потънал в сластна радост да живееш? ПРОМЕТЕЙ Таз ледна урва аз не ще напусна, ни моите неразкаяни страдания! МЕРКУРИЙ Уви! Аз чудя ти се и те жаля! ПРОМЕТЕЙ Жали презрените слуги небесни, не мен — защото моят дух царува сред ясен мир, спокоен като слънце! Но колко празни думите са! Викай демоните! ЙОНА Виж, сестро, огън бял до корени разсече оня кедър огромен и покрит със сняг! Как страшно тресе се божията гръмотевица над него! МЕРКУРИЙ Уви, аз трябва да се подчиня пред твойте и пред неговите думи! На съвестта ми тежка мъка ляга! ПАНТЕЯ Виж как се спуска със нозе крилати синът небесен по лъчите полегати на утрото!… ЙОНА Сестрице мила, скрий с крило очите си, защото, инак, ако погледнеш, ще умреш! Пристигат! Пристигат! Помрачили със криле безбройни раждането на деня, отдолу кухи са като Смъртта! ПЪРВИ БЯС Хей, Прометей! ВТОРИ БЯС Титан безсмъртен! ТРЕТИ БЯС Вожд на робите небесни! ПРОМЕТЕЙ Да, елате! Тоз, който някакъв ужасен глас зове, е тук — Титанът окован! Кои сте вий, създания страхотни? Осакатяващият Юпитеров мозък от своя ад с чудовища богат не беше раждал досега за мен по-грозни призраци! Когато гледам такива отвратителни тела, аз сякаш ставам като туй, което виждам, и смея се и взирам се унесен във някакво ужасно родство с тях! ПЪРВИ БЯС Ний сме вестители на скръб и страх, на отчаяние, неверие, ненавист, на скрити престъпления и както преследват злите хрътки някой хлипащ ранен елен през храсти и блата, тъй гоним ние всичко на света, което плаче и окървавено диша, щом господарят ни велик го предаде във наша власт… ПРОМЕТЕЙ О, ужаси безчетни в едно едничко име, аз ви знам! И тия езера и екове — те също знаят мрака и звука на вашите криле. Но днес защо, по-грозни и от вашта грозота, пълчищата ви идат от тъмите? ПЪРВИ БЯС Това не знаехме! Сестри, о радост! ПРОМЕТЕЙ Нима би могло нещо да се радва затуй, че е самото изродено? ВТОРИ БЯС Когато млади влюбени се гледат, взаимната им красота и младост ощастливява ги — така и ние! И както розите, които бледна жрица кърши за своя празничен венец, разливат червенина и тя поруменява, тъй ний приемаме от наште жертви съдбовните ужасни очертания на тяхната агония! А инак сме като майка ни, нощта, безплътни! ПРОМЕТЕЙ Пред вашта злобна мощ и пред мощта на господаря ви се смея със презрение бездънно! Лейте върху мен сега на всички мъки чашата! ПЪРВИ БЯС Ти мислиш, че ний ще късаме във тебе кост след кост и нерв след нерв като разяждащ огън? ПРОМЕТЕЙ За мене мъката е моя същност, тъй както е омразата за тебе! Разкъсвайте ме, аз не се страхувам! ВТОРИ БЯС Или пък мислиш — само ще се смеем във твоите немигащи очи? ПРОМЕТЕЙ Какво ще вършите, не мисля аз, а мисля от самата ви злина как страдате! Жестока е мощта, която е измъкнала на светло такива най-окаяни създания! ТРЕТИ БЯС Ти мислиш, че във тебе ще живеем, макар безсилни да смрачим душата, която грее вътре, ще витаем край нея — празна, викаща тълпа, смутила тихото самодоволство дори на мъдреците най-дълбоки; че ще сме страшна мисъл в твоя мозък, и воля зла в сърцето ти смутено, и кръв във лабиринтите ти вени, пълзяща като смърт? ПРОМЕТЕЙ Това сте и сега! Но все пак аз на себе си съм цар й сборищата от смутители-палачи владея, както Юпитер владее и вас, когато се възбуни адът! ХОР ОТ БЕСОВЕ От края на тая земя, от тъмния край на земята, отдето погребват нощта, отдето се ражда зората, елате, елате, елате! Елате, разтърсили хълмове с радостен крясък, когато пред вас градове се събарят със трясък, елате, които вървите със стъпки безкрили, там, дето вълните са кораб след кораб разбили и глад, и разруха са ваште очи засладили — елате, елате, елате! Оставили ложето в кръв и петна, където трупът е на цяла страна, оставили жар от омраза да тлее, под пепел и въглени огън готов — когато се върнете, той ще лудее, раздухан от вас, по-кървав и нов, оставили младите духове в себепрезрение, защото плътта ги влече в изкушение, да зреят за бъдещи мъки незнайни, оставили млъкнали пъклени тайни пред луди мечтатели, освирепели, по-страшни от вас, като вас побеснели — елате, елате, елате! Излязохме ние от тежките порти на ада и облаци черни обвиха земята със бяс, но наште усилия нищо не могат без вас!… ЙОНА Чуй, сестро, нови бесове с криле гръмовни долитат! ПАНТЕЯ Тези мощни върхове потръпват от звука им, както тръпне и въздухът; макар да съм закрила с криле очите си, връз мен се спусна мрак от сенките им, черни като нощ! ЧЕТВЪРТИ БЯС Гласът ви беше вихрена карета, подкарана от бурята крилата. Ний идем от червените морета на войната! ПЕТИ БЯС От градове, де глад цари… ШЕСТИ БЯС И стон ехти, и кръв гори. СЕДМИ БЯС От залите, където заседават велможите, облечени богато, за да купуват и продават човешка кръв за злато. ОСМИ БЯС От пещи с пламнали страни, които са… ЕДИН БЯС Млъкни, млъкни! Аз зная туй, което ще разкажете! Но кажете ли го, ще развалите най-страшната му казън! Вий трябва Несломимия да смажете, че той издържа още без боязън на ада силите най-скрити! ЕДИН БЯС Разкъсай булото! ДРУГ БЯС Разкъсано е! ХОР ОТ БЕСОВЕ Ето! Звездите предутринни, бледни, огряват човешко страдание, което не можеш да носиш без ужас и без отчаяние! Сломен ли си, смели Титане? Виж, твоето зло наказание! Нима ще се хвалиш, че дал си на хората някога знание? Че жажда във тях разгоря се и върза ги с вечни вериги, събрала възторг и съмнение, и болка, и страх, и интриги, и трескав копнеж, и любов — тя винаги бавно руши ги! Един между тях беше пълен със обич*, [* „Един между тях беше пълен с обич…“ — Намек за Христос. В целия по-нататъшен пасаж Шели описва съдбата на християнската религия, която започва с любов към човека, а се изражда в небивали престъпления, лицемерие и жестокост.] усмихна се той на ранените роби, но после, след него, словата му като слана попариха правдата и жалостта! И гледай сега — във всяка страна стохилядни градове на скръбта бълват във светлия въздух миазми и дим! Чуваш ли някакъв стон неутешим? Туй е духът му — нежен и любящ, той жали своята вяра, която в човека запали! Гледай как пламъкът гасне в огнището, като светулка мъждука; тия, които останаха тука край пепелището, трупат се в страх и тъга! Ликувай! Ликувай! Ликувай! Епохи край тебе тълпят се, но всяка ти спомня това — и тъмни са бъдните дни, и всяко зловещо сега е сякаш възглаве от тръни под твойта безсънна глава! ПЪРВИ ПОЛУХОР Кървите на бавна смърт с капки алени росят бледните му, хлътнали страни! Но за малко ти си отдъхни! Виж, една страна освободи се* [* „Виж, една страна освободи се …“ — Става дума за Франция след революцията от 1789 г.] от измамата и като ден роди се; с Истината свята във сърцето води я сестра й, Свободата, и вървят, сплотени като братя, синове на Обичта … ВТОРИ ПОЛУХОР Но ето! Всъщност Свободата там погребват и взаимно всички се изтребват, там от всеки страх се ражда страх, там е гроздобер на смърт и грях, вино от потока кръв ще стане! И души безсилно отчаяние тоя свят, където властват пак тирани*! [* „…тоя свят, където властват пак тирани…“ — Целият по-горен пасаж рисува края на Френската революция — с якобинския терор, диктатурата на Наполеон и реставрацията.] Изчезват всички бесове освен един. ЙОНА Чуй, сестро, тоя тих, но страшен стон сърцето на Титана благ разкъсва неудържимо, както ураганът разкъсва дълбините на морето и в пещерите край брега то стене! Какво го мъчат смееш ли да видиш? ПАНТЕЯ Погледнах два пъти, но повече не искам! ЙОНА Какво видя? ПАНТЕЯ Ужасно! Млад човек със кротък поглед, прикован на кръст! ЙОНА И друго? ПАНТЕЯ И земята, и небето са целите във трупове най-грозни — едни убити от човешките ръце, а други — от човешките сърца, защото и сърцата могат бавно ту с упрек, ту с усмивка смърт да носят! Наоколо видях и други гледки, пред ужаса им нямам думи! По-добре да не поглеждаме за нова скръб! На тия стонове скръбта ни стига! БЕСЪТ Виж тоя кръст! Той знак е, че ония, които заради човека страдат, натрупват само сто пъти по-страшни страдания за него и за себе си! ПРОМЕТЕЙ Спри болката във тоя светъл поглед! Скрий тия бледни устни! Нека вече от челото раздрано да не капе кръвта! Че тя се смесва с твоите сълзи! Спусни, спусни измъчени клепачи в покой и мир, та твоята агония да не разтърсва като вейка кръста и пръстите ти да не вапцва кръв! О, страшно! Твойто име аз не казвам — проклятие то стана*! Виждам, виждам [* „…Твойто име аз не казвам, проклятие то стана…“ — Отново намек за Христос и християнството. В следващите стихове бесът отново рисува пораженията, страданията и моралните опустошения, нанесени от християнската религия на човечеството.] слугите ти как мразят и преследват най-мъдрите, правдивите, защото те като тебе са! Едни със подлост, изгонени са от сърдечния си дом, домът, избран най-рано и оплакан най-късно; други — във килии мръсни навързани до трупове, а трети — чуй как тълпата вика и се смее — на колове сред бавен огън! И една ли империя е плувнала под мене като блуждаещ остров в океана; децата й топят се в своите кърви, а къщите им в пламъци алеят!… БЕСЪТ Ти виждаш кръв и огън, чуваш писък но по-ужасното, нечуто, невидяно, зад тях е! ПРОМЕТЕЙ По-ужасното? БЕСЪТ Във всяко сърце живее ужас, надживява дори и плячката, която ръфа! И най-великите страхуват се от туй, което биха се срамували да мислят, че може да излезе вярно то! Тъй лицемерието с навика сградиха олтар на овехтели божества в душите им — и те сега не смеят да искат за човека добрини, а в себе си не знаят, че не смеят! Добрият няма власт и само плаче, а властникът е без добро — и по е беден! Мъдрецът няма обич, а ония, които влюбени са, нямат мъдрост — и най-доброто тъй за зло се сбърква! Мнозина силни и богати са и искат справедливост, но живеят безчувствени към тежките страдания на ближните си — те не знаят какво правят*. [* „…те не знаят какво правят…“ — Горчива ирония с известните евангелски думи.] ПРОМЕТЕЙ Словата ти са като облак пепелянки, но жаля тез, които те не хапят! БЕСЪТ Ти жалиш ги? Не ще говоря вече! Изчезва. ПРОМЕТЕЙ Горко ми! Ах, горко ми! Вечна мъка! Очи притварям, но по-ясно виждам в душата си, от болка озарена, делата ти, тиранино изтънчен! Покой във гроба само има. В него е скрито всичко хубаво, добро, но аз съм бог и там не ще го найда, нито го търся там, че то, макар и страшна мъст, е все пак поражение, свирепи властнико, а не победа! А твоите гледки-ужаси опасват духа ми с нова мощ, докато дойде часът, когато няма да са те праобрази на земните неща! ПАНТЕЯ Уви, какво ти виждаш? ПРОМЕТЕЙ Има две нещастия — да гледаш, да говориш! Едното ти спести ми! Виждам имена, свещени лозунги на цялата природа, високо дигнати на гербове блестящи; край тях народи се тълпят и викат в един глас: „Свобода, любов и правда!“ Внезапно смут ужасен ги обзема, отгоре паднал. Бой, измама, страх! Тирани никнат, плячката поделят. И всичко туй е само бледна сянка на онова, което виждам аз! ЗЕМЯТА Аз чувствам, сине, твойта мъка с радост, в която болката се смесва с добродетел! И теб, за да обнадеждя, ти пращам ония нежни духове, които живеят в сенчестите пещери на мисълта човешка и витаят в аурата й, скътала земята, тъй както птиците във вятъра летят. Като в кристал те бъдещето виждат оттатък тоя здрачен свят и могат със своите думи да ти бъдат радост! ПАНТЕЯ Виж, сестро, духовете се събират, като стада от бели облаци напролет във синевата! ЙОНА Гледай, идват още, по урвата разпръснати пълзят, подобно парите на някой извор, когато вятърът е занемял! Чуй, тая музика гората ли разнася, или пък езерото? Или водопадът? ПАНТЕЯ Не, тя е по-печална, по-далечна и по-прекрасна от това, което знаем! ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА От памтивека сме безплътни пазители на роби смъртни и носим им надежди смътни. Дъхът ни чистота е внисал в най-скритата човешка мисъл, била тя тъмна, влажна, сива, като виелица мъглива, в която гасне светлината; била като небе лазурна и като извор в планината, прозрачна, тиха и безбурна. И както птиците в простора, и както рибите в вълните, и както мислите самите доплуват във самите хора, тъй в безграничната стихия, разстлали своя чист алков, свободни облаци сме ние и носим ти предсказващ зов — надежда, устрем и покой; с теб почва, с теб завършва той! ЙОНА Те още идат! Въздухът край тях се стапя в блясък като звездна пара! ПЪРВИ ДУХ Върху звука на боен рог, прерязал сумрака дълбок, достигнах тоя връх висок. Там долу властници видях как знамена навеждат в страх и как лъжи се свличат в прах. Ечаха викове: „Не щем ярем! Напред! Погром! Да мрем!“ След туй заглъхнаха съвсем. Но звук един, напред, встрани, нагоре, долу — звук един остана. Още той звъни, душа на чистата любов, все същия предсказващ зов — надежда, устрем и покой; с теб почва, с теб завършва той… ВТОРИ ДУХ Блестеше мостът на дъгата, вълна люлееше вълната и тържествуващият вятър подгони като вожд надменен тълпа от облаци пленени, неясни, бързи, разпилени, от мълнии-стрели пробити; пух — дрезгав гръм се изкикоти, а долу пръснатите флоти като тресчици сред вълните потъваха. Аз кацнах скрито на кораб, от гърма разсечен, а там моряк един, довлечен далече от вълната бурна, видя врага си как се дави, дъската своя му остави и сам, за да умре, се гмурна. ТРЕТИ ДУХ Бях при мъдрец в покой среднощен, гореше лампата му още и той заспиваше немощен. Над него слезе сън прекрасен с криле от пламък, с поглед ясен. О, туй бе оня сън стогласен, запалил над света отколе и жал, и зов, и скръбна воля, и хвърлил сянката си доле, уви, за кратко на земята! Един светкавичен копнеж, един поток, един стремеж — тук ме довлече бързо той… Аз ще го върна ей сега, че иначе мъдрецът мой ще се събуди със тъга! ЧЕТВЪРТИ ДУХ При блед поет се бях присвил, в съня си топъл дъх стаил и с устни устните му скрил. Целувки от лъчи тъкани му носят съществата странни, които пъплят в мисълта ни. Цял ден той гледа край върбите, блестят на слънцето водите и златни, къпят се пчелите. Но той, презрял нещата знайни, от тях рисува мълчаливо видения, игри потайни — живот по-жив от всичко живо, и те във него дом намират, деца, които не умират. Събуди ме едно от тях и аз при тебе долетях. ЙОНА Не виждаш ли, от изток и от запад пристигат две създания прекрасни, с криле спокойни плъзгат се надолу, като два гълъба в едно любимо гняздо, близнаци, сукали един простор? Чуй нежните и тъжни гласове, в тях отчаянието слива се с любов, и двете заедно преливат в звуци! ПАНТЕЯ Нима ти можеш да говориш, сестро? Словата ми са неми-онемели! ЙОНА От тях добива сила моят глас! Погледай — плуват те с криле-опори, тъкани от влакна небесни — жълти, лазурни и преливащи във златно. Усмивките им кротки озаряват като огньове звездни небесата! ХОР ОТ ДУХОВЕ Видя ли нейде Любовта? ПЕТИ ДУХ Когато безразличен блуждаех като облак лек в пустините небесни, аз зърнах светлия й лик, в светкавици накичен, като потоци да пилей вълнения чудесни. След нея капеха лъчи, но миг — и потъмняха! Смърт зина долу; лудостта завика в тишината; лежаха трупове; без стон младежи бледи мряха!… Тъй скитах аз, докато ти, о Царю на тъгата, с усмивката си ми дари пак радостта позната! ШЕСТИ ДУХ Ах, братко, колко нежно е рушителното зло! Не броди по земята, не плува сред звездите, а иде с ход убиващ и гали със крило надеждите в сърцата на добрите! Измамен отдих носи им със ласки през нощта, заспиват те със песента на меките му стъпки, сънуват радост и зоват чудовището — Любовта, но виждат сянката му — Скръб, когато се събудят в тръпки! ХОР Но въпреки че днес скръбта е сянката на любовта, след нея всичко тя мори връз коня огнен на смъртта, по-бърз от птиците дори; разтъпква хълми, лесове, животни, хора, градове като внезапен ураган — безсилна ще е тя пред теб! Тоз конник мрачен и свиреп ще смажеш ти във сетен бой, макар че невредим е той! ПРОМЕТЕЙ Отде вий знайте, духове, това? ХОР Ний вдишваме го с оня лъх на въздуха около нас — напролет тъй от връх на връх щом бяга леденият мраз. и си приказва всеки храст, напъпил с тихия зефир, разбира волният пастир, че скоро пак в дола дълбок ще види цъфналия глог! Така за нас и мъдростта, и правдата, и обичта, израснали със порив нов, са сякаш дъх на пролетта, са същия предсказващ зов — надежда, устрем и покой; с теб почва, с теб завършва той! Изчезват. ЙОНА Де отлетяха те? ПАНТЕЯ От тях остана лъхът им, както песента желана, заглъхнала, живее в тишината сред лабиринта тъмен на душата, и като ехо из безкрайни коридори със спомена си дълго там говори. ПРОМЕТЕЙ Да, прелестни са тез деца безплътни на въздуха! Но все пак, виждам аз, че другите надежди са напразни, освен едничка обичта! А ти си тъй далече, Азия! Когато бях при теб и цялото ми същество преливаше, ти като златна чаша го сбираше, вместо искрящо вино, за да не падне долу, във праха! И всичко тихо е! Уви, тежи таз кротка утрин върху моето сърце! Заспал бих даже с мъка във съня си, ако не бяха ми съня отрекли! Как искам да съм онова, което е моя участ — сила и спасител за бедния човек, или да рухна в началното небитие на всичко! Че не остана ужас, нито радост — земята няма как да ме подкрепя, небето няма как да ме измъчва! ПАНТЕЯ Нима забрави таз, която нощем те гледа в мрака и заспива само, когато сянката на твоя дух я скрие? ПРОМЕТЕЙ Аз казах — другите надежди са напразни, освен едничка обичта — а ти обичаш! ПАНТЕЯ Да, истински обичам! Но бледнее Зорницата, а Азия ме чака в далечната индийска долина, затвора й печален, до преди безлюдна, мрачна, като тая урва, сега изпъстрена с цветя и храсти и пълна с тихи ветрове и звуци, прозвъннали в горите и реките и стоплени от нежния ефир на нейното прераждащо присъствие, което би повехнало, ако не бе примесено със твойто! Сбогом!… ВТОРО ДЕЙСТВИЕ ПЪРВА СЦЕНА Утро. Красива долина в Индийския Кавказ. АЗИЯ _(сама)_ Ти слизаш вече с вихрите небесни и като мисъл, като дух, ти пълниш с неволни сълзи сухите очи и с бързи тръпки пустите сърца, напразно учили от миналите дни покой да търсят. Да, ти слизаш вече! Люляна в бури, ти се будиш, Пролет! Дете на много ветрове, внезапно идеш, подобно спомена за някой сън, донесъл скръб, защото хубостта му е минало; подобно радостта, която се издига от земята, за да накичи с облаци златисти пустинята на нашия живот… Това е времето, денят, часът! Със изгрева ти трябваше да дойдеш, сестрице мила, чакана тъй дълго, тъй дълго непристигнала! Ела! Пълзят минутите, безкрили червеи. Една звезда потръпва още бяла в руменината на настъпващото утро зад пурпурните планини. Под цяла бездна, разкъсвана от вятъра мъгла, мъждука в езерото сенчесто и мрачно отблясъкът й; гасне, блясва пак, щом спрат вълните и в небето бледно къдели огнени разстеле вълнест облак… Изчезна най-подир! Отвъд ония заснежени грамади потреперват лъчите розови. Аз сякаш чувам Еоловата музика* на твоите [* „Аз чувам Еоловата музика на твоите криле…“ — Еол е царят на ветровете в гръцката митология. С неговото име е свързана така наречената „Еолова арфа“, която се оставя свободно на вятъра и той издава звуци от тънките й чувствителни струни. С такъв най-нежен звук Шели уподобява полета на Пантея.] криле със цвят на морска дълбина, довеяли зората. Влиза Пантея. Чувствам, виждам очите пламнали с усмивката, която погасва в сълзи като две звезди с мъгла от сребърна роса полупокрити! Любима и най-хубава, донесла тук сянката на оня дух, чрез който живея, колко много закъсня! Над океана слънцето изскочи. Сърцето ме болеше от надежда, преди просторът да усети твоя полет! ПАНТЕЯ Прости ми, първа сестро — радостта на спомена за сън един отслаби крилете ми — тъй лете ветровете наситени със мирис на цветя, изнемощяват. Аз заспивах често спокойна и се будех освежена преди падението на Титана свят, преди нещастната ти обич, чрез която сърцето ми позна и обичта, и мъката, защото те растяха във твоето сърце. До неотдавна аз спях във пещерите изумрудни на Океана стар, сред тъмни клони от пурпурен и зеленикав мъх и млечните ръце на нашта млада сестра* се сключваха като и днес под моите [* „…от млечните ръце на нашта млада сестра …“ — Става дума за Йона.] смолисти, мокри къдрици, а аз притисках с буза гънката дълбока на дишащите й живот гърди. Сега не спя така! Откакто станах като зефир издъхващ под напева на твоя разговор безмълвен и откакто се стапям в смисъла на скритите слова, които обичта говори, моят сън, макар че пак е сладък, е тревожен, а часовете на събуждането носят и скръб, и грижа … АЗИЯ Повдигни очи, да прочета съня ти в тях! ПАНТЕЯ Аз казах, че до нозете Му със Йона спях.* [* „…че до нозете Му със Йона спях…“ — Т.е. до нозете на Прометей. По-нататък Азия и Пантея няколко пъти споменават за „Него“, „Му“ или „Той“, разбирайки Прометей.] Планинските мъгли, събрани там под месеца, разпръснаха снежинки — да пазят от пронизващия лед съня на нашата прегръдка. И тогава два съня дойдоха. Единият не помня, но в другия яви се Прометей, ранената му, бледна плът изчезна пред моите очи, в нощта лазурна проблесна прелестта на онова, което вътре в него неизменно живее, и гласът му проехтя като напев, зашеметил душата с упойката на радост просветлена: „Сестра на Таз, чиито стъпки стелят света с любов и хубост, по-красива от всичко освен нея — нейна сянка, вдигни очи и погледни ме!“ Аз погледнах. Ослепителният блясък на този образ вечен и безсмъртен бе осенен от обич — тя струеше от кротките протегнати ръце, от устните, отворени във страст, от светлите и призрачни очи — като прозрачен огън, и дъхът и обви ме с мощ, в която чезне всичко, тъй както сутрин слънцето обвива с ефира си възпламнал някой облак от скитаща роса и я поглъща. Не виждах и не чувах, и не трепвах, а само чувствах как в кръвта се влива присъствието му, докато стана едно с живота ми, и аз — едно със него. Така стоях погълната. Най-после сънят отмина — и като ония пари, които нощем се натрупват край елите на едри капки и потръпват, тъй и мойта душа се беше свила — а когато пак светнаха на мисълта лъчите, аз чувах как гласът му бавно глъхне като далечна песен. Твойто име едничко между звуците долавях сред туй, което произнасяше, макар в нощта безмълвна дълго да се вслушвах. Тогава Йона се събуди и ми рече: „Ти знаеш ли какво нощес ме мъчи? Аз винаги съм знаела преди какво желая и не съм копняла за невъзможното, а ето че сега не бих могла да кажа какво искам! Знам само, че е хубаво, защото е хубаво да искаш! Хитра сестро, това е твое дело — ти си взела магия някоя старинна и със нея откраднала си моята душа, докато опях, за да я смесиш с твойта! Затуй сега, когато те целувах, усетих посред устните ти, сладък, кипежът, който ме поддържа, и трептяща, между ръцете ни взаимно упоени, оная топлина на мойта кръв, чиято сила е Животът и без нея отпадам!“ Аз не й отвърнах нищо, защото гаснеше Зорницата на свода, а полетях към тебе. АЗИЯ Ти разказваш, но думите са като въздуха — не мога да ги усетя. Повдигни очи, да прочета душата Му във тях! ПАНТЕЯ Повдигам ги, макар че те се свличат под тежестта на туй, което искат да изразят. Какво ще видиш в тях освен прекрасния си образ отразен? АЗИЯ Очите ти приличат на небето, дълбоки, сини и безкрайни — свили два кръга под ресниците си нежни, далечни, тъмни — обръч вътре в обръч, изплетени от нишки вътре в нишки! ПАНТЕЯ Защо се сепна, като че видя в тях призрак? АЗИЯ Нещо се променя там, отвъд най-скритата им дълбина! Аз виждам сянка… образ … Туй е Той! Облечен в меката и чиста светлина на своите усмивки — те излъчват сияние като луна, изгряла сред облаците! Ти си, Прометей! Не си отивай! Може би говорят усмивките ти, че отново ще се срещнем в двореца, който техните лъчи ще изградят на пустата земя. Да, изтълкуван е сънят! Но стой! Какво е туй пред тебе? Със коса развяна яростно от вятъра и с поглед летящ и див — о, то не е от плът! През дрехата му виждам как сияе росата златна, чийто звезден блясък денят не е изпил! СЪНЯТ Ела! Ела! ПAНTЕЯ Това е другият ми сън! АЗИЯ Изчезна той! ПAНTЕЯ Сега го виждам пак пред мен. Сънувах, че тук седим и разцъфтели пъпки покрили са това от гръм сразено бадемово дърво, когато бързо от скитските пустини побелели долитна вятър и земята сгърчи във лед. Погледнах цветовете — всички те капеха, но върху всяко листче четеше се (тъй както се чете на хиацинта в сините камбанки извезаната скръб на Аполона*): [* „…тъй както се чете на хиацинта в сините камбанки извезаната скръб на Аполона…“ — Според легендата Аполон (Феб) и Хиацинт били неразделни приятели. Веднъж те се съревновавали в хвърляне на диск. Аполон хвърля диска на голямо разстояние. Преди още да падне, разгорещеният Хиацинт се затичва, за да го прибере и да хвърля на свой ред, но дискът отскача от земята и го удря право в челото. Нещастният младеж умира в ръцете на отчаяния Аполон. В скръбта си богът на слънцето превръща капките кръв, паднали от раната на неговия приятел, в красиви, морави цветя — хиацинти, и написва вътре във всяко листче на цветчетата им своята жална въздишка: „Ах! Ах!“] „Ела, Ела!“ АЗИЯ Докато ти разказваш и аз си спомням сън един забравен. Полека с думите ти оживява той. Сънувах — сред поляни ний вървяхме, без цел във младото и сиво утро. Подкарал бе ленив, спокоен вятър стада от облачета влакнести и гъсти, а бялата роса висеше тихо по ниската трева, едва набола отдолу, изпод тъмната земя. Какво бе другото, не помня аз — но върху сенките на облаците ранни, по склона ален пряко запълзели, четеше се: „Ела! Ела!“ И както те чезнеха, на всеки стрък трева, от който капеше роса небесна, се виждаха пак същите слова, дълбани сякаш с огън-изсушител. Сред боровете прошумя ветрец, от клоните им странен звук изтръгна, като че духове прощален зов запяха и някакви далечни, нежни звуци се чуха: „О, ела, ела, ела!“ Тогава казах ти: Пантея, погледни ме! Но в дъното на твоите очи видях: „Ела! Ела!“ ЕХО Ела! Ела! ПАНТЕЯ Скалите тази заран се надсмиват със гласовете ни — като че дух отвръща на думите им с думи! АЗИЯ Има нещо между скалите! Чуй! Каква мелодия! ЕКОВЕ _(невидими)_ Ний сме ековете, бързо ще отминем! Ний като росата блясваме и гинем, дете на Океана! АЗИЯ Чуй! Духове говорят!… И безплътни словата им отекват! ПАНТЕЯ Аз ги чувам! ЕКОВЕ Ела! Ела! След нас ела през тъмни пещери — отвъд, де в утринна мъгла безмълвен лес цари! Отдалечават се. Ела! Ела! След нас ела през тъмни пещери, там, дето не лети дори и скитница-пчела! Там, дето мрачен е денят, подземни извори блестят и крехки вечерни цветя в съня си пръскат красота… Ела — докато стъпваш ти и песента ни ще ехти, дете на Океана! АЗИЯ Да следваме ли тоя звук, той глъхне, отдалечава се! ПАНТЕЯ Чуй! Иде пак! ЕКОВЕ Там има глас нечуван, отдавна спи в покой! От твоя зов бленуван ще се събуди той, дете на Океана! АЗИЯ Как чезнат думите с притихващия вятър! ЕКОВЕ Ела! Ела! След нас ела през тъмни пещери, там, дето бурите дори са сгънали крила! През оросената гора, край извори и езера, през многодипли планини, към пропасти и долини — където болната земя лежа във гърчове сама, за да почине в оня ден, когато Той бе разделен от тебе и ще види пак едва сега ликът ти драг, дете на Океана! АЗИЯ Пантея мила, за ръка хвани ме, докато чуваме гласа, да го следим! … ВТОРА СЦЕНА Гора. Сред нея скали и пещери. Азия и Пантея минават. Два млади фавна* стоят на една скала и слушат. [* Фавни — божества, подобни на бога Пан, изобразявани като космати човеци с рога на главата и кози копита.] ПЪРВИ ПОЛУХОР духове Пътеката, която води тез хубави сестри, е мрачна; като завеса непрозрачна борове, кипариси, кедри са окрили небесата ведри. Тук вятър никога не броди, не грее слънце, ни се рони дъжд под уплетените клони. И само някога росата с пълзящия зефир се влачи сред дънерите по земята, листата с бисери окача и немощните анемони томят се и повяхват всички; а вечерта една-едничка звезда, която няма път и се рее там из висините, намира процеп и лъчът й пробива тъмнините скрити и сякаш златни капки ръси, гората трепва във съня си, но миг — и бързо се извърта небето и звездата скрива; тя вече няма да надзърта, далече някъде отива… Пак горе черен мрак се стели, а долу — мъхести постели. ВТОРИ ПОЛУХОР Тук славеите сладострастни са будни в сумрачното пладне, един от тях в блаженство гасне или във скръб — и сред бръшляна до болка влюбен ще припадне пред свойта мила, запъхтяна от музиката във гръдта й; а друг, опиянен, играе край цъфналия клон, замира с извивката на тъжни трели и сякаш песента му спира, но после бавно пак се рее, все още слаба, покрай пътя, докато от любов прелели, в миг нови звуци понесат я и цялата гора немее, и тръпнат сенките неясни; тъй, като флейти разпилели стогласно ехо над водите, които сепват се неволно, наоколо ехтят в душите безкрайни песни, тъй прекрасни, че да ги слушаш, ти е болно, ПЪРВИ ПОЛУХОР Извивките опиянени на ековете гласовити влекат, влекат насам душите в гората през пътеки скрити към пещерите вледенени, там, де Демогоргон царува; (тъй лодките надолу плуват, когато носят ги реките могъщи, придошли напролет)… Макар и сън дълбок заспали, душите първо повик чуват и той орисаните буди, зове, привлича в своя полет. След туй от пари полетели, ги сбира хала многокрила и ги захласва като луди, а те си мислят: сладка воля във тях самите дава сила на техните криле. И смели, летят по своя път, додето летят потоците запели на халата, а тя не спира и като облаци в небето вълните си отпред събира, до оня сетен връх доплува, там де Демогоргон царува! ПЪРВИ ФАВН Ти знаеш ли къде живеят тези незрими духове, които пеят такива нежни песни из гората? Ний сме били по дупките най-пусти, в най-тайните леговища, но нивга не сме ги срещали, макар че често ги слушаме. Къде ли те се крият? ВТОРИ ФАВН Едва ли някой знае, но съм чувал по-старите понякога да казват, че малките мехурчета, които магията на слънцето изсмуква от бледните и немощни цветя, покрили долу тинестото дъно на чистите, кристални езера, са техни жилища — там плуват те под целия зеленозлатен свод, запален от изгарящото пладне между преплетени листа; и щом се пръснат мехурчетата, и от тях изскочи нагоре като дъжд от метеори възпламнал въздух, който дотогава те дишали са в тия лъчезарни, прозрачни куполи — неуловими, те хващат се за него и го яздят, стремглавия му полет управляват, в горящата му грива се заплитат и пак блестят в огньове под водите на майката земя. ПЪРВИ ФАВН А може би и други има — в розовия цвят, в звънчетата на полските цветя, в надиплените, скромни теменуги, във техния умиращ дъх, когато и те умират, в слънчевия блясък на капките роса? ВТОРИ ФАВН Да, има много — за тях ний можем само да гадаем! Но ако бъбрим тъй, ще дойде обед, намусеният, стар Силен* ще види, [* Силени — горски духове, полубогове с конски крака. Смятани за много умни, надарени със способността да гадаят бъдещето, добри музиканти, но вечно пияни.] че още неприбрани са козите и във гнева си няма да ни пее ония хубави и мъдри песни — за бог, за щастието, за съдбата, за обичта, за жалостната орис на прикования Титан — и как ще бъде той освободен и ще направи земята братство и любов — чаровни песни, които пълнят с радост и утеха самотните ни вечери и карат дори и славеите, без да им завиждат, да млъкват и унесени, да слушат!… ТРЕТА СЦЕНА Скалист връх сред планината. Азия и Пантея. ПАНТЕЯ Дотук звукът доведе ни най-после! Тук царствува Демогоргон — зад тази порта, огромна като кратер, който бълва огньове-метеори и издишва упойващите пари на оракул. Тях хората самотни жадно пият, когато скитат се във свойта младост, и ги наричат правда, добродетел, любов, наслада или даже гений. Това безумно вино! Те извличат утайката му и я пресушават, додето, полудели от пиянство, издигнат глас като вакханки диви, които пак крещят: „Ево! Ево!“*, [* „Ево! Ево!“ — Възторжен, ликуващ вик на участниците в Дионисиевите тържества (вакханалиите), нещо подобно на нашето „Ура!“] и цялата вселена заразяват!… АЗИЯ Какъв дворец за тази власт върховна! Прекрасно!… Колко прелестна си ти, Земя!… Дори да беше само сянка на някой дух, от тебе по-красив, макар че зло творбата му петни, макар че той е в хубостта си слаб, пак щях да падна на колене като в храм: пред него — и пред теб! Във тоя миг сърцето ми е цялото молитва! Прекрасно!… Погледни, сестрице, долу, преди от парите да мръкне твоят разум! Море от сребърна мъгла покрива с вълни лазурни в утрото оная индийска долина! Виж как се стели със ветровете тихи и обгръща върха ни стръмен като някой остров! Наоколо един огромен пояс от тъмни и разцъфнали гори, ливади сенчести и здрачни, пещери, отвътре от потоци озарени, и странни фигури от скитаща мъгла, която вятърът е очаровал… А горе, ледно-зъбести, проболи небето върхове, блестящи като слънце, зората пръскат — тъй сред океана искряща пяна вдига се с вълните, разпръсва се сред острови скалисти и ръси вятъра със звездни капки. Стените им опасват долината, там, дето преспи стапят се, реват надолу водопади и рева им, като мълчание гробовно страшен, поглъща вятърът заслушан. Чуй! Сняг грохва! Слънцето пробудило е вече лавината! И нейните грамади, пресети три пъти от яростни фъртуни, събирани снежинка по снежинка, се свличат! Както умовете смели, които борят се с властта небесна, натрупват бавно мисъл подир мисъл и изведнъж една велика правда в едно ги обира, тръгва и народи наоколо тресат се из основи — така сега тресат се планините! ПАНТЕЯ Виж как морето бурно на мъглата покрива се е червена пяна чак до нашите нозе! То се вълнува тъй както океанът, омагьосан от пълната луна, обгръща с бяс измъчените корабокрушенци, без хляб изхвърлени на някой тинест остров. АЗИЯ А облакът се пръсва, силен вятър го вдига, той косата ми разплита! Вълните му пред мен сега се носят! Зашеметена съм и виждам нещо в мъглата! ПАНТЕЯ Ето, някакво лице с усмивка мамеща и златни къдри, които греят като ярък пламък!… А ето — второ, трето… Чуй! Те пеят! ХОР ОТ ДУХОВЕ Надоле и все надоле — слезни, слезни! Там сънищата отколе сред своите сенки се крият, там смърт и живот се бият, там пада пред теб стената, която пази нещата, там чакат те стълби в неведоми далнини слезни, слезни! Тъй хрътката влече сърните — слезни, слезни! Светкавицата — мъглите, свещта — нощните пеперуди, Смъртта — страх, Любовта — полуди, а Времето — и двете; тъй чукът здрав в ръцете следва духа на гранитните твърдини — слезни, слезни! През сивата, куха бездна — слезни, слезни! Тя цялата е беззвездна, там въздухът не играе и камъкът не знае ни блясъка на небесата, ни мрака на земята. Един там царува сред каменните стени — слезни, слезни! В дълбокото на дълбините — слезни, слезни! Като искра в пепелта скрита, като поглед при сетна среща, за който любовта се сеща, като елмаз сред руди отвека тъми да буди, там само за теб заклинание звъни — слезни, слезни! Ний водим те със гласа си — слезни, слезни! И вярвай във слабостта си! Тъй силна е мекотата, че ще събуди Съдбата, като змия навита и под трона Му* скрита! [* „…и под трона Му свита…“ — Тук очевидно „Му“ не се отнася за Прометей, както досега, а за Демогоргон, при когото двете сестри отиват.] Той ще я викне от вечните дълбини — слезни, слезни! ЧЕТВЪРТА СЦЕНА Пещерата на Демогоргон. Азия и Пантея. ПАНТЕЯ Кой скрит под тъмно було там седи на оня трон от абаносово дърво? АЗИЯ Изчезна булото! ПАНТЕЯ Аз виждам страшен мрак, изпълнил трона с мощ — лъчи от мрака наоколо отправят се, тъй както от обедното слънце светлина, непоносима за окото и без форма. Той няма фигура лице и очертания, и все пак се усеща, че живее, че жив е дух! ДЕМОГОРГОН Кажи, какво ще питаш? АЗИЯ Какво би могъл ти да отговориш? ДЕМОГОРГОН Каквото дръзнеш да ме питаш — мога! АЗИЯ Кой сътвори света? ДЕМОГОРГОН Бог! АЗИЯ Кой създаде във него всичко — мисли, страсти, радост, желания, бленувания, разум? ДЕМОГОРГОН Бог, всемогъщият и вечен бог! АЗИЯ Кой сътвори това велико чувство, най-рядък гост, дошъл със ветровете на пролетта, и този глас на някой, когото любиш и когото чуваш на младост само — кой го сътвори? Да пълни слабите очи със сълзи, да помрачава светлите лица на нескърбящите цветя и да превръща света в пустиня, щом от нас изчезне! ДЕМОГОРГОН Бог, милостивият и вечен бог! АЗИЯ А кой създаде ужаса, гнева, убийството, порока, лудостта, та те да се люлеят и да тегнат и връз огромната верига на нещата, и върху всяка мисъл, тъй че всичко под тежестта прегъва се към гроба? Кой — мъртвата, напусната надежда и обичта, преминала в омраза, и отвращението към самия тебе, на вкус горчиво като мръсна кръв, и болката, чиито вечни думи са диви, остри писъци, и ада, или страха от ада? ДЕМОГОРГОН Той царува! АЗИЯ Кажи му името! Светът, превит от болка, за името му пита само — после с проклятието си ще го събори надолу в дън земята! ДЕМОГОРГОН Той царува! АЗИЯ Това аз зная. Кой е? ДЕМОГОРГОН Той царува! АЗИЯ Но кой царува? Най-напред били Небето и Земята, Светлината и Любовта. След туй дошъл Сатурн* [* „… след туй дошъл Сатурн и Времето, таз завистлива сянка…“ — Сатурн е римската версия на Кронос (за царуването на Кронос виж забележката в началото). В изграждането на своята митология елините са отъждествявали (дори и езиково) Кронос е Хронос (Времето). Според тях едва с царството на Кронос се е появила временната страна на съществуванието. Всъщност и легендата за Кронос, който изяжда децата си, символизира самото Време, безпощаден разрушител на всичко живо.] и Времето, таз завистлива сянка, от трона му надвесило се. Тъй в началото под неговото царство живели духовете първи с тиха радост като зелени листи и цветя, преди да ги попари леден вятър, ведно със червеите. Но Сатурн отнел рожденото им право, за което копнели са — да имат своя същност и знание, и сила, и умение стихиите с ръка да задържат, да имат мисъл — като лъч да прободе света, потънал в мрак; отнел им той самогосподството и любовта. Тогава Прометей дал мъдростта, която сила е, на Юпитер и само с един закон: „Човек да е свободен!“, облякъл го със власт над небесата! Така е то — да не познаваш вярност, ни обич, ни закон, да си всесилен, но без приятели — това е да царуваш! Царува Юпитер, сега върху човека се трупат болести, и глад, и труд, войни и рани и ужасна смърт, преди невиждана; сезони безсезонни, стрели от лед и жар като менят, със ярост гонят бледни племена, убежище да дирят в пещерите. И той във пустите сърца изпраща свирепи нужди, лудо безпокойство и сенки на въображаемо добро да водят вечна битка помежду си и вътре да оставят разрушения! Титанът туй видя и в миг събуди безбройни легиони от надежди, заспали в райските невехнещи цветя — непенте**, лотоси и амаранти, — [** Непенте — легендарно растение, за което древните гърци са вярвали, че от него се получава успокояващо лекарство за всички болки. В ботаниката така се нарича едно индийско растение. Шели очевидно го употребява в първия смисъл.] да скрият в дъгоцветните си скути лицето на Смъртта, и прати Обич да върже счупените клонки на лозата, която дава вино на Живота — лозата на човешкото сърце; опитоми и огъня, тоз хищник, красив и страшен, който заигра пред погледа на смръщените хора. като палач, стопил по своя воля желязото и златото, слуги и знаци на Властта, и всички други безценни камъни, отрови най-коварни, заровени в земята и в морето. Той даде на човека реч, речта създаде мисъл, мярката на всичко. И троновете земни и небесни разклати знанието, без да може все още да събори; и духът изля хармонията си във песен, която всичко отгадава — тя, заслушан, вдигна го, освободен от смъртни грижи, стъпил като бог връз светлите вълни на нежни звуци; човешките ръце уподобиха, най-първо грубо, после съвършено, на тялото човешко прелестта, така че мраморът божествен стана; и майките се взираха във него и черпеха оттам любов, която в децата им предаваше се после; той им разкри оная скрита мощ на билките и изворите топли, и болестта, когато пи от тях, заспа и стана като сън Смъртта; откри им пътищата оплетени и тайни на скитащите се звезди, и как променя бърлогата си Слънцето, Луната с каква магия се преобразява, когато нейното отворено око не гледа някой път морето звездно; той ги научи как да управляват, тъй както пръстите на своята ръка, платната — ураганните криле на океанските си колесници и келтът със индиеца се срещна … Тогава дигнаха се градове, през белоснежните им колонади течеше топъл вятър и блестеше ефирът и се виждаха далече морето синьо, върховете тъмни… Тъй облекчи живота Прометей и затова сега виси и вехне в съдбовна мъка… Но кажи ми, кой изля върху земята всичко зло, та то, като неизлечима чума, сграбчва човека, щом погледне като бог към своето творение прекрасно, и го влече, разсипана отломка на волята му собствена, позор и присмех зъл на цялата земя, изхвърлен, изоставен и самотен? Не е и Юпитер! Дори и той, макар гневът му да тресе небето, все пак трепери като жалък роб, когато от железните окови кълне го неговият враг. Кажи — кой господар му е? Не е ли роб и той? ДЕМОГОРГОН Поробени са всички същества, които вършат зло. Сама ти знаеш дали е Юпитер такъв, или не е! АЗИЯ Кого наричаш бог? ДЕМОГОРГОН Говоря само, тъй както вий говорите. А Юпитер е най-върховното от живите неща! АЗИЯ И кой е господар на роба? ДЕМОГОРГОН Ех! Да можеше да бликне своите тайни самата бездна!… Но без глас е тя! И истина дълбока няма образ! Каква е ползата да гледаш как светът върти се? Или да накараш да говорят Съдбата, Времето, Случайността, Промяната? Та те владеят всичко освен великата и вечната Любов! АЗИЯ Дотук преди и моето сърце отвръщало ми е, тъй както ти отвръщаш ми сега. И всеки сам за тия истини оракул станал би! Един въпрос последен — но те моля: отговори, тъй както моят дух би отговорил, ако би могъл! Ще вдигне слънцето отново Прометей върху света зарадван! Но кога ще дойде тоя час съдбовен? ДЕМОГОРГОН Виж! АЗИЯ Скалите се разтварят, във нощта рубинена съзирам колесници. Жребци крилати карат ги и тъпчат сред тъмни ветрове; седят във всяка колари с диви погледи и водят неспирния им бяг. Едни от тях назад поглеждат, сякаш че демони подгонили са ги, макар че аз там виждам само ясните звезди; а други с пламнали очи надвисват напред и пият с устни зажаднели дъха на свойта луда бързина, като че този, който те обичат, пред тях избягал е!… И миг… и още миг… и ще го стигнат! Ярките им къдри текат като косата лъчезарна на някоя комета. Всички те летят напред! ДЕМОГОРГОН Това са Часовете, безсмъртните и вечни Часове! Ти питаше за тях. Един те чака! АЗИЯ Аз виждам долу дух с лице ужасно да кара свойта тъмна колесница край бряг скалист. Кажи, коларю грозен, различен от събратята си — кой си? И ти ли мен очакваш? Говори! ДУХЪТ Аз сянката съм на съдба, по-страшна от моя лик; залезе ли онази звезда и мракът, който идва с мен, ще омотае във безкрайна нощ обезцарения престол на небесата! АЗИЯ Какво туй значи? ПАНТЕЯ Виж, Демогоргон от трона си се стича — тъй тече от някой рухнал град след земетръс в морето светъл дим! О, той се качва във колесницата! Конете литват изплашени! И техните копита оставят сред звездите път по-черен и от самата нощ! АЗИЯ Не ми отвърна! И колко странно всичко е! ПАНТЕЯ Виж там, край оня хребет друга колесница, като огромна бяла раковина със огън пурпурен — и той ту пламва, ту гасне в нейната скулптурна рамка, най-нежно изработена. Коларят е млад, прекрасен дух с очи на гълъб, с очи-надежда! И когато се усмихва, душата тъй привлича, както вечер привлича огънят мушиците от мрака! ДУХЪТ Конете ми пият от бурите, прескачат небесния праг, във слънцето къпят се чак, когато алеят лазурите, и мощен е техният бяг — качи се при мен! Река ли, тайфуните стигаме и пламъци в мрака тъчем. Оттук до луната се вдигаме, пътека до нея плетем. На пладне за отдих ще спрем — качи се при мен! ПЕТА СЦЕНА Колесницата спира на един облак върху снежна планина. Азия, Пантея и Духът на Часа. ДУХЪТ Конете ми чакат и тръпнат, почиват преди заранта. Но чуй как земята ни шъпне! Не спирайте — казва ни тя — на огнен копнеж скоростта! АЗИЯ Ти дъхаш в ноздрите им, за да бързат, но моят дъх ще ускори бега им, ако облъхне ги! ДУХЪТ Уви, и той не може! ПАНТЕЯ О, Дух, отде е тая светлина сред облаците? Слънцето все още не е изгряло! ДУХЪТ Ще изгрее то едва на пладне; Аполон е тъй учуден, че бави се в небето. А лъчите, които тия облаци изпълват, тъй както розата, погледнала в потока, изпълва с нежния си цвят водата, струят от твоята сестра! ПАНТЕЯ Разбирам! АЗИЯ Какво ти става, сестро? Ти си бледна! ПАНТЕЯ Как промени се ти! Сега не смея да те погледна! Аз те чувствам само, без да те виждам! И едва издържам на хубостта ти блясъка! Какви ли промени чудни в цялата природа са станали, за да те понесат и твоето най-истинско присъствие тъй да разбудят? Нереидите разказват*, [* „…Нереидите разказват…“ — Една от династиите морски божества произлиза от стария Нерей, който е имал щастлив брак с нимфата Дорида, дъщеря на Океан. От този брак се раждат петдесет млади нимфи-красавици, наречени нереиди.] че оня ден, когато си пробила отдолу бездната кристална, и излязла в прошарена от жилки раковина, си се люляла върху тихото море край островите и брега егейски, по-късно назован със твойто име**, [** „…брега егейски, по-късно назован със твойто име…“ — Става дума за малоазийския бряг, който гърците са наричали първоначално Азия.] то, като слънчев огън, разтопил света, от тебе бликала любов и озарила и небето, и земята, и океана мрачен и дълбок, и пещерите, дето лъч не влиза, и жителите им — докато скръб стъмни душата ти и тя погасна! Сега си същата! Не само аз, сестра ти, твойта спътница избрана, а цялата вселена възжелава от теб съчувствие! Не чуваш ли, край нас във въздуха звучат слова на обич от всички живи същества — и ветровете, не ги ли чувстваш? — до преди бездушни, сега във тебе влюбени са! Чуй! АЗИЯ Тъй мили думите ти са! По-мили са само Неговите — като тяхно ехо сега са твоите! Да, всяка обич е хубава — и дадена, и взета! Тя, обичта, е обща като слънце и вечният й глас не уморява. Като небе и всеподдържащ въздух тя прави червея на бога равен. Които будят я, във други са щастливи, тъй както аз сега съм — но онези, които в своето сърце я имат, са, подир дълга мъка, по-щастливи, тъй както скоро аз ще бъда!… ПАНТЕЯ Слушай! ГЛАС ОТ ВЪЗДУХА _(пее)_ Живот на Живота! През твоите устни дъхът ти със обич ни жари! Тях твойта усмивка, когато напусне, във въздуха пламват пожари, а после тя блясва в очите ти скрита и който я види, във нея се вплита! Дете на зарите! Гори ти снагата през тънката златна одежда, тъй както понякога ярка Зората зад облак ефирен поглежда, и тази въздушна премяна, изгряла, където да бъдеш, обвива те цяла! Мнозина са хубави — теб не съзират, но нежен, гласът ти прелива най-хубав — че блясъци в него извират, от чужди очи те закрива! Теб всички те чувстват, и всички те любят но никой не зърва, и всички те губят! Зора на Земята! Където да идеш, огряваш мъгливи пътеки! Душите любящи, които ще видиш, със вятъра гонят те, леки, додето най-после без дъх се завалят, и гинат от немощ, и все пак, не жалят! АЗИЯ Душата ми е лодка омагьосана и като сънен лебед е заплувала по посребрените вълни на твойта песен, а твоята е като ангел седнала отпред и в далнините е погледнала, докато вятърът засвирил е унесен… И сякаш винаги така ще плуваме, със нови брегове ще се сбогуваме, гори и пропасти ще изоставяме, през този рай безлюден ще минаваме, додето, като вързана насън и край брега оставена навън, потъна най-подир в море от вечен звън!… А твоят дух ще пори със крилете си небесните земи на светла музика, където вятърът с ветрилото си броди, и ние ще се носим към страната си, загубили и пътя, и звездата си, и само усетът на твоя глас ще води! И двамата със него ще закарате — най-хубави и мили от лодкарите, вий лодката на моето желание до оня райски остров във сияние, де вместо въздух диша се любов, и тя е вятър, и вълна, и зов, и свързва тоя свят със звездния покров! Зад нас е Старостта със своите ледници, и Мъжеството тъмно, развълнувано, и Заливът на младостта, измамно блеснал; ний минахме морето несмущавано на Детството от сенки обитавано, отвъд Живот и Смърт, към Ден, в зори израснал; към оня рай, де клони са надвесили, надолу цветове-зеници весели, де светли езера са се усмихнали между поляни свежи и притихнали — там, там ще зърне моето сърце как някой сроден с тебе на лице запял е край брега с протегнати ръце!… ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ ПЪРВА СЦЕНА Небето. Юпитер на своя трон. До него Тетида и другите божества. ЮПИТЕР Вий, сили на небето, споделили мощта и славата на Тоз, комуто слуги сте — радвайте се! Отсега нататък аз всемогъщ съм! Всички същества на мене подчинени са! Едничка душата на човека още свети като негаснещ огън към небето със своя остър укор и съмнение и писък и молитва неохотна, към бунт да призовава и да прави несигурно старинното ни царство, макар че то отколе се гради на вяра и на страх — връстник на ада! И въпреки нощта на моя гняв, и въпреки че моите проклятия се сипят през надвисналия въздух като поледица връз връх оголен, и в нея впиват се, тя стъпка подир стъпка пълзи по канарите на живота с нозе събути, кървави, но ще владее мъката си и стреми се! И все пак скоро ще пропадне тя! Аз странно чудо сътворих — детето съдбовно, ужаса на цялата земя*! [* „Аз странно чудо сътворих, детето съдбовно — ужаса на цялата земя…“ — Юпитер говори за Демогоргон] То чака да пристигне час уречен (от трона празен на Демогоргон да вземе мощта на вечно живите му форми, обвили тоз невидим, страшен дух), да слезе и искрицата да стъпче! Налей ни, Ганимед*, небесно вино, [* „Налей ни, Ганимед…“ — Ганимед е бил млад и красив юноша, когото Зевс харесва. Превъплъщавайки се на орел, той го грабва от планината Ида, отнася го в небесата и го прави виночерпец на боговете.] да пълни с огън тия чудни чаши! Вдигни се ти, хармония победна на дух божествен от цветя тъкан, вдигни се като утринна роса, която тръгва от земята към звездите! Да пием! Нека врящият нектар да бъде дух на радост в наште вени, безсмъртни богове! И да избухне в един глас нашето опиянение като мелодия от райските полета!… А ти ела до мен, обвита цяла във светлината на това желание, което прави те едно със мен, Тетида*, светъл лъч на Вечността! [* …„Тетида, светъл лъч на Вечността…“ — Тетида е била красива морска богиня. Юпитер се увлича от красотата й, дори смята да я вземе за жена. Тъкмо в тази връзка е била тайната за опасността, която го е застрашавала и която знаел само Прометей. Ако се осъществял този брак, от него щял да се роди син, който да погуби Юпитер. В класическия вариант Прометей най-сетне издава тайната, помирява се с Юпитер, последният се отказва от Тетида и решава да я омъжи за смъртен. Шели коренно преустройва традицията. Тук Тетида, която въплъщава плътската, нечиста любов (като контраст на Азия), все пак става съпруга на Юпитер и действително пророчеството на Прометей се сбъдва — тази страст ражда Демогоргон, великата неизбежна съдба, която събаря дори и своя баща, Юпитер.] Когато ти преди извика: „Боже, непоносима сила! Пощади ме Не мога пламъците бързи да търпя на твоето докосване! В мен всичко отвъд основите си чезне, както оня, когото нумидийската отрова стопи като роса!**“ — то в този миг [** „В мен всичко отвъд основите си чезне, както оня, когото нумидийската отрова стопи като роса…“ — По всяка вероятност Тетида е намеквала за Херкулес, който облича дрехата си, намазана отвътре с отровната кръв на кентавъра Нес, и умира.] два мощни духа, слели се, родиха от тях по-мощен трети и сега, безсмъртен, между нас витае той, и ний го чувстваме, макар невидим, как чака идващото въплощение (не чуваш ли гърма на колелата, пронизал вятъра?) да дойде вече от трона на Демогоргон! Победа! Победа! Ти усещаш ли, Земя, гърмът на неговата колесница клати Олимп! Пристига колесницата на Часа. Демогоргон слиза и се отправя към трона на Юпитер. Ужасен образ, кой си ти? ДЕМОГОРГОН Аз вечност съм. Не искай друго име. Слезни и в бездната ела със мен! Аз твое съм дете, тъй както ти си на Сатурн, по-силно и от теб! От днес ний заедно ще заживеем във мрака! Мълниите си не вдигай! Не ще успее никой подир теб да вземе твоя трон и да остане тиранин на небето! И все пак бори се, ако искаш, че съдба е на всеки смазан червей да се гърчи, докато най-подир издъхне! ЮПИТЕР Гад проклета Сега ще те натикам в дън земя сред мрачните затвори на титаните! Ти още си пред мене!… Милост! Милост! Без жал! Без изход! Без утеха! О! Дори врагът ми съдия да беше, увиснал, обгорял от мойта мъст там във Кавказ, не би ме тъй осъдил! Спокоен, смел и справедлив, не е ли той повелител на света? А кой си ти? Без жал! Без изход!… Потъни тогава, със тебе двамата да се свлечем в просторните вълни на гибелта, тъй както, сплетени в жестока битка змията с лешояда, изтощени в морето падат! Нека зине адът вълнисти океани бурен огън, та да погълне във бездънна паст напуснатия свят, и теб, и мен, и победен, и победител, и ония отломки, за които те се биха!… Ах! Ах! Не ми се вече покоряват стихиите! Зашеметен, потъвам надолу! Все надолу! И надолу!… И като облак моят враг стъмнява с победата си мойта гибел!… Ах!… ВТОРА СЦЕНА Устие на голяма река в Атлантида. Океан, облегнат на брега. До него стои Аполон. ОКЕАН И падна — казваш — от гнева на своя враг? АПОЛОН Да, щом борбата свърши, помрачи тя на мойто слънце пътя и разклати звездите неподвижни, а страхът в очите му, през плътните пол и на мрак победен, озари небето, докато падаше, със кървав блясък — така денят в агония червена при залез между облаци свирепи за сетен миг далече осветява от буря сгърчените дълбини! ОКЕАН Той падна в бездната? Във пустата тъма? АПОЛОН Като орел кавказки, поразен от гръм — пречупените му криле уплитат се във вихъра, очите, които слънцето са гледали преди, от мълнията бяла ослепяват; подгонено от тежък град все още се бори тялото му, а след туй простряно потъва и го скрива тънък лед… ОКЕАН И тъй, от днес полята на морето, които отразяват небесата, и мое царство са, при всеки вятър без кървави петна ще се надигат, тъй както лете нивите безкрайни тих полъх полюлява; ще се стичат реките им през континенти, пълни с народи и край острови щастливи; от своите тронове кристални ще броят Протей* и неговите влажни нимфи [* Протей — морско божество, син на Посейдон. Притежавал е пророчески дар и способността неузнаваемо да променя външността си.] как горе сенките на лодките минават (тъй гледат смъртните да слиза към морето след залеза пътуващият кораб на натоварената със лъчи луна и върху челото на нейния невидим кормчия да блести една звезда); и сенките ще следват своя път без кръв и плач, без смесения глас на заповед и робство, със лъчите на цветове, огледани в реката, с ухания политнали, с напеви — спокойни, тихи, волни гласове, — най-нежните напеви, като тези, които духовете тъй обичат!… АПОЛОН И аз не ще се взирам във дела, тъй страниш, че стъмняват моя дух, със мъка, както някой път във сянка попада светлото кълбо, което водя! Но чакай! Чуй как вече е засвирил със свойта сребърна и малка лютня духът на ясната Зорница! ОКЕАН Трябва да тръгваш ти! Конете ти ще спрат чак вечерта! А дотогава — сбогом! Че бездната крещяща ме зове да я нахраня със лазурна тишина от вазите смарагдови, които са вечно пълни, там до моя трон. Виж, нереидите под синьото море с нозете трепнали в поток от пяна, с ръцете бели над коси потекли, с гирлянди пъстри и венци-корони от звездни морски цветове, как бързат за радостта на своята сестра велика! Чува се звук на вълни. Гладното море зове за тишина! Чудовище, почакай! Аз ей сега ще дойда! Сбогом! АПОЛОН Сбогом! ТРЕТА СЦЕНА Кавказ, Прометей, Херкулес, йона, Земята, Духове. Колесницата на Часа докарва Азия и Пантея ХЕРКУЛЕС Освобождава Прометей, който слиза. Ти, между духовете най-велик! Тъй силата сега е предан роб на Мъдростта, и Смелостта, и Любовта, многострадална — и на теб, в когото те сбрани са! ПРОМЕТЕЙ Словата ти сърдечни по-скъпи са дори от свободата, тъй дълго чакана от мен, тъй дълго отлагана… А ти, ти моя Азия, лъч на Живота, огледален лик на Красота невиждана, и вий, сестри прекрасни, скъпи мои нимфи, които с вашта грижа и любов направихте безкрайните години на мъките един приятен спомен, от днес ще бъдем неразделни! Знам аз пещера една, обрасла цяла с надвиснали, ухаещи растения — завеса от листа и плодове, откъснала деня. Постлан е подът със изумруди, целите във жилки, а във средата светъл извор блика, за да ни буди сутрин със звука си; от кълбестия свод висят надолу на планината сълзите смразени, прилични на сребро или на сняг, или на копия елмазни, и от тях вали почти незрима светлина. Там чува се един и същ ветрец от клон на клон да шепне, пеят птици, пчели жужат, седалища от мъх ни чакат, мека сплъстена трева облякла е неравните стени. Най-просто жилище — за нас ще бъде то Там ще седим и дълго ще говорим за времето и вечните промени; докато е приливи и отливи светът мени се, ний ще бъдем неизменни! Уви, кой може хората да скрие от изменчивостта? И вий, когато въздишате, ще се усмихвам аз. Ти, Йона, ще ни пееш малки песни, откъснати от музиката морска, докато аз заплача, а след туй с усмивки ще ми гоните сълзите, които всеки с радост би проливал. Ний ще събираме цветя и пъпки, и блеснали край извора лъчи, и от неща най-прости ще си правим чудати съчетания, тъй както децата правят в своята невинност. Ще търсим с погледи и думи на любов най-скрити мисли, всяка по-красива от прежната, дълбоко във душите ни неизчерпаеми, и като арфи, докоснати от пръстите изкусни на влюбения вятър, ще тъчем все нови и божествени хармонии от нежните различия, които са и в различието си съзвучни. Като пчели по хиляди цветя, нахранени от слънчевата Ена*, [* „… нахранена от слънчевата Ена…“ — Ена е била прекрасна долина с гори и езера, където е царяла вечна пролет.] там в скритите си домове в Химера**, [** „…там в скритите им домове в Химера…“ — Да не се смесва с чудовището Химера. Тук Химера е символ на любовния копнеж.] по всички краища на небето ще се носят със очарования вятър екове от тоя свят човешки, ще говорят за стихналия глас на обичта, почти нечут, за шепотната болка на състраданието със очи на гълъб, за музиката, ехо на сърцето, за всичко, украсило и смекчило човешкия живот, сега свободен. Ще ни спохождат хубави видения, в началото неясни, после светли, когато ярък вдигне се Духът изпод прегръдката на Красотата (а там са формите, чиито сенки са тук виденията) и ще ги облей със сноп лъчи, които са действителност. Ще идва с тях и вечното потомство на живопис, ваятелство, поезия и други небленувани изкуства; заскитали се гласове и сенки, на всичко станало в човека, живи съгледници на най-добрата обич и чиста вярност, дадени от него на нас и върнати от нас на него; внезапни образи и звукове израсли по-хубави и нежни, както сам расте човекът, мъдър и добър, и пласт след пласт злината се събаря! Обръща се към Духа на Часа. На тебе, Дух прекрасен, предстои ти едно усилие последно! Йона, дай му оная чудна, кръгла раковина, която старият Протей направи за сватбен дар на Азия — с дъха си гласа й вложен вътре да извлича, щом я надуе, и която ти в тревата скри до кухата скала! ЙОНА Ти, най-очакван час и най-обичан, и по-красив от всички свои братя, вземи таз странна раковина. Виж, по нея как бледо пурпурното в сребърно минава и я обвива в меко, но искрящо сияние! Не ти ли тя прилича на музика, която в люлка спи? ДУХЪТ Най-хубавата раковина в океана изглежда тя. И сигурно звукът й ще е ведно и прелестен, и чуден. ПРОМЕТЕЙ Върви със вихроносните коне над всички градове човешки! Пак надбягай слънцето зад кръглата земя и колесницата ти щом разкъса просторите запалени, надуй надиплената вътре раковина, пусни могъщата й музика и тя ще бъде смес от гръм и ясно ехо! След туй се обърни, ела отново да бъдеш с нас, при нашта пещера! А ти, Земя, ти, майко!… ЗЕМЯТА Чувам, чувствам как устните ти върху мен са и пробягва твоят допир чак навътре до средищния диамантен мрак на нервите ми мраморни. Това е Животът, Радостта! И вред край моя повехнал, стар и леден скелет кипва и като гръм протича топлината на вечна младост! А от днес децата ми, красиви, но отпуснали глави на моите поддържащи ръце: растения, пълзящи същества, мушици дъгокрили, бързи птици и зверове, и риби, и човеци, които от гръдта ми изтощена извличат смърт и скръб да пресушат отровата на отчаянието — вече най-сладки ястия ще имат! И за мен ще станат те като сестри-газели, край езеро безмълвно, снежнобели и бързи като вятър, там дошли сред лилиите светли да се хранят. И росните мъгли на моя сън, когато слънцето го няма, ще текат като балсам между звездите; и цветята, надиплени във своя нощен отдих, ще смучат багрите, които не бледнеят. Въз сънища щастливи ще събират и хора, и животни нова сила до идващия ден и радостта му. Смъртта тогава ще е като сетна прегръдка на оназ, която взема животът, който дава — като майка, закрила в скута си детето малко и рекла му: „Не ме напускай вече!“ АЗИЯ Защо, о Майко, за смъртта говориш? Нима престават да обичат, да се движат, да дишат, да говорят всички тези, които са умрели? ЗЕМЯТА Няма полза от отговора ми. Ти си безсмъртна, а думите на тоз език се знаят само от мъртвите, които не говорят. Смъртта е було, живите му казват живот, и щом заспят, се вдига то — докато във поредица спокойна спокойните годишни времена със дъждове, загърнати в дъги, със тихи, ароматни ветрове, със дълги, сини падащи звезди, които чистят смръщената нощ; със палещи живот стрели, които отправя слънцето от своя лък, пронизал всичко; със роса и дъжд от тиха лунна светлина — спокоен полъх — ще кичат и горите, и полята — да! — и дори скалистите пустини на голи дълбини — със вечно живи листа, и плодове, и цветове!… И с тебе!… Има пещера, където духът ми се изля във страшна болка, когато мъката ти хвърляше безумие във моето сърце. И тез, които го вдъхнаха, след туй безумни бяха, там храм издигнаха, говореха на всеки пророци станаха и призоваха с измама заблудените народи към взаимни войни, невярна вяра. И както между тихите тръстики лъхът на теменужката се вдига, тоз дух сега расте и бавно пълни с лъчи по-ясни и с рубинен въздух и гъст, и мек, наоколо горите; налива сок в растежа на лозата змиеподобна, в дивото безредие на тъмния й лист — за лист бръшлян; в цвета напъпил, цъфнал — или вехнещ, поръсил есенните ветрове със звездни точки цветна светлина, през тях, когато капе; във ония блестящи златни топки-плодове, увиснали под своя свод зелен, докато под листата е тънки жилки и кехлибарения ствол стоят цветя със пурпурни прозрачни чашки, а в тях — невидима роса, напитка на духовете. Тъй кръжи духът като крилата нежни, разлюлени на сънища сред пладне и събужда спокойни и щастливи мисли в мен, сега и в теб! Таз пещера е твоя! Ела! Яви се! Явява се дух, който прилича на дете, с криле на раменете. Тоз дух е моят факелоносец. Факела си той преди изпусна, вгледан в оня поглед, от който пак ще го запали с обич. А обичта е огън, скъпа дъще, тъй, както тази в теб! Лети напред и всички заведи оттатък Ниса*, [* „…оттатък Ниса…“ — Ниса е планината, в която нимфите са отгледали младия Дионис (Бакх), средище на легендарни вакханалии.] върха на Бакхус, премини през Инд и притоците му, потоци бурни и езера кристални, като газиш с нозе неовлажнени, неуморни и неотлагащи; през долове зелени, докато стигнеш езерцето малко, прозрачно и безветрено, където върху вълни недвижни всеки миг се отразява храм, отгоре дигнат, и ясно виждат се колони, арки, капители, високи като палми, и многобройни образи от камък, които сякаш Праксител** е ваял, [** „…които сякаш Праксител е ваял…“ — Праксител (роден около 370 г. преди н.е.) — знаменит гръцки скулптор, автор на прочутата статуя на Хермес, Афродита Книдска и др.] та мраморните им усмивки пълнят притихналия въздух с вечна обич. Сега е пуст той, но преди бе храм на тебе, Прометей. Младежи смели съперничеха си във твоя чест да носят сред божествена тъма тоз факел, твоя знак — като ония, които факела на своята надежда до гроба носят в мрака на живота. И ти донесе го така, с победа пълна, до тази крайна цел на времето!… Но тръгвайте и — сбогом! Там при храм уречената пещера ви чака! ЧЕТВЪРТА СЦЕНА Гора. В дъното пещера. Прометей, Азия Пантея Йона и Духът на Земята ЙОНА Какъв е той — неземен! Как се плъзга между листата! Светлина блести върху челото му като звезда зелена и изумрудените и лъчи се смесват с русите коси, докато стъпва, и блясъкът му във тревата пада на едри, хубави снежинки! Сестро, познаваш ли го? ПАНТЕЯ Той е оня дух, най-нежен, който води през небето Земята, и далечните съзвездия наричат неговата светлина най-хубава от всичките планети. Понякога връз пяната солена на морските вълни той плува, друг път от облаци си прави колесница или върви сред градове, когато заспало всичко е, по върхове се качва, надолу по реките слиза, броди като сега през лесове зелени и чуди се на гледките пред него. Преди господството на Юпитер обичаше той Азия и всеки свободен час пристигаше при нея да се напие с течна светлина от нейните очи — за нея той жадувал — казваше ни — както някой, загубен в пясъците. Пред сестра ни той всичко доверяваше по детски, разправяше какво видял е ново, (а много нещо виждаше, макар то в него да оставаше без мисъл) и Азия наричаше тогава — защо, не знаеше, не знам и аз — той: „Мила мамо!“ ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА Мамо, мила мамо, дали ще мога да говоря с тебе, тъй както някога? Очите си да скрия, след като радост ги е уморила, в ръцете нежни? И дали ще мога през ранните следобеди, когато за мене няма работа в простора замлъкнал, пак при тебе да играя? АЗИЯ Аз те обичам, мило същество, и все със теб ще бъда отсега и моля те да ми говориш с твоите. най-прости думи! Някога утеха ми бяха те — сега ще бъдат радост! ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА О, майко, аз по-мъдър съм от днес (макар че никога едно дете не може да стигне теб по мъдрост!) — да, от днес съм по-щастлив, и по-щастлив, и мъдър! Ти знаеш — жабите и червеите гадни, и змиите, и зверовете лоши, и клоните със плодове отровни са пречка винаги по моя път из тоя свят зелен — а също тъй когато сред човешките свърталища ме срещнат хора със лица сурови или със погледи разсърдени и горди, или със хладен и надут вървеж, или с усмивки кухи и лъжливи, или със тъпата насмешка на невежи, които само себе си обичат, или с подобни грозни маски, скрили зад лоши мисли съществото мило, което ний наричаме човек — когато срещнат ме жени коварни (най-грозните от грозните неща, макар прекрасни даже в тоя свят, където ти си истински прекрасна, ако усмихнати са и добри и искрени и волни като тебе!), то болка свива моето сърце, щом мина покрай тях, макар че те заспали са и аз незрим оставам. Тъй беше досега. Но ето днес вървях през град огромен, заграден с гористи хълмове; пред градската врата заспал бе часовоят. В тоя миг отекна звук тъй силен, че разтърси сред лунна среднощ кулите, тъй хубав, че по е хубав само твоят глас. Звукът разля се, сякаш бе без край, и всички хора станаха внезапно от своя сън, събраха се навън и със учудване се вглеждаха в небето, което още с музика гърмеше. Аз скрих се във фонтана на площада, свит като лунен лъч върху водата между зелените листа, и скоро тез грозни фигури, лица, които ти казах, че ми причиняват болка, преминаха във въздуха, полека се скриха, вятърът разся ги, и онези, които носеха ги дотогава, изглеждаха и кротки, и красиви, като че някакъв ужасен грим от тях бе паднал; и тогава всичко различно бе; след кратка изненада и поздрави на изумена радост пак се прибраха хората да спят. А сутринта — повярвала ли би, че биха могли жаби и тритони, и змии хубави да са? И все пак — бяха! И то почти без да променят нещо от формата или цвета си. Всичко живо съблякло беше злата си природа! Не мога да опиша радостта си, когато покрай езеро едно, сред храсти, сплетени със старо биле, видях две блеснали рибарчета, надолу надвесени, да зобат с дълги човки от ярко клонче кехлибарени зърна, и отразена във дълбокото, таз гледка лежеше хубава като в небе! Тъй с мисли, пълни с радостни промени, те срещнах пак и туй за мене бе промяната най-радостна! АЗИЯ От днес не ще се никога разделяме, додето сестра ти целомъдрена, повела непостоянната и ледена луна, не види топлата ти равна светлина. Ще се стопи сърцето й тогава като априлски сняг и ще се влюби във теб. ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА Тъй както влюбена е Азия във Прометей? АЗИЯ Немирнико, млъкни! Ти твърде млад си да говориш за това! Решили ли сте вий, един във друг като се взирате, да размножите красивите си същества, да тръгнат нови огньове кълбести сред въздуха подлунен? ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА Не, майко, докато сестра ми свети само за себе си, не ще е справедливо да ходя помрачен! АЗИЯ Почакай!… Гледай! Влиза Духът на Часа. ПРОМЕТЕЙ Ний чувстваме какво си ти видял, какво си чул. Но все пак — говори! ДУХЪТ НА ЧАСА Когато спря звукът, изпълнил с гръм небесните и земни бездни, всичко се промени и въздухът невидим, и слънчевата необятна светлина преобразиха се, като че обич вля се във тях — и валчестия свят обгърна! По-ясен стана погледът ми, можех да виждам тайните на цялата вселена. Зашеметен от радост, аз се носех и плисках въздуха с отпуснати криле. Жребците ми във слънцето откриха рожденото си място, отсега там ще живеят те и няма вече във надпревара да напрягат сили, спокойно ще пасат цветя от огън сред слънчевите пасища — до тях луноподобната ми колесница сред храм огромен ще стои и ще се взират във нея статуи, изваяни от Фидий*, [* „…статуи, изваяни от Фидий…“ — Фидий е другият най-велик гръцки скулптор. Роден около 500 г. преди н.е. Не е запазено нито едно от произведенията му. Той е бил автор на прославената статуя на Атина Палада и на изображението на Зевс Олимлиец — едно от „седемте чудеса“ на стария свят.] изобразили Азия и тебе, Земята, мене, вас, красиви нимфи, и цялата любов, която в нас е! Тъй ще стои тя — спомен за вестта, която първа е донесла. Ще тежи над нея свод с гравирани цветя по ъглите; ще го прикрепят здраво дванадесет колони бляскав камък и ще се вижда ясното небе. Подобия на тез жребци крилати ще бъдат вързани с змия двуглава за храма и ще спомнят оня полет, след който там почиват те… Уви! Езикът ми несъвършен блуждае нейде, а колко още има да разказва! Та вече казах, аз се носех горе и беше, както и сега е още, блаженство, остро като болка да се движиш, да дишаш и да бъдеш! Обикалях местата, дето хората живеят, и бях разочарован, че не виждах промяната голяма вън в нещата, тъй както вътре чувствах я. Но скоро отблизо взрях се. Ето! Без крале стояха троновете, хората вървяха един до друг и бяха като духове спокойни и добри! Нито един не се подмазваше, не бе премазвай, омраза, унижение и страх, себепрезрение или себелюбивост не издълбаваха в човешките чела като пред адската врата ония думи; „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете!“ Нито един не беше начумерен, нито трепереше, нито един не гледаше с угоднически ужас студена заповед във погледа на друг, доде от поданик на волята тиранска не се превърнеше (по-страшна участ!) във жертва смазана на свойта воля, пришпорила го като кон до смърт! Нито един не бе извърнал устни във гънка, истината омотала. за да дадат с усмивката лъжата, която сам езикът му презира. Нито един не тъпчеше с насмешка искриците на обич и надежда в сърцето си, докато там остане горчива пепел, смазана душа, и бедният, сред хората залази като вампир да заразява всички със свойто страшно зло. Нито един не казваше ония изхабени, лъжливи, кухи и студени думи, които карат свитото сърце, до тоз миг затуптяло, да отрича самото свое „да“, с което тупа, и туй двуличие неволно да изследва е такова недоверие, че няма за него име. И жените също красиви, искрени и мили бяха като небе открито, от което вали роса и свежа светлина по ширната земя. Вървяха те, изящни, лъчезарни същества, свободни и изчистени докрай от лошите петна на обичая, готови да изкажат мъдростта, която някога не можеха да мислят, и да покажат чувствата, които страхуваха се някога да сещат. Туй, що преди не смееха да бъдат, сега те бяха вече! И светът бе станал рай — и нито гордостта, ни ревността, нито позорът — най-горчива от тия капки насъбрана жлъч — не пречеха на хубавия вкус на пълната забрава, любовта… Олтари, тронове, съдилища, затвори, де жалки хора носеха преди корони, мечове, вериги, книги, натъпкани с лъжи обосновани и от невежите тълкувани, сега изглеждаха досущ като ония чудовищни и варварски лица, зли призраци на слава отлетяла, погледнали от своите обелиски със присмех и ликуване дворците и гробовете на онез, които там властвали са, а сега ги няма. Били са те изваяни да славят кралете и жреците и да станат могъща, тъмна вяра, власт огромна като света, опустошен от нея, а днес са само чудна гледка. Тъй оръжията — символи на робство, сред жилищата на земята шумна, стоят встрани — не ги събаря никой, но никой дълго в тях не се заглежда. И тези отвратителни лица, омразни и на бог, и на човека, които в много имена и форми — ужасни, тъмни, грозни — се зовяха все Юпитер, тиранът на света, и ужаса ласкаеха, че в него се криеше безсилната омраза; робуваха с отчаяни сърца от дълго чакане и от вида на любовта, докарана пребита и без венеца си, до техните олтари и там заклана в сълзи — тез липа сега се мръщят и рушат се бързо над своите напуснати светини. И нарисуваното було — него предишните наричаха живот, — нацапано безредно с цветове, наподобили всичко онова, което беше вяра и надежда за хората, разкъса се и падна. Изчезна маската ненавистна. Човекът остана неограничен от нищо, безскиптърен и волен — но човек! Еднакъв, вън от класа, вън от племе, вън от народност, и освободен от обожание, от страхопочит, от степен, цар на себе си, правдив и мъдър, и спокоен — но човек! Безстрастен? Не! Но без вина и болка — те някога го мъчеха, защото той сам ги правеше и страдаше от тях! И още неосвободен докрай — макар като слуги да ги владее — от случая, промяната, смъртта — препятствия за онова, което могло би другояче да надмине и най-далечната звезда в небето, почти невидима във пустотата!… ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ Сцената представлява част от гората край пещерата на Прометей. Пантея и Йона спят. През време на първата песен постепенно се пробуждат. ГЛАС НА НЕВИДИМИ ДУХОВЕ Побягнаха бледни звездите, че слънцето — весел овчар, подкара ги в тъмни кошари оттатък зарите; тъй някога бягат сърните, когато през дебрите стари преследва ги бърз ягуар… Къде сте вий скрити? Една редица от тъмни, неясни сенки минава и пее. Ний идем незвани и носим савани за гроба на всички години живяни! Ний сенки нечути на мъртви минути погребваме Времето в своите скути! Косите си късай, отпускай лъка си, сълза след сълза саркофага да ръси! Да бъдем венците, в които зарит е, загубен и прашен, ковчегът на дните! И както без плът е и бяга из пътя тъмата, че вече пристигнал денят е, тъй в утрина ранна ний сякаш сме пяна, през светлия ден на брега разпиляна, със тихата лесен на полъх небесен гласа си дочул и в безкрая отнесен!… ЙОНА Какви са тия гласове? ПАНТЕЯ На миналите часове! Понесли своите трофеи, от боя, който единствен Той ще надживее! ЙОНА Сега на път ли са? ПАНТЕЯ На път! Ведно със вятъра летят, под неговото наметало! ЙОНА Къде? Къде? ПАНТЕЯ Към всичко тъмно, минало, умряло!… ГЛАС НА НЕВИДИМИ ДУХОВЕ В небето мъглите се гънат, в тревата — звезди от роса, в морето талазите плуват и заедно тънат, от радостна буря разбити; а после в блаженство танцуват и дигат се пак в небеса!… Къде сте вий скрити? Запял е със щастие ново пак старите песни лесът, потокът отново бърбори прозвъннало слово, надолу го носят реките, а в острите върхове горе, ликуващ, отеква гърмът… Къде сте вий скрити? ЙОНА Кои са тези със юзди в ръцете? ПАНТЕЯ И колесниците им откъде са? ПЪРВИ ПОЛУХОР Разкъса се старата, сънна завеса, Земята и Въздухът дигнаха глас. Тя нашето раждане още зарови дълбоко… ГЛАС Дълбоко? ВТОРИ ПОЛУХОР Дълбоко под нас! ПЪРВИ ПОЛУХОР Стотици години държаха ни в люлка, де скръбна омраза бе нашият сън, а който се будеше, виждаше гледка… ВТОРИ ПОЛУХОР По-страшна дори от съня си, навън! ПЪРВИ ПОЛУХОР И слушахме, спящи, как свири на арфа Надеждата, как ни зове Любовта, и сещахме сила и скачахме бързо … ВТОРИ ПОЛУХОР Тъй скачат вълни, заблудени в нощта!… ХОР Тъчете сега със вихрушките танец, срежете небето със песен на мощ, задръжте деня, че ще иска да бяга отвъд пещерите на зинала нощ! … Че някога ние, подобни на хрътки, подгонвахме дните — ранени сърни, и те се препъваха целите в кърви, през пусти години и пусти страни!… Но днес!… О, тъчете мистичната тъкан на музика, танец и слънчева плът, та сякаш събрани лъчи, Часовете, в едно да летят!… ГЛАС В едно да летят!… ПАНТЕЯ Виж, духовете на Духа човешки пристигат! Вместо мантии блестящи, най-сладки звуци плътно ги загръщат… ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА Ний идем при вас и смесваме глас във хора на вашия вихрен захлас, тъй риби летящи, изскачат блестящи и сбират се горе със чайките спящи!… ХОР ОТ ЧАСОВЕ Отде сте вий дошли, отде сте засияли, та вашите нозе са с мълнии-сандали, та вашите криле са като мисъл ярка, та вашите очи са като обич жарка? ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА Човешкият дух доскоро бе глух, в лицето си тъмен, в сърцето си кух, а днес се облива във радост звънлива, а днес в океан от възторзи се скрива! И ние летим от него, незрим, от светлите бездни на порив любим, от кули небесни, де помисли бесни са гледали вашите танци чудесни! От тихия кът на ласкава плът, де влюбени вашите къдри ловят, от морската пяна, де мъдрост събрана пленила е вашата лодка скована! От тия очи, де образ личи — и мрамор ще стане, и в стих ще звучи, от лудата хала, де пак е летяла крилата наука, с крила на Дедала*! [* „…с крила на Дедала…“ — Дедал е легендарният откривател на първия летателен уред — изкуствени криле, с които неговият син Икар прави първия полет във въздуха и трагично залива. Символ на ловкостта и изобретателната мисъл.] Години наред пълзяхме безчет през ад от омраза и сълзи, и лед, години вървяха и мъничко бяха земите, където надежди цъфтяха!… Днес нашата дан е кротката длан, под росни криле е балсам разпилян, в очите се връща любов вездесъща и в райска градина тя всичко превръща! ХОР ОТ ДУХОВЕ И ЧАСОВЕ Тъчете мистичната тъкан, тъчете — от земния край до безкрая небесен, вий, духове силни и страстни, летете със танец и музика, с повик и песен, тъй както стотици реки се събират в морето и блясък и радост намират! ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА Врагът е разбит и пътят открит — ще литнем нагоре към светъл зенит, към шир звездочела, оттатък предела на всяка тъма, световете уплела!… Ще пуснем следи към всички звезди, пътеката наша в безкрая ще бди, и както мъглата пред буря се мята, ще бягат Смъртта, и Нощта, и Тъмата! И въздухът благ, и чистият зрак Духа на Мощта ще настигат във бяг; ведно ще се вливат и вред ще отиват и Обич, и Мъдрост — Смъртта да убиват! И с нас песента сред таз пустота ще вдигне вселена, де грей мисълта, пий свойта идея ще вложим във нея — да носи тя името на Прометея! ХОР ОТ ЧАСОВЕ Спри танцът бесен, песента пръсни — едни да тръгват, други да остават! ПЪРВИ ПОЛУХОР Отвъд небето ще сме ний! ВТОРИ ПОЛУХОР Нам чаровете земни дават! ПЪРВИ ПОЛУХОР Свободни, нас никой не може да спре! Ще вдигнем ний нова земя и море, и дето бе Адът, ще бъде Небе! ВТОРИ ПОЛУХОР Велики и светли, летим в чистота, да водим деня и да минем нощта — със нас е на целия блясък властта! ПЪРВИ ПОЛУХОР Въртим се и пеем със пълен размах, дървета, животни от земния прах смиряваме е обич, а не и със страх! ВТОРИ ПОЛУХОР И пак към Земята намираме брод, че нейните тръпки на смърт и живот са нашите химни към светъл възход!… ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА Спри танцът бесен, песента пръсни, едни да тръгват, други да остават! Да поведем на вси страни приоблачните висини, които обич вместо дъжд ще дават!… ПАНТЕЯ Отминаха! ЙОНА Не сещаш ли все пак на отлетялата им нежност радостта? ПАНТЕЯ Да, като хълм, над който облак ласкав изчезнал е във дъжд и се усмихва на модрото небе с безчетни капки от слънчева вода. ЙОНА Дори сега, докато ний говорим, нови песни летят. Какъв е тоя страшен звук? ПАНТЕЯ Това е музиката най-дълбока на обикалящия свят. С Еолов трепет той пали струните на въздуха трептящ, ЙОНА Чуй, всеки миг на тишина е пълен с най-тихи звуци-трепети и те са също ясни, сребърни и ледни, пробуждащи и остри, и пронизват слуха, за да живеят във душата, тъй както зиме хладните звезди пронизват въздуха кристален и се вглеждат във своите образи върху морето!… ПАНТЕЯ Но, виж, през тия две места, където гората се разтваря, а над тях е проснат балдахин от гъсти клони, и дето ручеят звънлив дели се покрай мъха, бродиран с теменуги, и неговата песен продължава във две пътеки (както две сестри, които се разделят със въздишка, за да се срещнат със усмивка пак, и острова на свойта скръб обгръщат като гора от тихи, тъжни мисли) — там две видения със странен блясък във въздуха безветрен, над земята, летят през океан от звук чаровен, все по-напрегнат, силен и дълбок… ЙОНА Аз виждам колесница като оня най-тънък кораб, в който нощ преляла повежда Майката на месеците горе към западната пещера, когато тя вдига се от сънища безлунни. Над колесницата извит е навес от мека тъмнина и планините се виждат през безплътното му було като картини в огледало на магьосник. И вместо колела тя има гъсти и златни облаци, подобни на ония, които геният на урагана натрупва върху светлото море, когато слънцето подгонено се вмъкне под него — те въртят се и се движат, като че вятър тласка ги отвътре. Дете крилато седнало е в нея — лицето му е бяло като сняг, крилете му са като слънчев скреж, снагата му сияе, също бяла, през трепналите от ветреца дипли на бялата му дреха, изтъкана от бисери ефирни; и най-сетне косата му белей се с белотата на светлина, разпръсната във нишки. Очите само са като небе от течен мрак, излян отвътре сякаш — тъй облаци назъбени от своите камшици-лъкове изливат буря и въздуха блестящ обхващат с огън, във който няма светлина. Детето с ръка размахва трепнал лунен лъч и сила някаква във него направлява носа на плуващата колесница върху въртящите се облаци, а те докато плъзгат се върху тревата, върху цветята и вълните, будят звуци, прекрасни като пеещия дъжд на сребърна роса, която пада. ПАНТЕЯ А от отсрещната пътека на гората се втурва с мощна, вихрена хармония кълбо, събрало хиляди кълба; макар че то като кристал е твърдо, изглежда кухо и от край до край текат през него светлини и звуци. Кълбата вътре се заплитат и разплитат, лазурни, пурпурни, зелени, златни — едно във друго, помежду им всичко е пълно със невъобразими същества — безбройни призраци, изскочили насън от безпросветни дълбини, но тъй че всеки прозрачен е. Въртят се всички те около себе си във хиляди движения, като че хиляди незрими вретена, със бързина, която разрушава самата себе си, тържествено и бавно; примесват звуци, гласове в едно, и там се различават ясно думи и дива музика. Във мощен вихър кълбото многоцветно разтопява потока ярък във мъгла лазурна, първично чиста като светлината; и полъхът на горските цветя, мелодията на тревата жива, и изумрудените светлини на опнатите сред листа лъчи — около неговата съкровена, и все пак вътрешно враждебна скорост, изглеждат елени във една въздушна маса, в която се удавят сетивата. А вътре във кълбото, разпрострял вместо възглавка алабастрови ръце, като дете, преуморено от игра, криле прибрал и разпилял коси, Духът прекрасен на Земята спи. И вижда се как устните му мърдат между променящите се сияния на техните невидими усмивки като на някой, който във съня си говори за това, което люби!… ЙОНА Той само иска да уподоби съзвучието на кълбото цяло! ПАНТЕЯ А от челото му, подобно мечове от модър пламък или златни копия, накичени със мирта* — знак за гибел [* „…накичен със мирта…“ — Миртата е вечно зелен храст с продълговати листа и бели цветове. У римляните е бил символ на любовта, а по-късно миртовото клонче олицетворява подобно на маслиненото клонче мира.] на властниците, и емблеми на съюза велик между земята и небето, една звезда отправя кръг лъчи и като спици на незримо колело въртят се те, когато и кълбото върти се, бързи като мисълта, забиват в бездната слънцеподобни светкавици, пробиват ту отвесно, ту напречно земята потъмняла и както я пробиват, и минават, оголват тайните на нейното сърце: безкрайни рудници елмаз и злато, безценни камъни и пещери, подпрени на колони от кристал, където се пилее плод-сребро, невиждан бисер, кладенци със огън бездънен, извори, които хранят като дете великото море и парите им кичат раменете на царствените земни планини със снежна хермелинова наметка. Лъчите святкат и откриват долу изпълнените със тъга останки на времена забравени: парчета от котви, кораби разполовени, и вкаменени салове, стрели, колчани, шлемове, и щитове, понесли главите на Горгона, колесници със остри ножове на колелата, трофеи, гербове и знамена, и хералдически животни, край които се е кикотела смъртта, ковчези със знаците на мъртво разрушение — развалини в развалини, останки от хиляди огромни градове, със жители, които е покрила земята и които са били, макар и смъртни, не човеци. Виж — лежат там тия трупове чудати сред своите създания ужасни, сред свойте статуи, и жилища, и църкви, зловещи фигури, натрупани във сиво унищожение, притиснати, строшени във черна дълбина, и върху тях прострени скелети на неизвестни крилати зверове, на едри риби, що бяха острови от живи люспи, на змии — страшни костени вериги, обиколили канари железни или нагърчени сред купища от прах, когато силата на сетната им болка е стрила канарите; най-отгоре озъбеният крокодил и нявга разтреслият земята веемот**. [** „… разтреслият земята веемот…“ — Библейското название на хипопотама, който в представите на древните често е изглеждал не кротко тревопасно животно, а страшно и жестоко чудовище.] Преди те бяха царствени животни и върху слузестите брегове и континентите, обрасли цели в тръстика, се плодяха и растяха, тъй както червеите лете се плодят връз някой изоставен труп, додето небето синьо ги е във потоп обвило като в плащ, и с писък те потънали са — или някой бог, комета яхнал, минал е и рекъл: „От днес не ще се вече появите!“ — и те не са се появили вече, изчезнали са като моите думи! ЗЕМЯТА Възторг и лудост, тържество и сладост! Безкрайна, бликаща, гърмяща радост! Надземно щастие да бъдеш разкован! Хей! Сякаш целият съм лъч небесен! Хей! Сякаш целият съм облак бесен и във гърдите ми е моят ураган! ЛУНАТА Ти, братко бърз, неуловим, ти, скитнико неуморим, от тебе светъл дух е устремен! Пробил е мойта броня-лед и внизал топлина навред от свойта собствена любов пленен — през мен, през мен! ЗЕМЯТА Хей! Тъмните врати на пещерите, вулканите, реките гласовити, тресат се целите във неутихваш смях; моретата, пустините неверни, на въздуха просторите безмерни с вълни от облаци отекват подир тях! И викат те: „Величие проклето, което плашеше Земята и Небето, и искаше да ги разпръснеш без следа, със камъни гръмовни и горящи да смелиш долу костите кървящи на наште бедни, разтреперани чада, докато всички кули легендарни, дворците, статуите лъчезарни, и планините между облаци и сняг, и всяко цвете, люлката и гроба, намерило над земната утроба, във кал безжизнена разтъпче твоят крак как падна ти, как полетя и падна! Изпи те нищото — като устата жадна на някой конник във пустинна самота, погълнал с ужас капката последна; и ето че отвред любов победна изпълни твоята ужасна пустота!“ ЛУНАТА От моите мъртви планини снегът се стапя и звъни, пак в моя океан вода блести, и тоя дух в студена плът, окичил пустата ми гръд със раждане, което днес цъфти — си ти, си ти! Аз гледам те и ти шептя, растат стебла, искрят цветя, в сърцето ми живее образ нов, долита облак, чувам звън, и пъпките сънуват сън. „Ний чакаме те — те отправят зов: — Ела, любов!“ ЗЕМЯТА Прониква тя в гранитните ми стави, през чернозем и корени корави, до най-високите листа и цветове, за лудории вятъра възбужда, забравените мъртъвци събужда и те надигат се от тъмни домове, и като буря, огнена стихия, разбила облачната си килия, изскочила от непрогледния си мрак, разтърсва хаоса на мисъл мъртва, омразата и болката разкъртва и обезсилени, напускат те със бяг, Човека, някогашно криво огледало, което с образи лъжливи е грозяло света, най-истинския и прекрасен свят, това море, де обич се оглежда, това небе, де от звездите свежда надолу блясъци, живот и благодат! Човека — младенец прокажен, зърнал край пътя болен звяр, след него свърнал и извора с лечебната вода открил, и майка му, когато го видяла, за дух го взела, а след туй ридала от щастие, че здрав и хубав бил — Човека — дух на духове отделни, огърлица от мисли неразделни, пленил стихиите със диамантен взор, тъй както слънцето с очи лазурни владее царство от планети бурни, метежници из необятния простор — Човека — над човеците самички, свой собствен господар и съдник; всички към него стичат се като реки в море; пред погледа му болки и печали са питомни животни, заиграли така, че всеки би могъл да ги допре!… И волята му с страсти колебливи, дребнави грижи, спътници плашливи, дух слаб да води, силен да се подчини, сега са като кораб, който гони живота на далечни небосклони, че Обич кара го през дивите вълни! Признава всичко неговата сила; мечтите му са сякаш нишки свила — ръцете майчински с тях пелени тъкат; езикът му като орфична песен държи умело хоровода бесен на мислите и само той им дава плът… Той язди бурите. Небето вечно младо звездите си му даде — като стадо минават те край него, да ги преброи, и вика бездната от дълбини незнайни: „Небе, останаха ли в тебе тайни? Аз нямам вече моите! Човекът ме разкри!“ ЛУНАТА Къде ли в черни пещери духът на бяла смърт се скри и сви савана си от сън и скреж? По моя новосплетен път щастливи влюбени вървят и в нежността си стоплят всяка вещ с копнеж, с копнеж! ЗЕМЯТА Тъй в утрото росата ледна, златна се сгрява от зората благодатна, докато литне като облак бял и чист, със пладнето надбягва се в небето и в залеза увисва над морето — везмо от огън и от аметист!… ЛУНАТА И ти лежиш, и ти не спиш, от радостта си сам блестиш, звездите ти изпращат всеки ден потоци от лъчи-живот да кичат твоя кълбест свод. а ти ги лееш, чист и вдъхновен връз мен, връз мен! ЗЕМЯТА Посочва мойта пирамида нощна към небесата — и със радост мощна аз тичам, охкам и въртя се в светлина, тъй влюбеният охка във съня си и сянката на хубостта му ръси върху леглото му любов и топлина!… ЛУНАТА Когато в топъл, нежен мрак душа с душа се срещне пак и тишина сърцето засени, аз в твойта сянка ще хвърча, от теб покрита ще мълча! О, с обич моите поля и долини пълни, пълни!… Най-бърз от всички светове, лети, просторът те зове! Да блеснат в твоите очи зелени, пурпурни лъчи между безбройните слънца със живи, пламнали сърца! Аз, твойта влюбена жена, се нося с луда бързина, привлечена от взор любим като магнит неудържим; аз, най-обичана мома, сърцето си прелях сама, от сладостта на любовта обезумяла се въртя и взирам се със брачна жад в лика ти вечно свеж и млад. Така в Кадмийската гора* [* „…така в Кадмийската гора…“ — Кадм е митологичен герой, основател на Тива. Един от подвизите си той извършва в красива девствена гора, където не е стъпвал човешки крак. Оттам „Кадмийска гора“.] върти се в шеметна игра, Агаве** вдигне ли стакан, [** „… Агаве вдигне ли стакан…“ — Агаве е дъщеря на Кадм и Хармония. Една от най-възторжените почитателки на Дионис, тя изпада в такова изстъпление, че участвува в разкъсването на собствения си син.] вакханката със дивен стан! Лети сега, любим и брат, аз гоня пътя ти познат, навред из празни небеса лъха ти ще го отнеса, горещ през гладния простор, изсмукала от твоя взор и красота, и мъжество, и вечна мощ, и тържество! Тъй влюбеният става цял това, в което се е взрял, тъй гледа модрият синчец, нагоре извишил цветец, небето, за да вземе синина, така и облакът вълнист вмиг блясва като аметист на заник зад далечна планина, щом здрачът уморен над нея спре, и плаче беден ден, че ще умре!… ЗЕМЯТА Луна, гласът ти върху мене пада, тъй както блясъкът ти гали със наслада моряците и твойта нощ пропада във вечна тишина; смири ме с думите си златоткани, че като тигър беше радостта ми, там, дето стъпи, тя остави рани, разлей балсам, луна! ПАНТЕЯ Излизам аз от дивния поток на тия звуци, както се излиза, след като плувал си във бляснала вода, огряна между тъмни канари… ЙОНА Да, мила сестро, но изля се вече потокът и на тебе ти се струва, че ти излизаш от вълните му, защото и твоите думи капят като капки от тялото и светлите къдрици на къпеща се нимфа … ПАНТЕЯ Тихо, тихо!… Могъща сила като мрак се вдига от цялата земя и от небето се спуска като нощ и се разпръсва от въздуха, като че е събрана във фибрите на слънчевия лъч, за миг стъмнен. И ясните видения на пеещите духове се вдигат и блясват като бледни метеори пред дъжделива нощ… ЙОНА Дочувам думи! ПАНТЕЯ Навред един и същи глас! О, слушай! ДЕМОГОРГОН Земя, щастливо царство на душата, кълбо съзвучно на мечтан живот, красив гигант, събрал из небесата любов, за да постелеш своя брод! ЗЕМЯТА Аз слушам! Аз съм като падащ плод! ДЕМОГОРГОН Луна, сестра, любима и царица, отправила отгоре взор сребрист, обгърнала човек и звяр, и птица със красота и със копнеж лъчист! ЛУНАТА Аз слушам! Аз съм като тръпнещ лист! ДЕМОГОРГОН Демони на слънцата и звездите, владетели на област огнелика оттатък поясите звездошити на ширинето! ГЛАС ОТГОРЕ Нашата велика република те слуша и те вика! ДЕМОГОРГОН Щастливи мъртви, за които всеки най-ясен стих дори не ще открие дали вървите в същите пътеки като преди! ГЛАС ОТДОЛУ Или като ония, които жалят ни, сега сме други ние! ДЕМОГОРГОН Вий, гении първични, заживели и в мозъка, и в ядката корава на камъка, и в звездните предели, и в пясъка, що на брега остава! НЕЯСЕН ГЛАС Ний слушаме! Смути ти нашата забрава! ДЕМОГОРГОН Вий, духове на жива плът, вий, птици, животни, червеи, чийто лъх изпраща вред топлината си, вий, върволици от мълнии сред самотата спяща! ГЛАС Гласът ти като вихър ни разклаща! ДЕМОГОРГОН И ти, Човек, преди деспота с роба събрал в едно, и властник, и бездомен, ти, пътниче от люлката до гроба, в нощта помръкнала на тоя ден огромен! ВСИЧКИ Кажи! И думите ти ще са вечен спомен! ДЕМОГОРГОН Дойде денят на тайната разкрита, отдолу зина бездна страховита, властта небесна в мрака си плени, и любовта от своя трон върховен в сърцето мъдро, от часа съдбовен на сетна мощ, от стръмните стени на пропаст-мъка, вдигна се, развърна крила лечебни и светът обгърна!… Упорство, мъдрост, нежност, добродетел, — туй са печатите на истински владетел, сковали ямата на всяко зло, и ако Вечността, баща на всичко, пак пусне със помръдване едничко Змията хваната* и дигне тя чело — [* „…и ако Вечността, баща на всичко, пак пусне със помръдване едничко Змията хваната…“ — Любопитно е, че при целия мажорен тон на финала Шели допуска възможността и след победата на свободата тиранията отново да надигне глава и призовава победилото човечество да пази своето бъдеще.] е тях на съдбата нишките сплетете и царството свободно пак върнете! Да носиш болка, сякаш непомерна, да простиш злоба, от нощта по-черна, да устоиш на неприятел всемогъщ, да се надяваш и самата ти надежда да бликне туй, в което тя се вглежда, да любиш, да си все един и същ — това, Титане, вечно ще остава и свобода, и хубост величава, че то едничко е Живот, Победа, Слава!… 1819 Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/31 __Издание:__ Пърси Биш Шели. Избрана лирика Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов Редактор: проф. Марко Минков Художник: Борис Ангелушев Худ. редактор: Васил Йончев Техн. редактор: Димитър Захариев Коректор: Елка Георгиева Дадена за печат 8. XII. 1958 г. Излязла от печат 15. VI. 1959 г. Печатни коли: 16V2. Формат: 84x108/82. Тираж: 8080. Поръчка № 84 (778). Поръчка на печатницата № 17. Цена 8,60 лева. Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев Народна култура, София, 1959

петък, 13 март 2015 г.

Sladuna: Премиерата на "Социална мрежа", стихосбирка от Мар...

Премиерата на "Социална мрежа", стихосбирка от Мария Чулова

неделя, 8 март 2015 г.

Премиера на "Социална мрежа"

В хижата "Рилски езера" на 19 август 2011 г.

понеделник, 2 март 2015 г.

Освободеният Прометей от Пърси Биш Шели, предговор от Цветан Стоянов

петък, 13 март 2015 г.