Блог на Мария Чулова
петък, 24 декември 2010 г.
Littera et Lingua Winter 2010
http://www.slav.uni-sofia.bg/lilijournal/index.php/issues/winter2010/lit-philosophy/632-aigov-winter2010#
четвъртък, 23 декември 2010 г.
четвъртък, 16 декември 2010 г.
Недвижими имоти
http://stikni.com/Regions/Plovdiv/prodawam-dworno-mqsto-w-s-mihilci-id-390467/
Продавам дворно място в с. Михилци, което е над 2 декара. Намира се в местността "Банковец" и е по-пътя към Карловско шосе.
Търся си наемател на магазин за нехранителни стоки в централната градска част на Хисаря.
За контакти: 0894374798
четвъртък, 9 декември 2010 г.
понеделник, 15 ноември 2010 г.
Линк към участието ми в Телевизионното състезание "Минута е много"
http://bg.netlog.com/go/out/url=-aHR0cDovL2JudC5iZy9iZy9wcm9kdWN0aW9ucy8zNy9lZGl0aW9uLzEwMDE4L21pbnV0YV9lX21ub2dvXzIzX29rdG9tdnJpXzIwMTA_
http://bnt.bg/bg/productions/about/37/minuta_e_mnogo
Здравейте, приятели на телевизионното състезание „Минута е много”!
Три дни преди Димитровден предаването ще ви запознае с народния култ към светеца, който води зимата. Освен товаq ще ви срещне с филмовия експерт Мария Пеева, в деня на нейния юбилей.
В 708-ия брой ще се състезават: победителят в миналото състезание- единадесетокласникът от Пловдив Никола Чуканов, чиято тема е Българските столици, неговата съгражданка Мария Чулова – с тема Празнични трапези и следващият магистратура по висша администрация Благовест Геков с тема Централна Европа.
Кой от тримата ще стане победител, ще научите, ако гледате предаването в събота, 23. Х. 2010 г. по БНТ. Тогава ще научите и отговорите на много интересни въпроси, сред които: В близост до кое словашко селище се намира географският център на Европа? На кой празник се вари чорба от гъби? Кой град в света е с най-голям брой население? Столицата на коя държава в Европа е обявена за най-добро място за живеене в света?
Гледайте ни! Играйте с нас!
ВЪПРОС НА КЛУБ „МИНУТА Е МНОГО”: Павлина Йоткова, трикратна победителка през 1998 г. в темата Италианска попмузика.
16-ИТЕ ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ СА ЕДИНСТВЕНИТЕ, КОИТО СА СЕ ПРОВЕЛИ НА ДВА КОНТИНЕНТА. ДОМАКИН Е АВСТРАЛИЙСКИЯТ ГРАД МЕЛБЪРН. ПОРАДИ НАЛОЖЕНА КАРАНТИНА В АВСТРАЛИЯ В КОЙ ГРАД СЕ ПРОВЕЖДАТ СЪСТЕЗАНИИЯТА ПО КОНЕН СПОРТ?
ОТГОВОР: В СТОКХОЛМ, ШВЕЦИЯ.
http://bnt.bg/bg/productions/about/37/minuta_e_mnogo
Здравейте, приятели на телевизионното състезание „Минута е много”!
Три дни преди Димитровден предаването ще ви запознае с народния култ към светеца, който води зимата. Освен товаq ще ви срещне с филмовия експерт Мария Пеева, в деня на нейния юбилей.
В 708-ия брой ще се състезават: победителят в миналото състезание- единадесетокласникът от Пловдив Никола Чуканов, чиято тема е Българските столици, неговата съгражданка Мария Чулова – с тема Празнични трапези и следващият магистратура по висша администрация Благовест Геков с тема Централна Европа.
Кой от тримата ще стане победител, ще научите, ако гледате предаването в събота, 23. Х. 2010 г. по БНТ. Тогава ще научите и отговорите на много интересни въпроси, сред които: В близост до кое словашко селище се намира географският център на Европа? На кой празник се вари чорба от гъби? Кой град в света е с най-голям брой население? Столицата на коя държава в Европа е обявена за най-добро място за живеене в света?
Гледайте ни! Играйте с нас!
ВЪПРОС НА КЛУБ „МИНУТА Е МНОГО”: Павлина Йоткова, трикратна победителка през 1998 г. в темата Италианска попмузика.
16-ИТЕ ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ СА ЕДИНСТВЕНИТЕ, КОИТО СА СЕ ПРОВЕЛИ НА ДВА КОНТИНЕНТА. ДОМАКИН Е АВСТРАЛИЙСКИЯТ ГРАД МЕЛБЪРН. ПОРАДИ НАЛОЖЕНА КАРАНТИНА В АВСТРАЛИЯ В КОЙ ГРАД СЕ ПРОВЕЖДАТ СЪСТЕЗАНИИЯТА ПО КОНЕН СПОРТ?
ОТГОВОР: В СТОКХОЛМ, ШВЕЦИЯ.
Линк към списание "Кула"
http://bg.netlog.com/go/out/url=-aHR0cDovL2FydC1rdWxhLmhpdC5iZw__
http://art-kula.hit.bg/kniga21-21.htm
Телевизионно състезание "Минута е много"
http://bnt.bg/bg/productions/37/edition/10271/minuta_e_mnogo_6_noemvri_2010
Здравейте, скъпи приятели на телевизионното състезание „Минута е много”!
710–ят брой на предаването се излъчва в деня на голямата Архангелова, мъжка задушница, на която освен на паметта на починалите близки, отдаваме почит и на мъжете, загинали за независимостта на България. Какво символизират на този ден цветята, свещите, житото и виното ще научите, ако гледате предаването на 6.11.2010 г.
Състезателите в 710-ия брой на „Минута е много” са: дебютантът Николай Георгиев от Бургас, чиято тема е Руски кинорежисьори, Иван Кильовски от Велико Търново с темата Република Южна Африка и Мария Чулова от Пловдив, която има вече една победа с темата Празнични трапези.
Как ще се представи дебютантът Николай Георгиев, ще успее ли Мария Чулова да победи отново и какви са шансовете за успех на Иван Кильовски ще разберете, ако гледате предаването. Ще научите още и отговорите на много интересни въпроси, сред които: Кой древногръцки литературен герой убива чудовището Химера? Коя река не се влива в никое море или океан? На кой празник се подрязват медените пити? В коя държава е градчето, в което се намира Музеят на здравето?
Гледайте ни! Играйте с нас!
ВЪПРОС НА КЛУБ „МИНУТА Е МНОГО”:
СВИЛЕН СТОЙЧЕВ, годишен победител през 2008 г. в темата Австрия.
КОЯ РЕКА ПРЕСИЧА ДВА ПЪТИ ГРАНИЦАТА НА БЪЛГАРИЯ?
ОТГОВОР: РЕКА ЕРМА.
ИНФ.: ИЗВИРА ОТ ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ НА СЪРБИЯ, НАВЛИЗА В БЪЛГАРИЯ В РАЙОНА НА СТРЕЗИМИРОВЦИ, А Я НАПУСКА С ЖИВОПИСНО ЖДРЕЛО ПРИ ПЕТАЧИНЦИ.
Здравейте, скъпи приятели на телевизионното състезание „Минута е много”!
710–ят брой на предаването се излъчва в деня на голямата Архангелова, мъжка задушница, на която освен на паметта на починалите близки, отдаваме почит и на мъжете, загинали за независимостта на България. Какво символизират на този ден цветята, свещите, житото и виното ще научите, ако гледате предаването на 6.11.2010 г.
Състезателите в 710-ия брой на „Минута е много” са: дебютантът Николай Георгиев от Бургас, чиято тема е Руски кинорежисьори, Иван Кильовски от Велико Търново с темата Република Южна Африка и Мария Чулова от Пловдив, която има вече една победа с темата Празнични трапези.
Как ще се представи дебютантът Николай Георгиев, ще успее ли Мария Чулова да победи отново и какви са шансовете за успех на Иван Кильовски ще разберете, ако гледате предаването. Ще научите още и отговорите на много интересни въпроси, сред които: Кой древногръцки литературен герой убива чудовището Химера? Коя река не се влива в никое море или океан? На кой празник се подрязват медените пити? В коя държава е градчето, в което се намира Музеят на здравето?
Гледайте ни! Играйте с нас!
ВЪПРОС НА КЛУБ „МИНУТА Е МНОГО”:
СВИЛЕН СТОЙЧЕВ, годишен победител през 2008 г. в темата Австрия.
КОЯ РЕКА ПРЕСИЧА ДВА ПЪТИ ГРАНИЦАТА НА БЪЛГАРИЯ?
ОТГОВОР: РЕКА ЕРМА.
ИНФ.: ИЗВИРА ОТ ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ НА СЪРБИЯ, НАВЛИЗА В БЪЛГАРИЯ В РАЙОНА НА СТРЕЗИМИРОВЦИ, А Я НАПУСКА С ЖИВОПИСНО ЖДРЕЛО ПРИ ПЕТАЧИНЦИ.
събота, 30 октомври 2010 г.
Брат Бит и Анджелина Джоли
Щастливото семейство се прочу с ролите си поотделно в "Троя" и "Александър".
Алманах на Медицинския университет
Снимка от Нощта на учените в Пловдив 2010г., когато получих екземпляр от Алманаха на Медицинския университет, където участвам с шест мои стихотворения.
Littera et Lingua
Концепцията за Кръста
http://www.slav.uni-sofia.bg/lilijournal...
От гръцки произход билa и думата „ икона"/eikov oт гл. Eiko, eoika-подоен съм, приличам, изглеждам/, което е имало следните значения:
1. в собствен смисъл –портрет, образ, фигуративно изображение като картина, образ върху монета или камък, статуя, огледално отражение;
2. в преносен смисъл - подобие,мисловна картина;
3. изображение, жив образ в смисъл на прилика и олицетворение;
неделя, 17 октомври 2010 г.
Търся издател
http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81044
Гласуването се осъществява чрез регистрацията във фейсбук, като кликнете на бутона "Гласувай" под публикацията ми. Там има списък на другите гласували за мен.
На снимката са групата ми студенти от Медицинския университет в Пловдив, от които успешно е гласувал за мен Слейман Ал-Талаб.
Надявам се на вашата подкрепа!
събота, 2 октомври 2010 г.
Похвално слово от Людмил Попов
Похвално слово за Мария Чулова
Този, който не познава Мария Чулова, ще го подсетим. Тя е състезателка – състезателка на ума, състезателка на интелекта, състезателка, както на свободната фантазия, така и на знанието за свободните мислители – тези които вкарват човека и човечеството в кълбото на знанието, на честта на ума, над безчестието на богатството и суетата. Знаем, че тя с лекота печели състезанията на добродетелите, тези за пред хората и тези за пред Божественото – защото словото и знанието са божествени вдъхновения, божествена закрила от посредствеността и настръхналата воюваща простотия и безвкусица. “Не е доказано още, че интелектът има някаква роля за оцеляването” цитира тя Артър Кларк, но защитава здраво и убедително силата, аргументите на поетичното, на това което се намира в дебрите на чудноватата гора на знайното, познато от силата на ума и творческото прозрение и на това, което предстои да открием в този огромен и безкраен свят на чудното незнайно. Там се отива само с обувките на истината, вдъхновена от поезията и от утопичната смелост на вдъхновената мисъл и чистота.
“Изсечена ли е Броселиандровата гора?” пита Мария във вдъхновеното, бих казал от боговете, есе, възхитен както се полага на извънрамково нормален, поетизиран от духовната и физическата красота и изящност, човек. Тези въпроси, които висят над света на прекрасното и над задължителното присъствие на интелекта и многото въпроси на съзнанието и мистичните представи и същини. Тя пита отново както питат героите на легендите – крал Артур, Мерилин, като рицаря Галахад и другите. Прототип на крал Артур не съществува, поне не е намерен, тъй както няма прототипи на прозрението на вечно търсещите – всеки по своя път. Тази пътека проправя за себе си и за нас Мария Чулова.
Анализите и прозренията на Мария, проникнали дълбоко в творчеството на големите автори, имали късмета да попаднат на нейното проникновено перо и чистота на полегналия в скута лист, не могат да бъдат критикувани и анализирани, защото критиката ни не иска и не може да се самоубива, влизайки в противопоставяния и противоборства с нейното светло и дълбоко проникнато със знание вдъхновение. Тя самата тук за тях, за нас и за себе си е творец, вдъхновител и мислител. Ние сме радостни и благодарно окрилени със знание, сила и поетично вдъхновение от срещата тук и в други висини с нея.
Автор: Людмил Попов, който е редактор на книгата "Без идоли"
Участвам в конкурса на фондация "Буквите" и Фейсбук "Търся издател". Гласувайте чрез фейсбук регистрацията си!
http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/
Този, който не познава Мария Чулова, ще го подсетим. Тя е състезателка – състезателка на ума, състезателка на интелекта, състезателка, както на свободната фантазия, така и на знанието за свободните мислители – тези които вкарват човека и човечеството в кълбото на знанието, на честта на ума, над безчестието на богатството и суетата. Знаем, че тя с лекота печели състезанията на добродетелите, тези за пред хората и тези за пред Божественото – защото словото и знанието са божествени вдъхновения, божествена закрила от посредствеността и настръхналата воюваща простотия и безвкусица. “Не е доказано още, че интелектът има някаква роля за оцеляването” цитира тя Артър Кларк, но защитава здраво и убедително силата, аргументите на поетичното, на това което се намира в дебрите на чудноватата гора на знайното, познато от силата на ума и творческото прозрение и на това, което предстои да открием в този огромен и безкраен свят на чудното незнайно. Там се отива само с обувките на истината, вдъхновена от поезията и от утопичната смелост на вдъхновената мисъл и чистота.
“Изсечена ли е Броселиандровата гора?” пита Мария във вдъхновеното, бих казал от боговете, есе, възхитен както се полага на извънрамково нормален, поетизиран от духовната и физическата красота и изящност, човек. Тези въпроси, които висят над света на прекрасното и над задължителното присъствие на интелекта и многото въпроси на съзнанието и мистичните представи и същини. Тя пита отново както питат героите на легендите – крал Артур, Мерилин, като рицаря Галахад и другите. Прототип на крал Артур не съществува, поне не е намерен, тъй както няма прототипи на прозрението на вечно търсещите – всеки по своя път. Тази пътека проправя за себе си и за нас Мария Чулова.
Анализите и прозренията на Мария, проникнали дълбоко в творчеството на големите автори, имали късмета да попаднат на нейното проникновено перо и чистота на полегналия в скута лист, не могат да бъдат критикувани и анализирани, защото критиката ни не иска и не може да се самоубива, влизайки в противопоставяния и противоборства с нейното светло и дълбоко проникнато със знание вдъхновение. Тя самата тук за тях, за нас и за себе си е творец, вдъхновител и мислител. Ние сме радостни и благодарно окрилени със знание, сила и поетично вдъхновение от срещата тук и в други висини с нея.
Автор: Людмил Попов, който е редактор на книгата "Без идоли"
Участвам в конкурса на фондация "Буквите" и Фейсбук "Търся издател". Гласувайте чрез фейсбук регистрацията си!
http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/3.0/
неделя, 5 септември 2010 г.
Пророкът Цветан Стоянов
На снимката са писателят Антон Дончев, авторката на есето и група други автори от сборника "Пророкът Цветан Стоянов"
Пророкът Цветан Стоянов
/есе/
От Мария Чулова, Пловдив
“Само сутрин се виждат
в тревите на миглите
неизчезналите следи на мъртъвците, скрити
в човешките сухи очи. Вятърът ги притиска
обратно да съхрани като семена дълбоко
в земята на разума тайните на скръбта.”
Женя Димова, Казанлък
Пророкът е медиатор на божественото и мисията му на земята е да предрича и посява мъдрост, която да пребъде. Цветан Стоянов /28 януари, 1930 - юни, 1971/ притежава самороден и всестранен талант да разбира и твори художествена словесност, но дали е достигнал най-висшата форма на дарбата за краткия си живот, а именно пророчеството? Поетът и критикът, преводачът и публицистът имат дарба, която е на по-ниско стъпало от гения на пророка. Има творци-преобразователи, създаващи едновременно сегашност и бъдещност, прокарващи и изграждащи образи-идеи за поколенията. Един от тях е Цветан Стоянов, който предвиди промени в световната литература.
В „Тъга по Цветан Стоянов“ Тончо Жечев нарича приятеля си първия обновител сред критиците, който призовава към възвръщане на първичната сила на словото, съхранена в „словесната памет“, според определението на Хердер. Първият критик-постмодернист у нас е именно Цветан Стоянов, който би бил на мястото си сред цвета на духовните и артистични европейски среди, но има шанса да се изяви през 60-те и 70-те години на ХХ век, когато у нас градяха социализма и следваха моделите на най-признаваните тогава съветски писатели социалистически реалисти.
Когато преводачите са имали повече творческа свобода от писателите и поетите и са можели да излизат зад граница, е лесно за талантлив учен да се затвори в кабинета си и да превежда най-стойностното и модерното от хилядолетната художествена словесност, като косвено дава положителния пример на съвременниците си. Преди да израсне като пророк, Цв.Стоянов избяга от типичната за тоталитаризма литература и ни дари брилянтни преводи от писателите Джек Лондон – „Майкъл, братът на Джери“, /1959г./, „Сияйна зора“, /1969г./, от Джонатан Суифт – „Гъливер при великаните“,/1957г/., „Пътешествията на Гъливер“, /1969г/., от Чарлз Дикенс – „Студеният дом“, /1959г./, от Джон Стайнбек – „Тортила Флет“ /1960/ и „Зимата на нашето недоволство“ /1963/, от Ърскин Колдуел – „Момчето от Джорджия“ /1960/, от Съмърсет Моам – „Разкази“ /1960/, от Оскар Уайлд – „Преданият приятел“ /1961/, от Джон Брейн „Път към висшето общество“ /1965/, от Харпър Ли – „Да убиеш присмехулник“ /1965/, от Ръдиард Киплинг – „Книга за джунглата“ /1967/ и „Маугли”; и от поетите Пърси Биш Шели „Избрана лирика“ /1959/, Пол Сезан, от Уолт Уитман „Стръкчета трева“ /1965/ и избрано, от Джордж Байрон „Лирика“ /1968/ и „Слънце на безсънните“, от Емили Дикинсън „Стихове“ /1971/ и „Крехки небеса“. Дисертацията на Стоянов е посветена на проблема за отчуждението в литературата, а доста части от нея той публикува в сборници и така се запознаваме с концепциите му. В модерното общество чуждото е необходим посредник на общата маса /Уорнър, 2002:75/, а за учения и преводача, който владее до съвършенство английски език, е естествено да се превърне в посредник на културата между Запада и Изтока, медиатор и помирител. Така прави достояние на българските читатели идеите на английски, американски и руски писатели, немски, шведски и китайски философи и идеолози.
Цветан Стоянов се вълнува от мистични учения и си личи, че не е атеист. Предава български колорит на всяка теория, която претворява в есеистична форма, така винаги влага естетично и оценъчно отношение към световните идеи, с които запознава българите. Има собствена теория за трите етапа на „влошаване“ при българщината, която теория самичък оспорва. Изречена от Каравелов, тази теория много напомня на трите драконови глави от „Китайска хроника“, с които се бори Конфуций. Проповедите на апостолите и пророците са насочени към тези, които ще чуят и прочетат, към бъдещите поколения. Съзнанието на Цветан Стоянов е настроено с предчувствие за бъдещето. Той има също диалогичен похват и полемизира с вписани опоненти, дори със себе си. Това подчертава драматизма и диалектиката на идеите му. Препрочитайки „Геният и неговият наставник“, „Мистическите прозрения на Сведенборг и Блейк“, „Хердер и стремежът към „органика“ в културата“, „Случаят Емили Дикинсън“, „Непобеденият победен“, „Том и Хък“, „Хипиевската „субкултура“, „Ултралевицата“ и революцията“, „Аутсайдери и бегълци“, „Втората част на разговора“ /между Ботев и Каравелов/ и „Броселиандовата гора“, търся пророчествата му. Не е като Нострадамус или съвременните писатели на автоматичния почерк с претенции, че Господ им диктува. Цветан Стоянов има идеи, които остават и дълго вълнуват умовете.
В диалог между изкуството и икономиката забелязвам известни сходства на стила на писане на критика с някои управленски евристични техники, с метода на SWOT-анализ, търсене на силни и слаби страни, възможности и заплахи, с метода „дяволска адвокатура“, при който е нужно да се разгледат аргументите против собствените идеи, за да се изгради най-неуязвима позиция, разсъдъчни техники „Делфи“ и „Рингис“, и т.н. За Цветан Стоянов е важно одобрението на околните, но още по-важно е да е убедил себе си, тогава няма да се намери цензор, на когото да не възрази достойно.
Кои идеи на Цветан Стоянов можем да приемем за пророчески?
Младият учен достига до изводи, които възприемаме за актуални през 2010г. и занапред. Има истина в мислите му за това как трябва и как не трябва да пишем художествено произведение, коя критика е градивна и коя е разрушителна, дори тоталитарна. Верен е усетът му към класическото и модерно изкуство. Когато пристъпвам към художествено писане се сещам за естетическата платформа на Цветан Стоянов, в която има истина. Исус Христос проповядва, че Словото е Бог: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“. Един пловдивски поет разглася, че човек е робот в Божиите ръце и словото му е от него. Едва ли всичко изписано е промислено толкова дълбоко. Има тонове противоречия между духовници, писатели, депутати, групировки, съседи. Това, което силно харесвам у Цв.Стоянов, ще нарека пророческо. Важни са изводите му за антитезата и синтеза в голямото изкуство, силен е призивът му да запазим лиризма и музикалността на словото, да се обявим против „литературните парници“, против олитературчването на езика вследствие на нарушената естественост на общуването (“Невидимият салон“,”За хубавите разговори“, „По повод „духа на мястото,”1965г. и др.). Цветан Стоянов се обявява срещу едно социокултурно обстоятелство – „оселячването“ на градовете и „погражданяването“ на селата, което води до неестественост и размяна на местата, в някои случаи до явлението „дърво без корен“ и преместения човек. След 10 ноември българите свободно работят по света, но някои слязоха на по-ниско стъпало и не упражняват професиите си, когато са учили висше образование. Изпращат децата си след време в България, за да се изучат, но те, гастарбайтерите, ги оставят на възрастните си родители и често не знаят как да се държат в училище и в обществото. Завършилите висше в чужбина си мислят, че тук ще пренесат буквално наученото и ще заемат работните места на дипломиралите се в България. Най-често остават да работят в чужбина поради по-високото си социално положение, но има и някои, които си мислят как да „пришият като кръпка“ чуждестранните си практики у нас. В есето „Шаячена интелигенция“ проблематиката е противоположната – нашенците си налагат представата за българщина. Не може случаен куршум да е улучил Алеко Константинов вместо Михаил Такев. Има шаячени интелигенти, които мразят критицизма на Щастливеца. В съвременната постановка Николай Урумов играе уникално, а режисьорското решение е, че протежето на Бай Ганю, което става депутат, е истинският убиец на Алеко Константинов. Пак случаен куршум, насочен срещу Бай Ганю, убива театралния герой Алеко. Не бих посегнала на Бай Ганю и той ми е истински.
Заедно с Тончо Жечев Цветан Стоянов установява в литературата, че предписанията отгоре развалят стила на автора, т.е. според Цветан Стоянов строгата литературна диета е вредна, писането по рецепти води до посредствени резултати. В дискусията на конференцията през 1965г. -”Националното своеобразие на българската литература“ – взема участие и разкритикува духовната немощ на някои от търсачите на корени, не намерили добра литературна форма, а само израз на патриотарство. След 1989 г. започнаха епигонски вълни на класиците – Вазов, Ботев, Яворов. Започнаха да ги пренаписват по нов начин, а имаше и нихилисти, които полемизираха с тях, а и с Паисий, принизяваха или си мислеха, че са по-добри. Цветан Стоянов постигна същината им, предаде ни най-съкровеното и дори влезе в образ и ни представи как са говорили Ботев и Каравелов, какво са мислели други поети преди да се самоубият.
Предрича културната революция в световен мащаб. Когато за кратък виц са изпращали в трудово-възпитателни общежития и затвори, той с езопов език е изрекъл много истини. По-откровено критикува „Шаячената интелигенция“ и тоталитаризма, проповядван от Конфуций. Антитоталитаризмът на пророка се изязявява в идеите на демократа Лао Це, който е антипод на поддържащия диктатурата и идеята за свръхимперия Конфуций. Противопоставени са също Победоносцев и Достоевски от „Геният и неговият наставник“, но са взаимозависими и търпят развитие от влиянието си един на друг. Стоянов се запознава чрез английски език с биографията на Победоносцев и пръв толкова задълбочено изследва влиянието на патернализма над бившия затворник Ф.М.Достоевски. Отрича жертването на човека заради човечеството и косвено така Цв.Стоянов е антисталинист, макар съвременници да твърдят, че е откровен марксист. Коментарите му на „Великия инквизитор“ са на демократ.
Двадесет години след смъртта на Цв.Стоянов, когото нарекох постмодернистичен критик, у нас процъфтява литературата на постмодернизма. Когато превежда „Пуста земя“ от Т.Елиът, по пророчески начин синтезира мисълта: „Земята на модерната лирика е пустинята“. В годините преди внезапната смърт на Стоянов след операция на апендицит през 1971г. той наблюдава шайкаджийството, шпионирането от ДС, разграбването на националната собственост на дребно и на едро, усещал е пагубността на атеизма и еретизма.
В статията си за „Хипиевската „субкултура“ изразява предусещането си за крайностите, различните мафии и екстремизма, възмущава се от политическите убийства и може би предвижда подобни в България. В студията си „Броселиандовата гора“ също звучи отрицание на „шайките“ и описва как поетите са били изпращани на „дъното“ и са посегнали на себе си, а може би са принудени да се самоубият. В последното си произведение предчувства собствената си ранна смърт. Тончо Жечев определя приятеля си като недовършен постмодернист, който е преодолял модернизма, а от „Геният и неговият наставник“ си представя вътрешна полемика след хубавите разговори с Цветан. Според Жечев идеалът на Стоянов за литература е въплътен в главата „Великия инквизитор“, където спорът се пренася в съвременността. Достоевски пише полифонични романи, но много актуално звучи описанието на манипулацията, осъществена от Победоносцев – един образ на Великия инквизитор.
Цв. Стоянов се опасява да не би у нас да се разпространят опиати. Още в Библията е описано въздействието на упойващите вещества. Коментаторът Е.Вайт във „Великите личности на Библията. Патриарси и пророци“ поучава, че при вземането на опиати съзнанието ще загуби чувствителността си към греха и ще започне процес на закоравяване към нечестието, докато всяка разлика между обикновеното и святото се загуби. Цв. Стоянов е на по-високо равнище от шамана и жреца, които благодарение на билкови отвари омайвали своите сподвижници. В годините на социализма дори анестезията е при още по-строго наблюдение, а за достъп до вещества, които да причиняват зависимост дори не са се сещали. Интересен е случаят с гибелта на Людмила Живкова: след специален източен коктейл и доста мистична обстановка тя умира млада. Стоянов синтезира мъдростта, че човек е устроен така че да страда, да бъде напрегнат като изпънат лък, обречен на вечна борба. Слаби са тези, които се поддават на изкушението си и се стремят към вечна радост, такива хипита се появиха в САЩ като реакция срещу отчуждението и натрупването на капитал. В научната си статия „Хипиевската „субкултура“ разкрива стремежа им към „психеделия“ – един организиран сетивен свят на „душеуслаждение“, всичко – освобождаващо психиката от травмите, от тревожността и страховете, от черногледството – се търси и се приема. След 2000г. у нас се срещат все по-често „децата на любовта“ и безбрачието. Разрушението на институцията на брака идва от ересите и атеизма. Апостол Петър ни учи да живеем за Божията слава и как да превърнем нашето тяло в Божия храм, а за всяко прегрешение ще намерим изкупление на земята или след смъртта. Ето защо Цв.Стоянов не ни спестява истината за хипиевската „субкултура“ и за обвързаността на Достоевски с оберпрокурора на Русия. Бог изобличава фалшивото съчувствие, което се старае да оправдае греха на грешника, а неговите пороци трябва да накарат грешниците да прогледнат за собствените си пороци. Цв.Стоянов не ни заслепява с оневиняване на грешките на членовете на хипи групите: промискюитет, пуналуалното семейство, смесването на половете в „мъжо-жена“, т.е. андрогин, откъсването от дома, рода и отговорностите, злоупотреба с наркотици и рушене на реда.
В „За хубавите разговори“ пророкът защитава потребността от общуване. При младежите на 21 век е нужно напомняне да изоставят след кратко ползване скайпа, социалните мрежи в нета и компютърните игри, за да се свържат с близките си чрез непосредствени разговори. Информационните технологии са гениално откритие, но трябва да се ползват умерено, за да не се влоши здравето на ползващия ги. Като контрапункт на статията е „Аутсайдери и бегълци“, където проследява бунта на американеца срещу фалшивите стари ценности. Битниците съчетават философията на „сърдитите млади хора“ и екзистенциализма, теоретично ги осмисляме като „аутсайдери“ и бегълци. Романът „По пътя“ от Джек Керуак се гради на „атомизация“ на отделни случки, за да подчертае авторът импровизацията в живот без цел и посока. Критикът нарича Алън Гинсбърг и Уилям Блейк поети-пророци, а оттам разбираме собствената му оценъчна ориентация.
Хипиевците по свои начини се стремят да следват мистическите школи, странейки от метафизиката. Сведенборг и Блейк векове по-рано са последователи на есхатологията в митологията. Хипитата са мечтаели за острова „Авалон“ и страната „Кокейн“, по-късно в друго направление мечтаеха за митологичната страна „Нирвана“, където душите са свободни. В „Мистическите прозрения на Сведенборг и Блейк“ – задълбочена научна студия – ученият ни запознава с вижданията на шведа Сведенборг за грехопадението. Представата му за ада доказва ясната му оценка за греховете: при падението злите хора са стигали до ненавист и мъст, а болните – до лудост. Блейк от Англия е последовател на Сведенборг и скрито полемизира с него в „пророческите“ си книги: „Сватбата на рая и ада“, „Книгата на Тел“, „Виденията на дъщерите на Албион“, „Книга за Юрайзен“, „Милтон“, „Ерусалим“ и др. Цв.Стоянов сам дообогатява най-доброто от мислителите, с които ни запознава. „Плътското“ е лавината на консумативния бяс и на мъртвия предметен свят, това е „адът”/2006, с.191/. Много съвременно звучи Блейк в концепциите си за последиците от индустриализацията. Децата гладуват. Обогатяването на фабрикантите, търговците и държавата не е достатъчно условие, за да се спаси земята от глада. Природата дори не може да е „Гетсиманска градина“, защото черпят от нея без да оставят резерви и замърсяват без да са открили начин за възстановяване на екологичното равновесие.
Уилям Блейк е застъпник на свободната любов и си личи повлияването му от адамитите и манихейците. След 2008г. активно започнаха да пропагандират узаконяването на фактическото съжителство и даване на права на извънбрачните деца. Една еретическа постановка породена от все по-често разпространената форма на конкубинат у нас и в демократичните страни. В новините по-често се появяват репортажи за нанесен побой на деца от лица, с които майките живеят без брак. Липсата на клетва и подпис пред Бог и държавата води до тежки последици. Опонентите ми ще кажат, че от документа за граждански брак не произтичат всички условия за по-добър живот, но ще им отговоря, че това е моралната законна форма на съжителство и тя заслужава уважение и зачитане от обществото.
Постановката за Новия Христос откриваме в някои от творбите на Стоянов – „Мистическите прозрения“, „Втората част на разговора“ и др. Интересен е случаят с пловдивския поет Васил Кальомов, който обяви себе си за пророк и защити поезията си като божествена, дори една от книгите му се казва „Новия Исус“, определено слабо произведение, опитващо се да ни убеди да вярваме на автора, че той е месия. Творбите му са диктувани от Господ, а той бил само робот в негова услуга. Забавлява ме до известна степен, но де да беше толкова силен поет, колкото е авторитетът на повелителя му. Цял литературен клуб в Пловдив „Квант и приятели“ е основан на теорията за торсионните полета и се стреми да пише квантова поезия. Ръководи го българистката Розалия Александрова, която има теория, за космическата сила на творчеството и как всяка наша идея идва готова и ние заедно с много хора по света едновременно пишем с еднакви образи и близки думи. Александрова се стреми да се разграничи от постмодернистите на 90-те години на 20 век и началото на нашия век. По логиката на Кальомов и Александрова ще потърся първоидеята за Божията и Космическата мисъл в трудовете на световно признати мислители. Цв.Стоянов утвърждава авторитетите на избрани от него философи: „Хердер и стремежът към „органика“ в културата“, „Оръжия, които се пренебрегват“ /анонимния фолклорен певец като авторитет/, „Езикът на певеца“ /за Паисий Хилендарски/, „Непобеденият победен“ /световно известен чудак-миролюбец – Хемингуей/ , в края на живота си към гениалния творец Ф.М.Достоевски и др.
Дали Цв.Стоянов е пророк-автомат, вдъхновен от висша сила?
Родена съм значително след смъртта на Цв.Стоянов, ето защо отговорът ми има хипотетичен характер. Вече публикувах мое есе, в което убеждавам публиката си, че той е пророк. Трудовете му са резултат от всеотдайност, изолация от близки хора, задълбочен изследователски подход, творческо усърдие в преводите и години старание да изучи езика. Произходът и „гените“ на Стоянов много ми напомнят за произхода и „гените“ на Гео Милев. И двамата са потомци на книжовници, издатели, собственици на богата библиотека мъже. Неизбежно е усърдието на Цветан да е започнало на 6 годишна възраст, а преди това да е слушал песни и приказки от майка си, каквито другите дечица не биха и мечтали да чуят. Само труд и дарба не стигат на Цв.Стоянов, а откривам божествена промисъл точно той да е избранникът. Той е само един от любимците, който ще бъде приет горе преди да е остарял. Библейските пророци умират на различна възраст.
Учителят Петър Дънов е бил любимият философ на Алберт Айнщайн и единственият, от когото се е възхищавал. В „Силата на мисълта“ П.Дънов обяснява пробуждането на висшето съзнание, за да се осъществи връзката между видимия свят и невидимия. Убедена съм, че Цв.Стоянов е с будна душа, но дали е будител в годините до 1971 и до наши дни? Едва ли е владял автоматичното писане. Вярвам в неговата лична воля да създаде трудовете си в този вид, в който достигат до нас. Будителите имат последователи, те само запалват искрата и я даряват чрез писменото слово, насочено към публика извън линейното време на автора, извън пространствените ограничения на общуването между физически тела и живи индивиди. Открих хармоничност между моите стремежи и тези на Цв.Стоянов. Преди 1997г. аз дори не подозирах, че мога да открия своя свят в трудовете на този колоритен българин – следователно според мен той пише за съзрели читатели, а не за деца. Петър Дънов и Стоянов са постигнали съгласие по това, че религиозното чувство у българина е слабо развито. Аз мисля, че само външните прояви на това чувство са неоформени.
В базиликата „Сан Клементе“ в Рим аз поведох спор с католически чернокож свещеник, че не е справедливо да вземат пари за вход от българите, защото римляните са отровили св. Константин-Кирил Философ. Външната проява на пестеливост да не дам на италианците 5 евро, може да крие някои от основанията за подозрение у Дънов и Стоянов. Това не е достатъчно. Действително аз си купих изображението на Кирил от базиликата, където е погребан. Иконата е приела физическа форма, тя е външен образ, към който изразявам почитание. По цял свят вземат лепта за храма, а аз протестирах точно в „Сан Клементе“. Никой министър-председател не успя да получи частица от мощите на Кирил за Българската Патриаршия. Може би имам нещо от духа на Блейк в „Левиатанът“, където протестира срещу външната уредба в църквата. Свещениците трябва да оцелеят физически и не е достатъчно аз да се грижа за душите им повече отколкото те – за моята. Стоянов е толкова пророк, колкото съм и аз.
В съвременния смисъл на думата пророк има твърде много популизъм, религиозен мистицизъм, поклонничество, но аз избирам кои са моите пророци. Митрополит Николай избра християнските пророци, но не допусна висш католически сановник в олтара на поверената на българския митрополит църква. Това не е богоборство, това е човекоборство в името на религиозната доктрина. Някогашната църква „Св.Петка“ в Пловдив, построена от майсторите на цар Иван Александър, през турското робство е превърната в джамия и са изнесени свещените знаци от подземията й доброволно от българите. Турските духовници са се сетили да подканят българските духовници за изнасяне на религиозните вещи, понеже темелът на джамията със силата на християнските символи се руши и стават злополуки. Знак за християнския характер на обредното място, където днес се издига паметникът на „ЮНЕСКО“, Джумая джамия, открихме с Минчо Палавров в творба на Любен Каравелов. Пловдивският поет-художник е посочил пред Общината този значителен факт. Ето как от един и същи храм може да се възнасят молитви към пророците на Господ – Иисус и Мохамед. Благодарение на св.Кирил и св.Методий аз мога да се издигна до „надпрагово общуване“ с трудовете на Цв.Стоянов. Йерархично българинът стои след мнозина свои предшественици. Не е писал простичко, но е далеч от определението на С.Дянков за „феодалните старци“ на БАН. Не ми е чуждо най-доброто от БАН, обаче е трудно да се приобщя сега към групата на „феодалните старци“ като „старица“. Цветан Стоянов е живял в тоталитарна система и е публикувал. Не е писал като академиците, възхваляващи социалистическия реализъм. Може би някои от тях владеят „автоматичното“ писане, но не и Стоянов.
Каква е принадлежността на Цв.Стоянов към тоталитарната или към антитоталитарната литература?
Нужно е да изясним понятията. Тоталитаризмът се характеризира с единовластие, това е лидерска власт, която е формална, от гледна точка на заеманото място на държавен глава. Лидерът на малката държава може да има васално отношение към държавния глава на световната сила, каквато в лагера на социалистическите държави е СССР. Колективът е могъщият посредник между държавния глава и единиците граждани в комунистическата република. За властта е важно да държи под контрол публичното пространство – методите са единни и ясни. Механизмите на налагане на социалистическия реализъм на писателите и критиците, а оттам и на читателя са ясни: манипулацията, агентите, цензурата, санкциите, репресиите и порицанието пред колектива, т.е. другарския съд.
От съвременна гледна точка изразих мнението си за уредбата в комунистическа България, сега е лесно от безопасна дистанция и без особен опит преди 1989г. Ако бях живяла тогава, сигурно щях да съм по-деликатна и внимателна. Цв.Стоянов се е абстрахирал от директивите, спазвал е безопасна дистанция спрямо властниците, имал е одобрение от колектива за публикациите си. Единственият извод, който си направих, е, че всъщност той избягва от направлението социалистически реализъм и открива своя път на постмодернистичен критик.
Дъщерята на Цв.Стоянов, Данила, е антитоталитарен автор. Баща й е намерил „златното сечение“, а тя е прекрачила прага, но това не я прави толкова популярна като Цветан. Свързват бащата с „Априлското поколение“, сред които е Стефан Цанев. Словата на Цанев, че в художественото произведение е нужна мисъл и чувство на квадрат, изпъкват на страниците на в-к „Словото днес“.
За определение на антитоталитарната литература прочетох сборника на издателски център „Боян Пенев“ от 2009г. Сред многото доклади от конференцията през март най-силно впечатление ми направи този на Вихрен Чернокожев. В „Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето“ той дори отказва да определи с точност:
“Що е антитоталитарна литература? Антитоталитарният отговор изключва всяка еднозначна дефиниция, която по принцип ще е и непълна, и оспорима. Още повече че у нас липсва елементарното, първичното, дори школското знание за българската тоталитарна литература и култура и българската антитоталитарна литература и култура, онзи необходим първоначален христоматиен свод от текстове, който бележи техните радикално различни ценностни хоризонти. Антитоталитарна е оная литература /във възможно най-широкия смисъл на понятието литература/, която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защитава насилствено потъпканите граждански права и свободи.“ /”Антитоталитарната литература“, С.,с. 14/. Цветан Стоянов пише „въпреки“ социалистическия реализъм и изрича истини в „Шаячена интелигенция“, „Броселиандовата гора“ и чрез преводите си. Тези творби въплъщават неговата антитоталитарна природа, но като цяло определянето му към група автори е трудно. Пророкът може да бъде единак, важно е да има последователи. Данила Стоянова наследява демократичния му дух, свои истини изричат К.Павлов, Б.Христов, Н.Гюлев, Р.Ралин, Г.Марков и др. Интересно ще ми е да се запозная с приятели на Цв.Стоянов и да получа отговор на въпроса си: „Как е реагирал той на събитията от 1956г. – Унгарското въстание – и от 1968г. – Пражката пролет?“. Предполагам, че окончателно е загубил вярата в хуманния характер на социалистическата система и силата й да възвърне ценностите и хармонията в обществото.
Пророк ли е Цв.Стоянов като постмодернистичен критик?
На 9 април ни напусна най-изявената представителка на критиката на постмодернизма у нас проф.дфн. Розалия Ликова. Отговорът на този въпрос ще потърся в труда „Литературните търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма“. Предполагам, че Стоянов е познавал чрез своя съименник Цветан Тодоров неговата спътница Юлия Кръстева. Сред световните теоретици на постмодернизма открих и нейното име. Интересно е да предположим, че Цв.Стоянов е чел нещо от Дейвид Лодж, Лиотар, Уелш, Жак Дерида, М.Фуко и Ю.Кръстева. Постмодернизмът се появява през втората половина на 50-те години във Франция, а в началото на 60-те години в САЩ – тогава вече имаме публикации от Цв.Стоянов в България. Основен творчески принцип още в началната фаза на постмодернизма става принципът на „играта“ – такъв срещаме в есетата и диалозите на Цв. Стоянов. „Единственото автентично познание, достъпно чрез романа, е познание за създаване на него самия“ /Р.Ликова, с. 17/ – такова е усещането, когато се опитваме да подражаваме на стила на писане на Цв.Стоянов, да следваме стихийността на излетите концептуални мисли, например, в „Броселиандовата гора“ и във „Втората част на разговора“. Тематично също има сходство – самотност, абсурд и смърт, надеждата и липсата й, пограничните ситуации, сферата на въображаемото, на заблуди и копнежи. Някои автори като Р.Барт и У.Еко премахват границите между критиката и литературата. Мисля, че пророкът е съчетал двата вида писане и е художествен почти всеки негов критически прочит. „Съставен от противоречия, постмодернизмът достигна в някои свои течения до крайностите на нихилизма и релативизма, отричайки действителността вън от човека, провъзгласявайки смъртта на автора, разказвача, литературния субект и дори на самия читател“ /Р.Ликова, с.21/. Пророкът също достига до апокалиптични картини, но винаги намира оптимистичен контрапункт. Една година след излизането на постмодернистичния роман на Труман Капоти „Студена кръв“ /1966/ е готова статията „Непобеденият победен“ за Хемингуей.
Определянето на Цв.Стоянов като антитоталитарист, постмодернист, пръв сред направлението, автентичен критик и творец, който ще остане за поколенията е от съвременно мое гледище. Не мога да манипулирам съзнанието на читателите и да им внуша, че някой е пророк, но всеки ще се убеди колко вълнуващ е Цветан Стоянов и дано пребъде! Четете оригиналите, а не критически прочити! Когато се издигнем до висотата на разбиране на световното културно наследство, тогава може да повярваме на пророчествата на нашия предшественик и дори да вярваме повече в себе си, ние българите.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Пророкът Цветан Стоянов
/есе/
От Мария Чулова, Пловдив
“Само сутрин се виждат
в тревите на миглите
неизчезналите следи на мъртъвците, скрити
в човешките сухи очи. Вятърът ги притиска
обратно да съхрани като семена дълбоко
в земята на разума тайните на скръбта.”
Женя Димова, Казанлък
Пророкът е медиатор на божественото и мисията му на земята е да предрича и посява мъдрост, която да пребъде. Цветан Стоянов /28 януари, 1930 - юни, 1971/ притежава самороден и всестранен талант да разбира и твори художествена словесност, но дали е достигнал най-висшата форма на дарбата за краткия си живот, а именно пророчеството? Поетът и критикът, преводачът и публицистът имат дарба, която е на по-ниско стъпало от гения на пророка. Има творци-преобразователи, създаващи едновременно сегашност и бъдещност, прокарващи и изграждащи образи-идеи за поколенията. Един от тях е Цветан Стоянов, който предвиди промени в световната литература.
В „Тъга по Цветан Стоянов“ Тончо Жечев нарича приятеля си първия обновител сред критиците, който призовава към възвръщане на първичната сила на словото, съхранена в „словесната памет“, според определението на Хердер. Първият критик-постмодернист у нас е именно Цветан Стоянов, който би бил на мястото си сред цвета на духовните и артистични европейски среди, но има шанса да се изяви през 60-те и 70-те години на ХХ век, когато у нас градяха социализма и следваха моделите на най-признаваните тогава съветски писатели социалистически реалисти.
Когато преводачите са имали повече творческа свобода от писателите и поетите и са можели да излизат зад граница, е лесно за талантлив учен да се затвори в кабинета си и да превежда най-стойностното и модерното от хилядолетната художествена словесност, като косвено дава положителния пример на съвременниците си. Преди да израсне като пророк, Цв.Стоянов избяга от типичната за тоталитаризма литература и ни дари брилянтни преводи от писателите Джек Лондон – „Майкъл, братът на Джери“, /1959г./, „Сияйна зора“, /1969г./, от Джонатан Суифт – „Гъливер при великаните“,/1957г/., „Пътешествията на Гъливер“, /1969г/., от Чарлз Дикенс – „Студеният дом“, /1959г./, от Джон Стайнбек – „Тортила Флет“ /1960/ и „Зимата на нашето недоволство“ /1963/, от Ърскин Колдуел – „Момчето от Джорджия“ /1960/, от Съмърсет Моам – „Разкази“ /1960/, от Оскар Уайлд – „Преданият приятел“ /1961/, от Джон Брейн „Път към висшето общество“ /1965/, от Харпър Ли – „Да убиеш присмехулник“ /1965/, от Ръдиард Киплинг – „Книга за джунглата“ /1967/ и „Маугли”; и от поетите Пърси Биш Шели „Избрана лирика“ /1959/, Пол Сезан, от Уолт Уитман „Стръкчета трева“ /1965/ и избрано, от Джордж Байрон „Лирика“ /1968/ и „Слънце на безсънните“, от Емили Дикинсън „Стихове“ /1971/ и „Крехки небеса“. Дисертацията на Стоянов е посветена на проблема за отчуждението в литературата, а доста части от нея той публикува в сборници и така се запознаваме с концепциите му. В модерното общество чуждото е необходим посредник на общата маса /Уорнър, 2002:75/, а за учения и преводача, който владее до съвършенство английски език, е естествено да се превърне в посредник на културата между Запада и Изтока, медиатор и помирител. Така прави достояние на българските читатели идеите на английски, американски и руски писатели, немски, шведски и китайски философи и идеолози.
Цветан Стоянов се вълнува от мистични учения и си личи, че не е атеист. Предава български колорит на всяка теория, която претворява в есеистична форма, така винаги влага естетично и оценъчно отношение към световните идеи, с които запознава българите. Има собствена теория за трите етапа на „влошаване“ при българщината, която теория самичък оспорва. Изречена от Каравелов, тази теория много напомня на трите драконови глави от „Китайска хроника“, с които се бори Конфуций. Проповедите на апостолите и пророците са насочени към тези, които ще чуят и прочетат, към бъдещите поколения. Съзнанието на Цветан Стоянов е настроено с предчувствие за бъдещето. Той има също диалогичен похват и полемизира с вписани опоненти, дори със себе си. Това подчертава драматизма и диалектиката на идеите му. Препрочитайки „Геният и неговият наставник“, „Мистическите прозрения на Сведенборг и Блейк“, „Хердер и стремежът към „органика“ в културата“, „Случаят Емили Дикинсън“, „Непобеденият победен“, „Том и Хък“, „Хипиевската „субкултура“, „Ултралевицата“ и революцията“, „Аутсайдери и бегълци“, „Втората част на разговора“ /между Ботев и Каравелов/ и „Броселиандовата гора“, търся пророчествата му. Не е като Нострадамус или съвременните писатели на автоматичния почерк с претенции, че Господ им диктува. Цветан Стоянов има идеи, които остават и дълго вълнуват умовете.
В диалог между изкуството и икономиката забелязвам известни сходства на стила на писане на критика с някои управленски евристични техники, с метода на SWOT-анализ, търсене на силни и слаби страни, възможности и заплахи, с метода „дяволска адвокатура“, при който е нужно да се разгледат аргументите против собствените идеи, за да се изгради най-неуязвима позиция, разсъдъчни техники „Делфи“ и „Рингис“, и т.н. За Цветан Стоянов е важно одобрението на околните, но още по-важно е да е убедил себе си, тогава няма да се намери цензор, на когото да не възрази достойно.
Кои идеи на Цветан Стоянов можем да приемем за пророчески?
Младият учен достига до изводи, които възприемаме за актуални през 2010г. и занапред. Има истина в мислите му за това как трябва и как не трябва да пишем художествено произведение, коя критика е градивна и коя е разрушителна, дори тоталитарна. Верен е усетът му към класическото и модерно изкуство. Когато пристъпвам към художествено писане се сещам за естетическата платформа на Цветан Стоянов, в която има истина. Исус Христос проповядва, че Словото е Бог: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“. Един пловдивски поет разглася, че човек е робот в Божиите ръце и словото му е от него. Едва ли всичко изписано е промислено толкова дълбоко. Има тонове противоречия между духовници, писатели, депутати, групировки, съседи. Това, което силно харесвам у Цв.Стоянов, ще нарека пророческо. Важни са изводите му за антитезата и синтеза в голямото изкуство, силен е призивът му да запазим лиризма и музикалността на словото, да се обявим против „литературните парници“, против олитературчването на езика вследствие на нарушената естественост на общуването (“Невидимият салон“,”За хубавите разговори“, „По повод „духа на мястото,”1965г. и др.). Цветан Стоянов се обявява срещу едно социокултурно обстоятелство – „оселячването“ на градовете и „погражданяването“ на селата, което води до неестественост и размяна на местата, в някои случаи до явлението „дърво без корен“ и преместения човек. След 10 ноември българите свободно работят по света, но някои слязоха на по-ниско стъпало и не упражняват професиите си, когато са учили висше образование. Изпращат децата си след време в България, за да се изучат, но те, гастарбайтерите, ги оставят на възрастните си родители и често не знаят как да се държат в училище и в обществото. Завършилите висше в чужбина си мислят, че тук ще пренесат буквално наученото и ще заемат работните места на дипломиралите се в България. Най-често остават да работят в чужбина поради по-високото си социално положение, но има и някои, които си мислят как да „пришият като кръпка“ чуждестранните си практики у нас. В есето „Шаячена интелигенция“ проблематиката е противоположната – нашенците си налагат представата за българщина. Не може случаен куршум да е улучил Алеко Константинов вместо Михаил Такев. Има шаячени интелигенти, които мразят критицизма на Щастливеца. В съвременната постановка Николай Урумов играе уникално, а режисьорското решение е, че протежето на Бай Ганю, което става депутат, е истинският убиец на Алеко Константинов. Пак случаен куршум, насочен срещу Бай Ганю, убива театралния герой Алеко. Не бих посегнала на Бай Ганю и той ми е истински.
Заедно с Тончо Жечев Цветан Стоянов установява в литературата, че предписанията отгоре развалят стила на автора, т.е. според Цветан Стоянов строгата литературна диета е вредна, писането по рецепти води до посредствени резултати. В дискусията на конференцията през 1965г. -”Националното своеобразие на българската литература“ – взема участие и разкритикува духовната немощ на някои от търсачите на корени, не намерили добра литературна форма, а само израз на патриотарство. След 1989 г. започнаха епигонски вълни на класиците – Вазов, Ботев, Яворов. Започнаха да ги пренаписват по нов начин, а имаше и нихилисти, които полемизираха с тях, а и с Паисий, принизяваха или си мислеха, че са по-добри. Цветан Стоянов постигна същината им, предаде ни най-съкровеното и дори влезе в образ и ни представи как са говорили Ботев и Каравелов, какво са мислели други поети преди да се самоубият.
Предрича културната революция в световен мащаб. Когато за кратък виц са изпращали в трудово-възпитателни общежития и затвори, той с езопов език е изрекъл много истини. По-откровено критикува „Шаячената интелигенция“ и тоталитаризма, проповядван от Конфуций. Антитоталитаризмът на пророка се изязявява в идеите на демократа Лао Це, който е антипод на поддържащия диктатурата и идеята за свръхимперия Конфуций. Противопоставени са също Победоносцев и Достоевски от „Геният и неговият наставник“, но са взаимозависими и търпят развитие от влиянието си един на друг. Стоянов се запознава чрез английски език с биографията на Победоносцев и пръв толкова задълбочено изследва влиянието на патернализма над бившия затворник Ф.М.Достоевски. Отрича жертването на човека заради човечеството и косвено така Цв.Стоянов е антисталинист, макар съвременници да твърдят, че е откровен марксист. Коментарите му на „Великия инквизитор“ са на демократ.
Двадесет години след смъртта на Цв.Стоянов, когото нарекох постмодернистичен критик, у нас процъфтява литературата на постмодернизма. Когато превежда „Пуста земя“ от Т.Елиът, по пророчески начин синтезира мисълта: „Земята на модерната лирика е пустинята“. В годините преди внезапната смърт на Стоянов след операция на апендицит през 1971г. той наблюдава шайкаджийството, шпионирането от ДС, разграбването на националната собственост на дребно и на едро, усещал е пагубността на атеизма и еретизма.
В статията си за „Хипиевската „субкултура“ изразява предусещането си за крайностите, различните мафии и екстремизма, възмущава се от политическите убийства и може би предвижда подобни в България. В студията си „Броселиандовата гора“ също звучи отрицание на „шайките“ и описва как поетите са били изпращани на „дъното“ и са посегнали на себе си, а може би са принудени да се самоубият. В последното си произведение предчувства собствената си ранна смърт. Тончо Жечев определя приятеля си като недовършен постмодернист, който е преодолял модернизма, а от „Геният и неговият наставник“ си представя вътрешна полемика след хубавите разговори с Цветан. Според Жечев идеалът на Стоянов за литература е въплътен в главата „Великия инквизитор“, където спорът се пренася в съвременността. Достоевски пише полифонични романи, но много актуално звучи описанието на манипулацията, осъществена от Победоносцев – един образ на Великия инквизитор.
Цв. Стоянов се опасява да не би у нас да се разпространят опиати. Още в Библията е описано въздействието на упойващите вещества. Коментаторът Е.Вайт във „Великите личности на Библията. Патриарси и пророци“ поучава, че при вземането на опиати съзнанието ще загуби чувствителността си към греха и ще започне процес на закоравяване към нечестието, докато всяка разлика между обикновеното и святото се загуби. Цв. Стоянов е на по-високо равнище от шамана и жреца, които благодарение на билкови отвари омайвали своите сподвижници. В годините на социализма дори анестезията е при още по-строго наблюдение, а за достъп до вещества, които да причиняват зависимост дори не са се сещали. Интересен е случаят с гибелта на Людмила Живкова: след специален източен коктейл и доста мистична обстановка тя умира млада. Стоянов синтезира мъдростта, че човек е устроен така че да страда, да бъде напрегнат като изпънат лък, обречен на вечна борба. Слаби са тези, които се поддават на изкушението си и се стремят към вечна радост, такива хипита се появиха в САЩ като реакция срещу отчуждението и натрупването на капитал. В научната си статия „Хипиевската „субкултура“ разкрива стремежа им към „психеделия“ – един организиран сетивен свят на „душеуслаждение“, всичко – освобождаващо психиката от травмите, от тревожността и страховете, от черногледството – се търси и се приема. След 2000г. у нас се срещат все по-често „децата на любовта“ и безбрачието. Разрушението на институцията на брака идва от ересите и атеизма. Апостол Петър ни учи да живеем за Божията слава и как да превърнем нашето тяло в Божия храм, а за всяко прегрешение ще намерим изкупление на земята или след смъртта. Ето защо Цв.Стоянов не ни спестява истината за хипиевската „субкултура“ и за обвързаността на Достоевски с оберпрокурора на Русия. Бог изобличава фалшивото съчувствие, което се старае да оправдае греха на грешника, а неговите пороци трябва да накарат грешниците да прогледнат за собствените си пороци. Цв.Стоянов не ни заслепява с оневиняване на грешките на членовете на хипи групите: промискюитет, пуналуалното семейство, смесването на половете в „мъжо-жена“, т.е. андрогин, откъсването от дома, рода и отговорностите, злоупотреба с наркотици и рушене на реда.
В „За хубавите разговори“ пророкът защитава потребността от общуване. При младежите на 21 век е нужно напомняне да изоставят след кратко ползване скайпа, социалните мрежи в нета и компютърните игри, за да се свържат с близките си чрез непосредствени разговори. Информационните технологии са гениално откритие, но трябва да се ползват умерено, за да не се влоши здравето на ползващия ги. Като контрапункт на статията е „Аутсайдери и бегълци“, където проследява бунта на американеца срещу фалшивите стари ценности. Битниците съчетават философията на „сърдитите млади хора“ и екзистенциализма, теоретично ги осмисляме като „аутсайдери“ и бегълци. Романът „По пътя“ от Джек Керуак се гради на „атомизация“ на отделни случки, за да подчертае авторът импровизацията в живот без цел и посока. Критикът нарича Алън Гинсбърг и Уилям Блейк поети-пророци, а оттам разбираме собствената му оценъчна ориентация.
Хипиевците по свои начини се стремят да следват мистическите школи, странейки от метафизиката. Сведенборг и Блейк векове по-рано са последователи на есхатологията в митологията. Хипитата са мечтаели за острова „Авалон“ и страната „Кокейн“, по-късно в друго направление мечтаеха за митологичната страна „Нирвана“, където душите са свободни. В „Мистическите прозрения на Сведенборг и Блейк“ – задълбочена научна студия – ученият ни запознава с вижданията на шведа Сведенборг за грехопадението. Представата му за ада доказва ясната му оценка за греховете: при падението злите хора са стигали до ненавист и мъст, а болните – до лудост. Блейк от Англия е последовател на Сведенборг и скрито полемизира с него в „пророческите“ си книги: „Сватбата на рая и ада“, „Книгата на Тел“, „Виденията на дъщерите на Албион“, „Книга за Юрайзен“, „Милтон“, „Ерусалим“ и др. Цв.Стоянов сам дообогатява най-доброто от мислителите, с които ни запознава. „Плътското“ е лавината на консумативния бяс и на мъртвия предметен свят, това е „адът”/2006, с.191/. Много съвременно звучи Блейк в концепциите си за последиците от индустриализацията. Децата гладуват. Обогатяването на фабрикантите, търговците и държавата не е достатъчно условие, за да се спаси земята от глада. Природата дори не може да е „Гетсиманска градина“, защото черпят от нея без да оставят резерви и замърсяват без да са открили начин за възстановяване на екологичното равновесие.
Уилям Блейк е застъпник на свободната любов и си личи повлияването му от адамитите и манихейците. След 2008г. активно започнаха да пропагандират узаконяването на фактическото съжителство и даване на права на извънбрачните деца. Една еретическа постановка породена от все по-често разпространената форма на конкубинат у нас и в демократичните страни. В новините по-често се появяват репортажи за нанесен побой на деца от лица, с които майките живеят без брак. Липсата на клетва и подпис пред Бог и държавата води до тежки последици. Опонентите ми ще кажат, че от документа за граждански брак не произтичат всички условия за по-добър живот, но ще им отговоря, че това е моралната законна форма на съжителство и тя заслужава уважение и зачитане от обществото.
Постановката за Новия Христос откриваме в някои от творбите на Стоянов – „Мистическите прозрения“, „Втората част на разговора“ и др. Интересен е случаят с пловдивския поет Васил Кальомов, който обяви себе си за пророк и защити поезията си като божествена, дори една от книгите му се казва „Новия Исус“, определено слабо произведение, опитващо се да ни убеди да вярваме на автора, че той е месия. Творбите му са диктувани от Господ, а той бил само робот в негова услуга. Забавлява ме до известна степен, но де да беше толкова силен поет, колкото е авторитетът на повелителя му. Цял литературен клуб в Пловдив „Квант и приятели“ е основан на теорията за торсионните полета и се стреми да пише квантова поезия. Ръководи го българистката Розалия Александрова, която има теория, за космическата сила на творчеството и как всяка наша идея идва готова и ние заедно с много хора по света едновременно пишем с еднакви образи и близки думи. Александрова се стреми да се разграничи от постмодернистите на 90-те години на 20 век и началото на нашия век. По логиката на Кальомов и Александрова ще потърся първоидеята за Божията и Космическата мисъл в трудовете на световно признати мислители. Цв.Стоянов утвърждава авторитетите на избрани от него философи: „Хердер и стремежът към „органика“ в културата“, „Оръжия, които се пренебрегват“ /анонимния фолклорен певец като авторитет/, „Езикът на певеца“ /за Паисий Хилендарски/, „Непобеденият победен“ /световно известен чудак-миролюбец – Хемингуей/ , в края на живота си към гениалния творец Ф.М.Достоевски и др.
Дали Цв.Стоянов е пророк-автомат, вдъхновен от висша сила?
Родена съм значително след смъртта на Цв.Стоянов, ето защо отговорът ми има хипотетичен характер. Вече публикувах мое есе, в което убеждавам публиката си, че той е пророк. Трудовете му са резултат от всеотдайност, изолация от близки хора, задълбочен изследователски подход, творческо усърдие в преводите и години старание да изучи езика. Произходът и „гените“ на Стоянов много ми напомнят за произхода и „гените“ на Гео Милев. И двамата са потомци на книжовници, издатели, собственици на богата библиотека мъже. Неизбежно е усърдието на Цветан да е започнало на 6 годишна възраст, а преди това да е слушал песни и приказки от майка си, каквито другите дечица не биха и мечтали да чуят. Само труд и дарба не стигат на Цв.Стоянов, а откривам божествена промисъл точно той да е избранникът. Той е само един от любимците, който ще бъде приет горе преди да е остарял. Библейските пророци умират на различна възраст.
Учителят Петър Дънов е бил любимият философ на Алберт Айнщайн и единственият, от когото се е възхищавал. В „Силата на мисълта“ П.Дънов обяснява пробуждането на висшето съзнание, за да се осъществи връзката между видимия свят и невидимия. Убедена съм, че Цв.Стоянов е с будна душа, но дали е будител в годините до 1971 и до наши дни? Едва ли е владял автоматичното писане. Вярвам в неговата лична воля да създаде трудовете си в този вид, в който достигат до нас. Будителите имат последователи, те само запалват искрата и я даряват чрез писменото слово, насочено към публика извън линейното време на автора, извън пространствените ограничения на общуването между физически тела и живи индивиди. Открих хармоничност между моите стремежи и тези на Цв.Стоянов. Преди 1997г. аз дори не подозирах, че мога да открия своя свят в трудовете на този колоритен българин – следователно според мен той пише за съзрели читатели, а не за деца. Петър Дънов и Стоянов са постигнали съгласие по това, че религиозното чувство у българина е слабо развито. Аз мисля, че само външните прояви на това чувство са неоформени.
В базиликата „Сан Клементе“ в Рим аз поведох спор с католически чернокож свещеник, че не е справедливо да вземат пари за вход от българите, защото римляните са отровили св. Константин-Кирил Философ. Външната проява на пестеливост да не дам на италианците 5 евро, може да крие някои от основанията за подозрение у Дънов и Стоянов. Това не е достатъчно. Действително аз си купих изображението на Кирил от базиликата, където е погребан. Иконата е приела физическа форма, тя е външен образ, към който изразявам почитание. По цял свят вземат лепта за храма, а аз протестирах точно в „Сан Клементе“. Никой министър-председател не успя да получи частица от мощите на Кирил за Българската Патриаршия. Може би имам нещо от духа на Блейк в „Левиатанът“, където протестира срещу външната уредба в църквата. Свещениците трябва да оцелеят физически и не е достатъчно аз да се грижа за душите им повече отколкото те – за моята. Стоянов е толкова пророк, колкото съм и аз.
В съвременния смисъл на думата пророк има твърде много популизъм, религиозен мистицизъм, поклонничество, но аз избирам кои са моите пророци. Митрополит Николай избра християнските пророци, но не допусна висш католически сановник в олтара на поверената на българския митрополит църква. Това не е богоборство, това е човекоборство в името на религиозната доктрина. Някогашната църква „Св.Петка“ в Пловдив, построена от майсторите на цар Иван Александър, през турското робство е превърната в джамия и са изнесени свещените знаци от подземията й доброволно от българите. Турските духовници са се сетили да подканят българските духовници за изнасяне на религиозните вещи, понеже темелът на джамията със силата на християнските символи се руши и стават злополуки. Знак за християнския характер на обредното място, където днес се издига паметникът на „ЮНЕСКО“, Джумая джамия, открихме с Минчо Палавров в творба на Любен Каравелов. Пловдивският поет-художник е посочил пред Общината този значителен факт. Ето как от един и същи храм може да се възнасят молитви към пророците на Господ – Иисус и Мохамед. Благодарение на св.Кирил и св.Методий аз мога да се издигна до „надпрагово общуване“ с трудовете на Цв.Стоянов. Йерархично българинът стои след мнозина свои предшественици. Не е писал простичко, но е далеч от определението на С.Дянков за „феодалните старци“ на БАН. Не ми е чуждо най-доброто от БАН, обаче е трудно да се приобщя сега към групата на „феодалните старци“ като „старица“. Цветан Стоянов е живял в тоталитарна система и е публикувал. Не е писал като академиците, възхваляващи социалистическия реализъм. Може би някои от тях владеят „автоматичното“ писане, но не и Стоянов.
Каква е принадлежността на Цв.Стоянов към тоталитарната или към антитоталитарната литература?
Нужно е да изясним понятията. Тоталитаризмът се характеризира с единовластие, това е лидерска власт, която е формална, от гледна точка на заеманото място на държавен глава. Лидерът на малката държава може да има васално отношение към държавния глава на световната сила, каквато в лагера на социалистическите държави е СССР. Колективът е могъщият посредник между държавния глава и единиците граждани в комунистическата република. За властта е важно да държи под контрол публичното пространство – методите са единни и ясни. Механизмите на налагане на социалистическия реализъм на писателите и критиците, а оттам и на читателя са ясни: манипулацията, агентите, цензурата, санкциите, репресиите и порицанието пред колектива, т.е. другарския съд.
От съвременна гледна точка изразих мнението си за уредбата в комунистическа България, сега е лесно от безопасна дистанция и без особен опит преди 1989г. Ако бях живяла тогава, сигурно щях да съм по-деликатна и внимателна. Цв.Стоянов се е абстрахирал от директивите, спазвал е безопасна дистанция спрямо властниците, имал е одобрение от колектива за публикациите си. Единственият извод, който си направих, е, че всъщност той избягва от направлението социалистически реализъм и открива своя път на постмодернистичен критик.
Дъщерята на Цв.Стоянов, Данила, е антитоталитарен автор. Баща й е намерил „златното сечение“, а тя е прекрачила прага, но това не я прави толкова популярна като Цветан. Свързват бащата с „Априлското поколение“, сред които е Стефан Цанев. Словата на Цанев, че в художественото произведение е нужна мисъл и чувство на квадрат, изпъкват на страниците на в-к „Словото днес“.
За определение на антитоталитарната литература прочетох сборника на издателски център „Боян Пенев“ от 2009г. Сред многото доклади от конференцията през март най-силно впечатление ми направи този на Вихрен Чернокожев. В „Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето“ той дори отказва да определи с точност:
“Що е антитоталитарна литература? Антитоталитарният отговор изключва всяка еднозначна дефиниция, която по принцип ще е и непълна, и оспорима. Още повече че у нас липсва елементарното, първичното, дори школското знание за българската тоталитарна литература и култура и българската антитоталитарна литература и култура, онзи необходим първоначален христоматиен свод от текстове, който бележи техните радикално различни ценностни хоризонти. Антитоталитарна е оная литература /във възможно най-широкия смисъл на понятието литература/, която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защитава насилствено потъпканите граждански права и свободи.“ /”Антитоталитарната литература“, С.,с. 14/. Цветан Стоянов пише „въпреки“ социалистическия реализъм и изрича истини в „Шаячена интелигенция“, „Броселиандовата гора“ и чрез преводите си. Тези творби въплъщават неговата антитоталитарна природа, но като цяло определянето му към група автори е трудно. Пророкът може да бъде единак, важно е да има последователи. Данила Стоянова наследява демократичния му дух, свои истини изричат К.Павлов, Б.Христов, Н.Гюлев, Р.Ралин, Г.Марков и др. Интересно ще ми е да се запозная с приятели на Цв.Стоянов и да получа отговор на въпроса си: „Как е реагирал той на събитията от 1956г. – Унгарското въстание – и от 1968г. – Пражката пролет?“. Предполагам, че окончателно е загубил вярата в хуманния характер на социалистическата система и силата й да възвърне ценностите и хармонията в обществото.
Пророк ли е Цв.Стоянов като постмодернистичен критик?
На 9 април ни напусна най-изявената представителка на критиката на постмодернизма у нас проф.дфн. Розалия Ликова. Отговорът на този въпрос ще потърся в труда „Литературните търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма“. Предполагам, че Стоянов е познавал чрез своя съименник Цветан Тодоров неговата спътница Юлия Кръстева. Сред световните теоретици на постмодернизма открих и нейното име. Интересно е да предположим, че Цв.Стоянов е чел нещо от Дейвид Лодж, Лиотар, Уелш, Жак Дерида, М.Фуко и Ю.Кръстева. Постмодернизмът се появява през втората половина на 50-те години във Франция, а в началото на 60-те години в САЩ – тогава вече имаме публикации от Цв.Стоянов в България. Основен творчески принцип още в началната фаза на постмодернизма става принципът на „играта“ – такъв срещаме в есетата и диалозите на Цв. Стоянов. „Единственото автентично познание, достъпно чрез романа, е познание за създаване на него самия“ /Р.Ликова, с. 17/ – такова е усещането, когато се опитваме да подражаваме на стила на писане на Цв.Стоянов, да следваме стихийността на излетите концептуални мисли, например, в „Броселиандовата гора“ и във „Втората част на разговора“. Тематично също има сходство – самотност, абсурд и смърт, надеждата и липсата й, пограничните ситуации, сферата на въображаемото, на заблуди и копнежи. Някои автори като Р.Барт и У.Еко премахват границите между критиката и литературата. Мисля, че пророкът е съчетал двата вида писане и е художествен почти всеки негов критически прочит. „Съставен от противоречия, постмодернизмът достигна в някои свои течения до крайностите на нихилизма и релативизма, отричайки действителността вън от човека, провъзгласявайки смъртта на автора, разказвача, литературния субект и дори на самия читател“ /Р.Ликова, с.21/. Пророкът също достига до апокалиптични картини, но винаги намира оптимистичен контрапункт. Една година след излизането на постмодернистичния роман на Труман Капоти „Студена кръв“ /1966/ е готова статията „Непобеденият победен“ за Хемингуей.
Определянето на Цв.Стоянов като антитоталитарист, постмодернист, пръв сред направлението, автентичен критик и творец, който ще остане за поколенията е от съвременно мое гледище. Не мога да манипулирам съзнанието на читателите и да им внуша, че някой е пророк, но всеки ще се убеди колко вълнуващ е Цветан Стоянов и дано пребъде! Четете оригиналите, а не критически прочити! Когато се издигнем до висотата на разбиране на световното културно наследство, тогава може да повярваме на пророчествата на нашия предшественик и дори да вярваме повече в себе си, ние българите.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
в-к "Култура", бр.28, 2 юли 2004г.
Алманахът за литература и изкуство "Света гора", издание на едноименното Сдружение на литературни дейци във Велико Търново, вече достигна своя брой Д (или 5 по обичайната номерация). Изданието бива публикувано с подкрепата на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", община Велико Търново и базираните в града издателства "ПИК", "Faber", "Слово" и "Абагар". Негов главен редактор е Сава Василев, а Владимир Шумелов и Радослав Радев са редактори на "Света гора".
Със своите близо 400 страници брой Д гарантира приятно и продължително четене. В него успешно са представени било автори с търновска жилка в паметта си (като Ани Илков и Емил Андреев), било автори с реално търновско всекидневие, било искрени радетели на идеята, че точно Търново никога не е бил провинция. Понеже по стечение на обстоятелствата познавам културната ситуация в (старо)престолнината, мога да заявя, че "Света гора" показва преобладаващата там представа що е важна българска литература, а тази представа е плътна, своеобразна, разслоена. Със самочувствие.
Искам специално да откроя дял "Юбилеи", в който с дълбоко разбиране са чествани акад. Иван Радев (от Радослав Радев), Йордан Вълчев (от Иван Радев), Патриарх Евтимий Търновски (от Мария Ст. Чулова), Стефан Стамболов (от Симеон Симеонов), Владимир Василев (от Любен Петков), П.К.Яворов (от Николай Димитров), Елин Пелин (от Мира Душкова), Анчо Калоянов (от Антония Велкова-Гайдарджиева) и др. Приятно впечатление оставя и предизвикващия завист с мащабите си книжовен преглед.
Радвам се на брой Д, защото дори появата му при нас е знак, че литературната общност във Велико Търново иска да влезе в нови културни обращения...
М.Б.
вестник "Култура", бр. 28, 2 юли 2004г.
Нямам авторски брой от алманаха.
Със своите близо 400 страници брой Д гарантира приятно и продължително четене. В него успешно са представени било автори с търновска жилка в паметта си (като Ани Илков и Емил Андреев), било автори с реално търновско всекидневие, било искрени радетели на идеята, че точно Търново никога не е бил провинция. Понеже по стечение на обстоятелствата познавам културната ситуация в (старо)престолнината, мога да заявя, че "Света гора" показва преобладаващата там представа що е важна българска литература, а тази представа е плътна, своеобразна, разслоена. Със самочувствие.
Искам специално да откроя дял "Юбилеи", в който с дълбоко разбиране са чествани акад. Иван Радев (от Радослав Радев), Йордан Вълчев (от Иван Радев), Патриарх Евтимий Търновски (от Мария Ст. Чулова), Стефан Стамболов (от Симеон Симеонов), Владимир Василев (от Любен Петков), П.К.Яворов (от Николай Димитров), Елин Пелин (от Мира Душкова), Анчо Калоянов (от Антония Велкова-Гайдарджиева) и др. Приятно впечатление оставя и предизвикващия завист с мащабите си книжовен преглед.
Радвам се на брой Д, защото дори появата му при нас е знак, че литературната общност във Велико Търново иска да влезе в нови културни обращения...
М.Б.
вестник "Култура", бр. 28, 2 юли 2004г.
Нямам авторски брой от алманаха.
Участие в научната конференция, организирана от ПУ"Паисий Хилендарски"
ПРОГРАМА
за провеждане на Националната студентска научна конференция
“Приключенията на четенето”
(4-5 май 2004 г., гр. Пловдив)
04. 05. 2004 г., 10.00 ч. - ОТКРИВАНЕ на конференцията в пленарната зала на Дома на научните работници (ул. “Митрополит Паисий” № 6)
11. 00 – 16. 30 ч. - РАБОТА по секции
17. 00 – Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
18. 30 ч. - КОКТЕЙЛ за участниците в конференцията
05. 05. 2004 г., 9. 30 - 16. 00 ч. - РАБОТА по секции
16. 30 – Новите книги на издателствата “Анубис”, “Летера”, “Жанет-45”, “Пигмалион”, “Фабер” и “Хермес”, спонсори на наградния фонд на конференцията
17.00 - ЗАКРИВАНЕ на научната част. Награждаване на отличилите се участници (пленарна зала)
СЕКЦИЯ “ЕЗИКОЗНАНИЕ”
4. 05. 2004 г., Дом на учените
Секция “Докторанти”
11. 00 - 11. 15 - Борян Янев, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по общо езикознание и история на българския език - Систематизация на някои устойчиви словосъчетания според техните съответствия в немския език (съставни названия и фразеологизми в полския, руския и българския език с опорна дума - немска заемка)
11. 15 - 11. 30 - Теодора Куртева, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по съвременен български език - Отново за семантиката на глаголната представка раз- в съвременния български език
11. 30 - 11. 45 - Марин Петков, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Личните имена в старонемски и старобългарски език в съпоставителен план
11. 45 - 12. 00 - Калина Щерева, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Ролята на оказионалните звукоподражания в конкретната поезия
12. 00 - 12. 15 - Милена Шопова, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Словообразувателни модели и продуктивност в словесното богатство на приказния фолклор и приложението му в обучението по немски език
12. 15 - 12. 30 - Снежана Косарекова, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Езикови средства за изразяване на изненада, яд и радост в ежедневни разговори на студенти с чужд език немски
12. 30 - 13. 00 - Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
Секция “Докторанти”
14. 00 - 14. 15 - Милкана Калайджиева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по славянски филологии - Номинативната метафора в ботаниката
14. 15 - 14. 30 - Таня Ламбрева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по руска филология - Обхват на категорията одушевеност в руската разновидност на черковнославянския език
14. 30 - 14. 45 - Иванка Петрова, ИБЕ при БАН, Секция по компютърна лингвистика - Наблюдения върху синтактичното поведение на някои глаголи в българския език
15. 14. 45 - 15. 00 - Петя Несторова, Татяна Калчева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по български език; Катедра по информатика - Проектът BalkaNet - семантични роли
15. 00 - 15. 15 - Ирена Енева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по славянски филологии - Особености на глагола в дискурса на наказателно-правните разпоредби (върху материал от чешки и български език)
Секция “Магистри”
15. 15 - 15. 30 - Таня Станкова, магистър по славянска филология, ПУ “Паисий Хилендарски” - Особености при съгласуването на някои лексеми в българския и сърбо-хърватския език.
15. 30 - 15. 45 - Павлина Буцева, магистър по българска филология, ПУ “Паисий Хилендарски” - Наблюдения върху някои механизми за създаване на конотативни референции в кинеоезика на глухонемите
15. 45 - 16. 00 - Адриана Георгиева, магистър по българска и френска филология, ПУ “Паисий Хилендарски” - Явлението семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена (с оглед на релацията род-пол)
16. 00 - 16. 30 - Дискусия
17. 00 – Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
05. 05. 2004 г., Дом на учените
Секция “Бакалаври”
9. 30 - 9. 45 - Ясена Бозева, БЕАЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Неброимите съществителни в българския и английския език (опит за систематизация).
9. 45 - 10. 00 - Атанаска Атанасова, БФ, 3 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Опозицията пределност/непределност в употребите на несвършените глаголи в българския език
10. 00 - 10. 15 - Елена Костадинова, БЕФЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Българските минали причастия и техните аналози в съвременния френски език
10. 15 - 10. 30 - Татяна Плачкова, БФ, 3 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - За някои употреби на перфекта в съвременния български език
10. 30 - 11. 00 - Дискусия
11. 00 - 11. 30 - Кафе пауза
Секция “Бакалаври”
11. 30 - 11. 45 - Валентина Христова, БЕАЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Наблюдения върху употребата на сложни бъдещи времена в езика на българските и английските печатни медии.
11. 45 - 12. 00 - Даниела Кръстева, БЕФЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Още веднъж по въпроса за “българския конюнктив”
12. 00 - 12. 15 - Гергана Ганева, БФ, 4 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Исторически развой на употребите на презумптивните глаголни форми в българския език
12. 15 - 12. 30 - Кристина Веселинова, БЕФЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Съпоставителен анализ на предлозите и предложните съчетания в българския и френския език
12. 30 - 13. 00 - Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
Секция “Бакалаври”
14. 00 - 14. 15 - Йорданка Велкова, БФ, 2 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Към проблема за безличността при страдателните конструкции.
14. 15 - 14. 30 - Гергана Петкова, БЕАЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Двувидовите глаголи в съвременния български език, или за генерализирането на един “дефективен” езиков тип.
14. 30 - 14. 45 - Тенчо Дерекювлиев, БФ, 4 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Наблюдения върху езика на Райковския дамаскин
14. 45 - 15. 00 - Цветелина Христова, БФ, 3 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Декомпозирани предикативни конструкции със спомагателен глагол
15. 00 - 15. 15 - Албена Рашева, БФ, 4 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Стилистична функция на местоименията в поезията на П. Яворов
15. 15 - 15. 30 - Мариана Николова, 2 курс, СУ "Св. Климент Охридски" – Езикови средства и комуникативни стратегии при молба
15. 30 - 16. 00 - Дискусия
16. 30 - Новите книги на издателствата “Анубис”, “Летера”, “Жанет 45”, “Пигмалион”, “Фабер” и “Хермес”, спонсори на наградния фонд на конференцията
16. 30 - 17. 00 - Кафе пауза
(Закрито заседание на научната комисия за определяне на отличилите се участници)
------------------------------------------------------------------------------------------------
РАЗДЕЛ “ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ”
Секция за бакалаври
04. 05. 2004 г., Дом на учените
10. 45 – 11. 00 – Красимир Христакиев, БФ, 4 курс, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – Раждането на човека, който не може да чете и не иска да говори, в символистичната лирика на Александър Блок
11. 00 – 11. 15 - Гергана Славова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Вътрешният свят на човека от “подземието” (“Записки от подземието” на Достоевски)
11. 15 – 11. 30 – Катя Алахверджиева, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Идеологически аспекти в поемата за Великия инквизитор според романа на Ф. М. Достоевски “Братя Карамазови”
11. 30 - 11. 45 - Камелия Спасова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Играта “Ревизор” и нейните отражения. Калейдоскопични наблюдения. Гогол, “Ревизор”
11. 45 - 12. 00 – Ана Василева, БФ, 4 курс, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – Митичният образ на града в романа на Андрей Бели “Петербург”.
12. 00 - 12. 30 – Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
14. 00 - 14. 15 – Любов Велкова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Сблъсъкът между християнския и езическия културен модел в романа на Х. Сенкевич “Quo vadis”
14. 15 - 14. 30 – Мария Димитрова, Камелия Спасова, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Знакът “Тамина” на Милан Кундера. “Книга за смеха и забравата”
14. 30 - 14. 45 – Таня Костадинова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Пролетта на завръщането. Идването на първия човек. (Върху “Завръщането на Филип Латинович” от Мирослав Кърлежа)
14. 45 - 15. 00 – Цветелина Христова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Форма - антиформа. Анализ и синтез. (“Фердидуке” на Витолд Гомбрович)
15. 00 - 15. 15 – Рада Койновска, Приложна лингвистика, 4 курс, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – Текст и интекст в “Абаносовата кула” на Джон Фаулз
15. 15 - 15. 30 – Ирина Димитрова, СФ, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – “Портретът на Дориан Грей”
15. 30 – 16. 00 - Дискусия
17. 00 - Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
05. 05 2004 г., Дом на учените
10. 00 - 10. 15 – Елисавета Ненчева , СФ, 4 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Eгипет и средновековната българска литература
10. 15 - 10. 30 – Деспина Василева, БФ, 2 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – “Беседа против богомилите” на презвитер Козма в полемика с еретическите идеи
10. 30 - 10. 45 - Надежда Стоянова, БФ, 2 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Поезията на Климент Охридски. (Анализ на новооткрития канон за Св. Методий от Климент Охридски)
10. 45 - 11. 00 - Иглика Пройнова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Понятието легенда в българската литература между двете световни войни
11. 00 – 11. 30 - Кафе пауза
11. 30 - 11. 45 – Антоанета Стоянова, БФ – задочно обучение, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Хубавите българки и невъзможният жених
11. 45 - 12. 00 – Мария Димитрова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Чужденецът в “Автобиография” на Григор Пърличев
12. 00 – 12. 15 – Ирина Димитрова, СФ, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Аутсайдерите в литературата
12. 15 - 12. 30 - Златка Паскалева, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Някои основни аспекти при образите на лудостта и двойничеството в диаболичните разкази на Георги Райчев
12. 30 – 13. 00 - Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
14. 00- 14. 15 – Николина Иванова, БФ – задочно обучение, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Рсдино-родовите връзки в поезията на Христо Ботев, или диаметърът на жертвената му клада
14. 15 – 14. 30 – Галина Иванова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– Мотивът за юначеството в сборника “Рай” на Ангел Каралийчев. Опит за извеждане в съпоставка с Ботевата балада “Хаджи Димитър
14. 30 - 14. 45 – Леона Асланова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– “Борбите” в “Двубой” и двубоите в “Борба”. Поглед към поезията на Никола Вапцаров
14. 45 - 15. 00 - Галина Русенова, БФ, 4 курс, Бургаски свободен университет – Грехът и възмездието в “Старопланински легенди” на Йордан Йовков
15. 00 - 15. 15 – Даниела Русева, БФ, 4 курс, Бургаски свободен университет – Испанският дискурс в романа “Осъдени души”
15. 15 – 15. 30 – Ваня Петкова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– Заетостта на ръцете – подстъп към направата на един фрагмент
15. 30 – 15. 45 – Виктория Бешлийска, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– Улиците-библиотеки
15. 45 – 16. 15 - Дискусия
16. 15 – 16. 30 - Кафе пауза
(Закрито заседание на научната комисия за определяне на отличилите се участници)
16. 30 - Новите книги на издателствата “Анубис”, “Летера”, “Жанет 5”, “Пигмалиан”, “Хермес” и “Фабер”, спонсори на наградния фонд на конференцията
17.00 - ЗАКРИВАНЕ на научната част. Награждаване на отличилите се участници
Секция за магистри и докторанти
04. 05. 2004 г., Дом на учените
10. 45 – 11. 00 - Милен Маринов, магистърска програма по история, ПУ “Паисий Хилендарски” – Отвъд стената от мъгла, или отношението човек-свръхестествено в “прикритите митологии (по Толкин)
11. 00 – 11. 15 - Живко Димитров, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – Мит, психология и фантастика в романа “То” на Стивън Кинг
11. 15 – 11. 30 – Мариана Владимирова, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – Темата за твореца в западноевропейската проза от първите десетилетия на ХХ век
11. 30 - 11. 45 - Динко Динков, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – Люлеещият се на върха на планината човек
11. 45 - 12. 00 – Милена Динева, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – “Не сме, които сме”, или разместеният модел на българското в “Опит за летене” от Йордан Радичков
12. 00 - 12. 15 – Мария Чулова, магистърска програма по международна търговия, ПУ “Паисий Хилендарски” – Повествователят и читателят в романа “Прашка” на Йордан Радичков
12. 15 - 12. 45 – Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
14. 00 - 14. 15 – Нелифер Ружди, асистент-докторант, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” – Библиотеки и глобализация
14. 15 - 14. 30 – Соня Александрова, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по история на литературата и сравнително литературознание – Четивата и четящият персонаж в някои произведения на Франсоас Саган
14. 30 - 14. 45 – Люба Атанасова, ЮЗУ “Неофит Рилски” – Особености на архитектониката на “Семейство Тибо”
14. 45 - 15. 00 – Надя Радулова, СУ "Св. Климент Охридски", Катедра по теория на литературата – Призраци и палимпсести (в романа “Добро утро, полунощ” на Дийн Рис)
15. 00 - 15. 15 – Радка Николова, ШУ “Епископ Константин Преславски” – Трансформация на историческия факт в разказа на Юрий Дружников “Подлинная история одного криминала”
15. 15 - 15. 30 – Йоана Рекас, Познански университет “Адам Мицкевич”, Катедра по славянска филология (задочно участие) - Обредно-ритуално съдържание на сръбските лирични народни песни (свързани със сключването на брачен съюз)
15. 30 – 16. 00 – Дискусия
17. 00 - Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
05. 05 2004 г., Дом на учените
10. 00 - 10. 15 – Данка Иванова, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по българска литература и теория на литературата – Темата за кръстното дърво в старобългарската литература. Типология на мотивите
10. 15 - 10. 30 – Здравко Дечев, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по история на литературата и сравнително литературознание – Свободата като вербален порив в затвореното мъжко пространство
10. 30 - 10. 45 - Йорданка Стефанова, МУ “Проф. д-р Параскев Стоянов” - Варна, Департамент по езиково обучение – Конотативни равнища на понятието “питие” във Вазовото поетическо творчество
10. 45 - 11. 00 - Борис Ангелов, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по методика на обучението по българска литература – Дъхът/ духът на художника.Образи на словото у Пенчо Славейков
11. 00 – 11. 30 - Кафе пауза
11. 30 - 11. 45 – Гергина Кръстева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по българска литература и теория на литературата – Аспекти на лирическата самонаблюдателност в стихосбирката “Седмица” на Иван Цанев
11. 45 - 12. 00 – Лиана Гълъбова, докторант - Паралелни дисциплини и проблеми на българския език и литература в програмата по богословие
12. 00 - 12. 30 - Дискусия
Обедна почивка
Национално жури по езикознание:
Проф. д-р Карл Гутшмит (Технически университет, Дрезден) - почетен член
Доц. д-р Вера Маровска (ПУ “Паисий Хилендарски”) - председател
Доц. д-р Иван Чобанов (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Доц. д-р Ваня Зидарова (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Гл. ас. д-р Стефан Гърдев (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”)
Гл. ас. д-р Красимира Алексова (СУ “Св. Климент Охридски”)
Национално жури по литературознание:
Секция за магистри и докторанти:
Доц. д-р Клео Протохристова (ПУ “Паисий Хилендарски”) - председател
Доц. д-р Цветан Ракьовски (ЮЗУ “Неофит Рилски”)
Гл. ас. д-р Мила Кръстева (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Гл. ас. д-р Димитър Кръстев (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Секция за бакалаври:
Доц. дфн Инна Пелева (ПУ “Паисий Хилендарски”) - председател
Доц. д-р Владимир Янев (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Доц. д-р Ирен Александрова (СУ “Св. Климент Охридски”)
Доц. д-р Калина Лукова (Бургаски свободен университет)
Ст. н. с. д-р Лидия Михова (БАН)
Доц. д-р Николай Нейчев (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Доц. д-р Сава Василев (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”)
за провеждане на Националната студентска научна конференция
“Приключенията на четенето”
(4-5 май 2004 г., гр. Пловдив)
04. 05. 2004 г., 10.00 ч. - ОТКРИВАНЕ на конференцията в пленарната зала на Дома на научните работници (ул. “Митрополит Паисий” № 6)
11. 00 – 16. 30 ч. - РАБОТА по секции
17. 00 – Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
18. 30 ч. - КОКТЕЙЛ за участниците в конференцията
05. 05. 2004 г., 9. 30 - 16. 00 ч. - РАБОТА по секции
16. 30 – Новите книги на издателствата “Анубис”, “Летера”, “Жанет-45”, “Пигмалион”, “Фабер” и “Хермес”, спонсори на наградния фонд на конференцията
17.00 - ЗАКРИВАНЕ на научната част. Награждаване на отличилите се участници (пленарна зала)
СЕКЦИЯ “ЕЗИКОЗНАНИЕ”
4. 05. 2004 г., Дом на учените
Секция “Докторанти”
11. 00 - 11. 15 - Борян Янев, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по общо езикознание и история на българския език - Систематизация на някои устойчиви словосъчетания според техните съответствия в немския език (съставни названия и фразеологизми в полския, руския и българския език с опорна дума - немска заемка)
11. 15 - 11. 30 - Теодора Куртева, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по съвременен български език - Отново за семантиката на глаголната представка раз- в съвременния български език
11. 30 - 11. 45 - Марин Петков, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Личните имена в старонемски и старобългарски език в съпоставителен план
11. 45 - 12. 00 - Калина Щерева, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Ролята на оказионалните звукоподражания в конкретната поезия
12. 00 - 12. 15 - Милена Шопова, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Словообразувателни модели и продуктивност в словесното богатство на приказния фолклор и приложението му в обучението по немски език
12. 15 - 12. 30 - Снежана Косарекова, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, Катедра по немска филология - Езикови средства за изразяване на изненада, яд и радост в ежедневни разговори на студенти с чужд език немски
12. 30 - 13. 00 - Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
Секция “Докторанти”
14. 00 - 14. 15 - Милкана Калайджиева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по славянски филологии - Номинативната метафора в ботаниката
14. 15 - 14. 30 - Таня Ламбрева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по руска филология - Обхват на категорията одушевеност в руската разновидност на черковнославянския език
14. 30 - 14. 45 - Иванка Петрова, ИБЕ при БАН, Секция по компютърна лингвистика - Наблюдения върху синтактичното поведение на някои глаголи в българския език
15. 14. 45 - 15. 00 - Петя Несторова, Татяна Калчева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по български език; Катедра по информатика - Проектът BalkaNet - семантични роли
15. 00 - 15. 15 - Ирена Енева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по славянски филологии - Особености на глагола в дискурса на наказателно-правните разпоредби (върху материал от чешки и български език)
Секция “Магистри”
15. 15 - 15. 30 - Таня Станкова, магистър по славянска филология, ПУ “Паисий Хилендарски” - Особености при съгласуването на някои лексеми в българския и сърбо-хърватския език.
15. 30 - 15. 45 - Павлина Буцева, магистър по българска филология, ПУ “Паисий Хилендарски” - Наблюдения върху някои механизми за създаване на конотативни референции в кинеоезика на глухонемите
15. 45 - 16. 00 - Адриана Георгиева, магистър по българска и френска филология, ПУ “Паисий Хилендарски” - Явлението семантична атрибуция при неодушевените съществителни имена (с оглед на релацията род-пол)
16. 00 - 16. 30 - Дискусия
17. 00 – Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
05. 05. 2004 г., Дом на учените
Секция “Бакалаври”
9. 30 - 9. 45 - Ясена Бозева, БЕАЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Неброимите съществителни в българския и английския език (опит за систематизация).
9. 45 - 10. 00 - Атанаска Атанасова, БФ, 3 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Опозицията пределност/непределност в употребите на несвършените глаголи в българския език
10. 00 - 10. 15 - Елена Костадинова, БЕФЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Българските минали причастия и техните аналози в съвременния френски език
10. 15 - 10. 30 - Татяна Плачкова, БФ, 3 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - За някои употреби на перфекта в съвременния български език
10. 30 - 11. 00 - Дискусия
11. 00 - 11. 30 - Кафе пауза
Секция “Бакалаври”
11. 30 - 11. 45 - Валентина Христова, БЕАЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Наблюдения върху употребата на сложни бъдещи времена в езика на българските и английските печатни медии.
11. 45 - 12. 00 - Даниела Кръстева, БЕФЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Още веднъж по въпроса за “българския конюнктив”
12. 00 - 12. 15 - Гергана Ганева, БФ, 4 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Исторически развой на употребите на презумптивните глаголни форми в българския език
12. 15 - 12. 30 - Кристина Веселинова, БЕФЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Съпоставителен анализ на предлозите и предложните съчетания в българския и френския език
12. 30 - 13. 00 - Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
Секция “Бакалаври”
14. 00 - 14. 15 - Йорданка Велкова, БФ, 2 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Към проблема за безличността при страдателните конструкции.
14. 15 - 14. 30 - Гергана Петкова, БЕАЕ, 3 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Двувидовите глаголи в съвременния български език, или за генерализирането на един “дефективен” езиков тип.
14. 30 - 14. 45 - Тенчо Дерекювлиев, БФ, 4 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” - Наблюдения върху езика на Райковския дамаскин
14. 45 - 15. 00 - Цветелина Христова, БФ, 3 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Декомпозирани предикативни конструкции със спомагателен глагол
15. 00 - 15. 15 - Албена Рашева, БФ, 4 курс, СУ "Св. Климент Охридски" - Стилистична функция на местоименията в поезията на П. Яворов
15. 15 - 15. 30 - Мариана Николова, 2 курс, СУ "Св. Климент Охридски" – Езикови средства и комуникативни стратегии при молба
15. 30 - 16. 00 - Дискусия
16. 30 - Новите книги на издателствата “Анубис”, “Летера”, “Жанет 45”, “Пигмалион”, “Фабер” и “Хермес”, спонсори на наградния фонд на конференцията
16. 30 - 17. 00 - Кафе пауза
(Закрито заседание на научната комисия за определяне на отличилите се участници)
------------------------------------------------------------------------------------------------
РАЗДЕЛ “ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ”
Секция за бакалаври
04. 05. 2004 г., Дом на учените
10. 45 – 11. 00 – Красимир Христакиев, БФ, 4 курс, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – Раждането на човека, който не може да чете и не иска да говори, в символистичната лирика на Александър Блок
11. 00 – 11. 15 - Гергана Славова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Вътрешният свят на човека от “подземието” (“Записки от подземието” на Достоевски)
11. 15 – 11. 30 – Катя Алахверджиева, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Идеологически аспекти в поемата за Великия инквизитор според романа на Ф. М. Достоевски “Братя Карамазови”
11. 30 - 11. 45 - Камелия Спасова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Играта “Ревизор” и нейните отражения. Калейдоскопични наблюдения. Гогол, “Ревизор”
11. 45 - 12. 00 – Ана Василева, БФ, 4 курс, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – Митичният образ на града в романа на Андрей Бели “Петербург”.
12. 00 - 12. 30 – Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
14. 00 - 14. 15 – Любов Велкова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Сблъсъкът между християнския и езическия културен модел в романа на Х. Сенкевич “Quo vadis”
14. 15 - 14. 30 – Мария Димитрова, Камелия Спасова, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Знакът “Тамина” на Милан Кундера. “Книга за смеха и забравата”
14. 30 - 14. 45 – Таня Костадинова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Пролетта на завръщането. Идването на първия човек. (Върху “Завръщането на Филип Латинович” от Мирослав Кърлежа)
14. 45 - 15. 00 – Цветелина Христова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Форма - антиформа. Анализ и синтез. (“Фердидуке” на Витолд Гомбрович)
15. 00 - 15. 15 – Рада Койновска, Приложна лингвистика, 4 курс, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий” – Текст и интекст в “Абаносовата кула” на Джон Фаулз
15. 15 - 15. 30 – Ирина Димитрова, СФ, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – “Портретът на Дориан Грей”
15. 30 – 16. 00 - Дискусия
17. 00 - Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
05. 05 2004 г., Дом на учените
10. 00 - 10. 15 – Елисавета Ненчева , СФ, 4 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Eгипет и средновековната българска литература
10. 15 - 10. 30 – Деспина Василева, БФ, 2 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – “Беседа против богомилите” на презвитер Козма в полемика с еретическите идеи
10. 30 - 10. 45 - Надежда Стоянова, БФ, 2 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Поезията на Климент Охридски. (Анализ на новооткрития канон за Св. Методий от Климент Охридски)
10. 45 - 11. 00 - Иглика Пройнова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Понятието легенда в българската литература между двете световни войни
11. 00 – 11. 30 - Кафе пауза
11. 30 - 11. 45 – Антоанета Стоянова, БФ – задочно обучение, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Хубавите българки и невъзможният жених
11. 45 - 12. 00 – Мария Димитрова, БФ, 3 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Чужденецът в “Автобиография” на Григор Пърличев
12. 00 – 12. 15 – Ирина Димитрова, СФ, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Аутсайдерите в литературата
12. 15 - 12. 30 - Златка Паскалева, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски” – Някои основни аспекти при образите на лудостта и двойничеството в диаболичните разкази на Георги Райчев
12. 30 – 13. 00 - Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
14. 00- 14. 15 – Николина Иванова, БФ – задочно обучение, 2 курс, ПУ “Паисий Хилендарски” – Рсдино-родовите връзки в поезията на Христо Ботев, или диаметърът на жертвената му клада
14. 15 – 14. 30 – Галина Иванова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– Мотивът за юначеството в сборника “Рай” на Ангел Каралийчев. Опит за извеждане в съпоставка с Ботевата балада “Хаджи Димитър
14. 30 - 14. 45 – Леона Асланова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– “Борбите” в “Двубой” и двубоите в “Борба”. Поглед към поезията на Никола Вапцаров
14. 45 - 15. 00 - Галина Русенова, БФ, 4 курс, Бургаски свободен университет – Грехът и възмездието в “Старопланински легенди” на Йордан Йовков
15. 00 - 15. 15 – Даниела Русева, БФ, 4 курс, Бургаски свободен университет – Испанският дискурс в романа “Осъдени души”
15. 15 – 15. 30 – Ваня Петкова, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– Заетостта на ръцете – подстъп към направата на един фрагмент
15. 30 – 15. 45 – Виктория Бешлийска, БФ, 4 курс, СУ “Св. Климент Охридски”– Улиците-библиотеки
15. 45 – 16. 15 - Дискусия
16. 15 – 16. 30 - Кафе пауза
(Закрито заседание на научната комисия за определяне на отличилите се участници)
16. 30 - Новите книги на издателствата “Анубис”, “Летера”, “Жанет 5”, “Пигмалиан”, “Хермес” и “Фабер”, спонсори на наградния фонд на конференцията
17.00 - ЗАКРИВАНЕ на научната част. Награждаване на отличилите се участници
Секция за магистри и докторанти
04. 05. 2004 г., Дом на учените
10. 45 – 11. 00 - Милен Маринов, магистърска програма по история, ПУ “Паисий Хилендарски” – Отвъд стената от мъгла, или отношението човек-свръхестествено в “прикритите митологии (по Толкин)
11. 00 – 11. 15 - Живко Димитров, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – Мит, психология и фантастика в романа “То” на Стивън Кинг
11. 15 – 11. 30 – Мариана Владимирова, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – Темата за твореца в западноевропейската проза от първите десетилетия на ХХ век
11. 30 - 11. 45 - Динко Динков, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – Люлеещият се на върха на планината човек
11. 45 - 12. 00 – Милена Динева, магистърска програма по българистика, ПУ “Паисий Хилендарски” – “Не сме, които сме”, или разместеният модел на българското в “Опит за летене” от Йордан Радичков
12. 00 - 12. 15 – Мария Чулова, магистърска програма по международна търговия, ПУ “Паисий Хилендарски” – Повествователят и читателят в романа “Прашка” на Йордан Радичков
12. 15 - 12. 45 – Дискусия
13. 00 - 14. 00 - Обедна почивка
14. 00 - 14. 15 – Нелифер Ружди, асистент-докторант, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” – Библиотеки и глобализация
14. 15 - 14. 30 – Соня Александрова, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по история на литературата и сравнително литературознание – Четивата и четящият персонаж в някои произведения на Франсоас Саган
14. 30 - 14. 45 – Люба Атанасова, ЮЗУ “Неофит Рилски” – Особености на архитектониката на “Семейство Тибо”
14. 45 - 15. 00 – Надя Радулова, СУ "Св. Климент Охридски", Катедра по теория на литературата – Призраци и палимпсести (в романа “Добро утро, полунощ” на Дийн Рис)
15. 00 - 15. 15 – Радка Николова, ШУ “Епископ Константин Преславски” – Трансформация на историческия факт в разказа на Юрий Дружников “Подлинная история одного криминала”
15. 15 - 15. 30 – Йоана Рекас, Познански университет “Адам Мицкевич”, Катедра по славянска филология (задочно участие) - Обредно-ритуално съдържание на сръбските лирични народни песни (свързани със сключването на брачен съюз)
15. 30 – 16. 00 – Дискусия
17. 00 - Нови университетски програми за магистри филолози (разговор с преподаватели от ПУ, СУ, ВТУ, ЮЗУ, БСУ)
05. 05 2004 г., Дом на учените
10. 00 - 10. 15 – Данка Иванова, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по българска литература и теория на литературата – Темата за кръстното дърво в старобългарската литература. Типология на мотивите
10. 15 - 10. 30 – Здравко Дечев, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по история на литературата и сравнително литературознание – Свободата като вербален порив в затвореното мъжко пространство
10. 30 - 10. 45 - Йорданка Стефанова, МУ “Проф. д-р Параскев Стоянов” - Варна, Департамент по езиково обучение – Конотативни равнища на понятието “питие” във Вазовото поетическо творчество
10. 45 - 11. 00 - Борис Ангелов, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по методика на обучението по българска литература – Дъхът/ духът на художника.Образи на словото у Пенчо Славейков
11. 00 – 11. 30 - Кафе пауза
11. 30 - 11. 45 – Гергина Кръстева, ПУ “Паисий Хилендарски”, Катедра по българска литература и теория на литературата – Аспекти на лирическата самонаблюдателност в стихосбирката “Седмица” на Иван Цанев
11. 45 - 12. 00 – Лиана Гълъбова, докторант - Паралелни дисциплини и проблеми на българския език и литература в програмата по богословие
12. 00 - 12. 30 - Дискусия
Обедна почивка
Национално жури по езикознание:
Проф. д-р Карл Гутшмит (Технически университет, Дрезден) - почетен член
Доц. д-р Вера Маровска (ПУ “Паисий Хилендарски”) - председател
Доц. д-р Иван Чобанов (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Доц. д-р Ваня Зидарова (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Гл. ас. д-р Стефан Гърдев (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”)
Гл. ас. д-р Красимира Алексова (СУ “Св. Климент Охридски”)
Национално жури по литературознание:
Секция за магистри и докторанти:
Доц. д-р Клео Протохристова (ПУ “Паисий Хилендарски”) - председател
Доц. д-р Цветан Ракьовски (ЮЗУ “Неофит Рилски”)
Гл. ас. д-р Мила Кръстева (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Гл. ас. д-р Димитър Кръстев (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Секция за бакалаври:
Доц. дфн Инна Пелева (ПУ “Паисий Хилендарски”) - председател
Доц. д-р Владимир Янев (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Доц. д-р Ирен Александрова (СУ “Св. Климент Охридски”)
Доц. д-р Калина Лукова (Бургаски свободен университет)
Ст. н. с. д-р Лидия Михова (БАН)
Доц. д-р Николай Нейчев (ПУ “Паисий Хилендарски”)
Доц. д-р Сава Василев (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”)
събота, 21 август 2010 г.
събота, 7 август 2010 г.
Изсечена ли е Броселиандовата гора? Есе от Мария Чулова
Изсечена ли е Броселиандовата гора?
Есе от Мария Чулова
Не е изсечена митологичната Броселиандова гора, а перипетиите в нея растат като Кадмови войни все още, нови глави на змейовете поникват пред кръгозора на уединения творец. Студията на Цветан Стоянов „Броселиандовата гора”/1962г./ ни поставя множество въпроси като в естетическа програма на литературно направление. Всеки духовен лабиринт е като митологичната гора от романите и епическите поеми за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Цветан Стоянов изгражда и разгадава духовни лабиринти, като да е живял по времето на магьосника Мерлин, като да е пророк надраснал епохата си, един странник през вековете. Може да не сме били още в романтичната гора, но може с вас да сме били там и да сме забравили, някой от нас може да сподели, щом ни събира Цветан.
Всяка Броселиандова гора съществува по собствени закони и е естествен лабиринт, в който геният и поетът имат избор на път – единият избор е сянка дебела и бистра вода студена, край кладенеца, спасяван от проклятие и примамващ странстващия дух, а другият изход е обречеността на самотата, заплахата от враждебни сили, извън субектно-рефлексивните отношения, неразбраност, отчуждение и себеунищожение.
Студията на Цв.Стоянов прокарва нови идеи за неизбежна промяна на стила и езика на литературата, изкуството и науката. Болезненото съзнание на поета подобно на героите на модернистичния роман от автори като Джеймс Джойс, Марсел Пруст, Кафка и Сартр се откроява на фона на характерния за шейсетте години на 20век строителен роман, възхваляващ труда и съзиданието.
Интелектуалецът Цветан Стоянов се осъзнава като концептуален критик и творец с мисия на преобразовател, който да внесе нови идеи и цели в средите на литературоведите, да откъсне поезията-самоцел от унищожителния синдром на разрушение по вродени или външни социални причини. В есето си „Шаячната интелигенция” авторът критикува и пленумските директиви и криворазбраната естественост на народностно и народническо поведение. Не е той от „найлоновата интелигенция”, дори да е модерно да се счита, че преводачът е силно повлияван. Опозицията между „шаячна” и „найлонова” интелигенция е само загатната в студията „Броселиандовата гора”, защото за литературоведа е важна истинската народна интелигенция. Поривът към нов светоглед, основан на собствена идейно-концептивна система, е ясно изразен, но чувството на обреченост от пропадане в свои виртуални измерения на твореца остава. Отказали се да се почувстват пияни от живота, надарените с мисия да пишат се лутат в лабиринта на самотата и отчуждението. Стоянов се стреми да даде лъч светлина и надежда, но самият той е прозрял, че алиенацията идва от Запада към Изтока и съпътства процесите на миграция от селото към града.
Омагьосаната гора от рицарския цикъл за крал Артур ни омайва и ни заплита в лабиринт от символи, които поетите, писателите, преводачите, критиците и литературните теоретици разгадават по свои методи. Личната воля на твореца трудно може да надрастне свръхестеството на познанията, каквито и пророкът Мерлин владее, както и цялото магьосническо войнство от Средновековието до Толкин. Нобеловият лауреат Артър Кларк ни поставя дилемата „Не е доказано още, че интелектът има някаква роля за оцеляването”, като във фантастичните си романи извървява една въображаема одисея с цел да предотврати бездната на бъдещето. Цветан Стоянов посвети живота си в неуморен преводачески труд и в оригинал прочете романите за Свещения граал и търсенията на Артур и двора му, преведе много автори от романтизма и модернизма. От него научаваме за Артуровския цикъл и може би нямаше да се сетим за утопията на гората, където е бил омагьосан самият маг. Пророкът Мерлин знае историята на граала и пази тайните, защото е приемник на Йосиф Ариматейски, който пръв пренася граала в Британия. Според романите за Персевал Мерлин създава Кръглата маса, а не Артур, защото следва примера на тайната вечеря на Исус, състояла се на кръгла маса. Артур внушава равнопоставеност на най-изявените рицари – сред тях е Галахад, синът на Ланселот и пазителката на граала. В Средновековните рицарски романи, достигнали до нас главно чрез творбите на Кретиен дьо Троа, често се среща Броселиандовата гора. Зеленоока магьосница омайва самият Мерлин и го приспива в Броселиандовата гора според келтска легенда. Мерлин е поетът сред рицарите от златното братство, той бил също жрец, познавал като Орфей езика на птиците и цветята, на морето и небесните светила. Според Стоянов също можел да се пренася през измеренията и да минава през повърхността на предметите, за да се среща с могъщи духове. Вдъхновител за всички рицари – Гауейн, Борс, Ланселот, Парсифал, Галахад и др. – Мерлин ги лишавал от чувството за умора чрез гласа си. За някои той е прероден Орфей. Докато е в състояние на сън, магьосницата е извличала от него глас и песни само за себе си, а времето за него спряло, превърнало се във вълшебно време. Томас Малори описва „Смъртта на Артур”, за което е важно да разберем клопката на омагьосаната гора, а Карл Имерман в „Мерлин” насочва интереса ни към пророка, като дава късен авторизиран вариант на историята чак през 1832 година, за да представи търсенето под предводителството на Мерлин, участници са Артур и Гуиневир. Като изследовател на англо-саксонската литература Стоянов само ни насочва към утопията на Броселиандовата гора, но ни оставя сами да изчетем в оригинал забравената рицарска книжнина.Ще цитирам критика: “Умира душата на Кръглата маса, човечността и братството, умират светлите разговори, ръкостисканията, съзвучието на сърца и думи – умират, за да ги покори омразата.” /с.56,2006г./.
По самобитен начин пресича гледните точки към изкуството и кризата на твореца, изкачвайки се през митовете за Орфей до съвременната литература, но и пропадайки в небитието, прозрял вируса на разобщението. Повече в преносен смисъл разбираме различните проекции на Броселиандовата гора, сънищата и подсъзнанието представляват естествен лабиринт, бдението и връзката с божественото са специални състояния на духа, объркан като диворастяща гора, оплел латентното съзнание към мъгливи светове на заблуди, за които рационалните правила са табу.
Книгите от старогръцко-латинската античност до епохата на подредеността и нормативизма са вид изкуствени гори, през класицизма се опитват да ги култивират, като посочват висока и ниска култура, но пак създават изкуствени гори под формата на естетиката на книгата. Остават някои планини на духовността – образът на Орфей от шеста книга на „Енеида” от Вергилий, преродил се и в самотния Орфей от 11 книга на „Метаморфози” от Овидий и после възкръснал в произведението на Тенеси Уилямс „Орфей слиза в ада”. Певецът на Тракия и Родопа е не само въплъщение на музиканта, той е любовник на музиката, а лирата му е любима. Раздялата с Евридика разкъсва сърцето му и той е склонен да се лиши от земната си същност и да слезе в царството на Хадес, сред призрачните сенки на покойниците търси своята любима. Обречен на гибел от менадите край Хебър, само Феб може да спаси символа на поезията лирата и главата на Орфей от дракона. Много по-жизнеутвърждаващ е Георги Караславов в повестта си „Орлов камък”, където предава български колорит на историята на Орфей. Цветан Стоянов започва историята на всички безнадеждни творци от мита за певеца, омайващ фауната и хората.
Измамно е времето и пространството на мита, а реалността и привидността приемат различни литературни и житейски форми. Броселиандовата гора е под въздействието на моментната магия на Мерлин, а то продължава различно в епохата на рицарите на Кръглата маса и днес, когато други заблуди вещаят погибел на твореца без корен. Романите за развитието на твореца като „Портрет на художника като млад”, 1916, „Одисей”, 1921, от Джойс, „По следите на изгубеното време” от М.Пруст, са изградени като поток на съзнанието, а есето на Стоянов ни оставя подобно усещане, че стремежите му за всеобхватност водят до убеждението за неповторимост на извървения път. В умален мащаб срещаме почти цялата литературна действителност, автори четени от нас през две десетилетия, за което тълкование е нужно да открием ключовете в Броселиандовата гора. Уви, около мистериозни крепости бди Рижия рицар, за да ни призове на двубой.
Литературоведите с основание считат, че през втората половина на 12 век Кретиен дьо Троа е създал артуровския роман, вдъхновяван от херцогиня Мари дьо Шампан и покровителстван от нея. Дворът на крал Артур е лишен от географска определеност, но някои мислят, че Камелот се намирал в Уелс, а Броселиандовата гора е в Централна Франция. Столицата е на острова, а държавата е континентална, често се чудим в тази топонимична неопределеност. Това е във връзка с представата за наднационалността на рицарството, надвременността му като кастово явление, символизиращо куртоазната любов и следването на идеал дори в наши дни, ползвано като удобно убежище за изразяване на любовно чувство. Авторовото време на Цветан Стоянов е отразено в отношението на човека от 60-те и 70-те години на 20 век към класиката и модернизма, към трагизма на оскърбени и пропаднали творци с разликата в отношението към тях приживе и после. Линейното време при Цветан Стоянов личи и в хронологията на появата на световните поети, като търси в тях праобрази на изкуството. Вълшебното време извън Броселиандовата гора е спряло в замъка на майката на крал Артур, която овдовяла е все така млада и прелестна, докато наблюдава стареенето на сина си. Магическото заклинание на Артур също обърква рицарите в гората, където времето е спряло. При Толкин всичко говори, при Средновековния автор очакваме всичко – преплитане на фантастично и реално, като легендата е съхранила имената на реални рицари, но живели в различни векове, славата им възбужда въображението ни, за да стигнем до сложна диалектика. Средновековният слушател си е представял нещата такива, каквито му ги разказват, като е имал усет за художествена условност, но е вярвал повече. Самите рицари са нещастни заради доктрината за невъзможността на любов в брака, съчетавали са качества на аскети и хедонисти, сляпо следват идеала на краля, а когато пируват в двореца обичат разкоша. Ланселот люби жената на Артур, а Ивен обича непостижима привидно. Винаги Броселиандската гора дава нов развой на сюжета, така е и в „Ивен или Рицаря на лъва”, където има необикновено произшествие със сенешала Кей. В гората има тайнствен пазител, а перипетиите са буря и рицар на кон, който призовава Ивен на двубой. Преодолява ги и се влюбва в Лодина, вдовица на Ескалдос Рижия. Испанецът дон Родриго от „Песен за моя Сид” също убива близък на любимата, а Ивен взема за жена Лодина, като убива Рижия рицар.
Мога ли да изсека Броселиандовата гора? Не. Не си върнахме корията от прадядо ми, водехме дела, но нямаме компетентността на царя за реституиране, нямаме и средствата. Изсичането на горски масиви ни повлича към екологично бедствие, но бедата е в липсата на амбиции на мнозина да навлязат в Броселиандовата гора. Фундаментализмът на отчуждението личи често. Емили Дикинсон, Уолт Уитман, Уилям Блейк и Уъртсуърди, Кийтс и Бърнс влияят на Цв. Стоянов, а той от своя страна даде кураж на Васил Попов от с. Миндя и на редица други. Търсещият дискурс и нов ракурс в изкуството открихме. Даде ни също енергия от белетристиката си, стимул да се събираме в литературни формации. Нека сме обвързани с хуманност и грижа за по-нещастните.
Научният ми ръководител ме насочи към „Писателят и неговият опит” от Васил Попов, ето защо аз опознах приятеля на Цв. Стоянов първо, а после се замислих какъв човек е бил. Мемоаристиката ни дава отговори за вдъхновението за „Корените”. Субективизацията проличава още от първия абзац. Наскоро починалият приятел на твореца, Цветан Стоянов: „много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери”. Това е животът след смъртта в съзнанието на другаря, един субективен континиум. Свързва ги много: „участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения”. Пестеливата употреба на епитети и метафори подчертава реализма. Разсъждава за критически факти, често срещан похват при деконструктивисткия подход, тъй наречената критика върху критиката. При Стоянов и тук в „І. Корените” наслагването на западната и българската действителност е явно, то оформя миниатюрна картина на глобалните световни процеси. Чрез избора на приятел ние се изявяваме, а чрез избора на съпруг Антоанета Войникова също говори за себе си. Бахтин нарича този принцип „мотив на огледалото”, по-точно „аз-за другия”:”Наред с финеса – интелектуалните му докосвания и преживявания – у него имаше и нещо раблезианско”. Цветан Стоянов е съпоставен не с конкретен литературен герой, а с комплекс от колективни качества, общи за „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле и възбужда аналогии с човек – склонен към физическите наслади, носещ нещо „не българско, нещо разгулно в отношението му към храната, към питието, към вкусовите възприятия”. Описанието клони към художествения стил:”в ноздрите му се утаяваха прашните благородства на стари библиотеки, забравени в таваните на някогашното ценности”. Чрез синестезията се откроява свръхчувствителното обоняние към духовната култура на предишните поколения, на старите ценности. Самодистанцирал се, Васил Попов съхранява най-доброто от Цветан, но ни споделя: „настръхваше от моите бурни реакции към хора и неща, смекчаваше невъздържаността ми и моя фанатизъм”. Ключови думи за техния общ живот стават гора и планина /”Броселиандовата гора”, пеещата гора от романа „Корени”, сънят-действителност/. Няма да е изсечена тази гора, щом имаме приятели да помнят и да се надяват в живота след смъртта чрез труда ни. Предметно-рефлексивните отношения се оказват противопоставни и чрез ръкописите – единият хвърля в печката, а другият никога не изгаря „мостове”. Един от редките хора е Цветан, един сред които се вижда Васил Попов – „Живи и покойници ни гледаха отвсякъде, между тях бях и аз”. Механизъм на самоунищожение е заложен и в комунистическата система. Цветан Стоянов го е осъзнавал и затова в поредицата на сабоубийства включи и образи от 60-те години. Метафоричното сравнение на творенето с влюбване е в духа на Платоновата традиция.” Спомени, срещи, догаждания, малки незабележими кълнове покарват, превръщат се в хора, в човешки ДУШИ.”/с.604, Дневникът/.
Акунин припомня съдбите на самоубийците, тъй както Стоянов в „Броселиандовата гора”. Ако душите на творците са изсечени като гора, то те не са погубени за нас читателите, но пред Бог имат грях. Дихотомията на хора, които обичат удоволствията, но са твърде крайни и са готови да се лишат от всичко. Неволната памет за тях често ни дава картината за смъртта – Петя Дубарова, , Пейо Яворов, Николай Ракитин, Есенин, Маяковски, Цветаева, Юкио Мишима, най-много британци, след тях германци и французи, а сред руснаците суицидните случаи не намаляват, а поддържат често челно място в статистиката. Григорий Чхарташвили в “Писатель и самоубийство” ни смущава с обобщение на световната скръб по загубата на интелигенцията, чията воля е била да посегнат на живота си. Суицидното поверие се е зародило преди повече от 200 години в Европа. Антисуицидният имунитет на обществото отслабва по различни причини. Социални източници са религията, семейният и общностният интегритет, икономически сътресения, политически катаклизми. При голямата криза на Ню-Йоркската борса през 1929година се самоубиват 210 бизнесмени. В постосоциалистическа Русия нарастват самоубийствата през 90-те години. През вековете се е променяло отношението към посегналите към живота си. Тома Аквински е обявил самоубийството като троен смъртен грях: против Господ, против обществените закони, против човешката природа – инстинкта за самосъхранение. Ницше оставя някакво достойнство на самоубиеца. За някои суицидът е изглеждал романтичен, дори импозантен, а за други да избегнат болките от неизлечими болести. Повод за написване на “Страданията на младия Вертер” /1774г./ стават две обстоятелства: несполучливата любов на Йохан Волфганг Гьоте към дъщерята на Буф, а втори повод е самоубийството на студента Ерузалем. Бонапарт забранява на офицерите си да четат “Вертер”, понеже се страхува от епидемия. По географски район литературният суицид се забелязва най-ярко в Британия, Германия и Япония. Светът не е село, а мегаполис, в който нямаме сродни души. Фройд си е писал в завещанието, че иска силна доза морфин като евтаназия.
Акунин, който разсъждава по проблематиката на есето „Броселиандовата гора“, цитира в своята творба за писателите самоубийци прочутите руски философи като Николай Бердяев в “За робството и свободата на човека”, като така ни мотивира някои от творческите крахове, които завършват злощастно: “Творчеството е освобождение от робство”, така човек бяга от действителността, създавайки свой условен свят. Юкио Мишима умира на 35 години, след като си направи ритуално харакири пред парламента в Япония, призовавайки към реставрация на имперската власт. Познат е на българите с романите си, но забравяме колко страдания е изпитал, за да произнесе репликата: “Пиша романи, за да не убивам!”, по този начин излива агресията от неудовлетворението, но и разочарованието от битието. Примирил се е с несимпатичните аспекти на битието, за да ни потопи в неговите романи. Ницше е издигнал в култ недействителното. За него “творчеството е картина – нарисувана от собствена кръв”. Мнозина творци се съблазняват от възможността да влязат в историята. Кокто нарича творенето опит да победиш смъртта, “Да пишеш – това е да убиваш смъртта”. Наистина и при Цветан Стоянов има метафизика: “При един духовен човек и телесното винаги става духовно”.
Самият той умира в Пирогов все още млад, а няма кой да довърши творбите му. Тончо Жечев също се сеща, че гарванът от Едгар Алан По не може да замени “Непобеденият победен”, не може да ни убеди с неговото никога. Чакаме нови странници в Броселиандовата гора, нови поколения творци. Когато идеите на Цветан Стоянов намериха съратници дори в Съюза на българските писатели, ние имаме надежда, че ще пораснат филизите на непобедимите. Димитър Димов успя преди смъртта си да защити Цветан Стоянов, да му даде трибуна, когато бе председател на СБП до 1 април 1964. По-добре е така, отколкото сделката с Мефистотел.
Не мога да бъда идолопоклонник на Цветан Стоянов, но мога да му отдам почит и мога да се опитам да го разбера. Ще се поклоня пред Шекспир, Моцарт, Леонардо, Ботев и Левски. Мога да се позная и огледам сред вас, а и в кладенеца на Броселиандовата гора. Готова съм да пия от него, но пазителите му още не са мои другари. Сама съм, но имам вас, поети и писатели, имам идея, вдъхновение и импулс. Не обещавам да покоря Броселиандовата гора, няма и да посегна на нея. Отдавна се лиших от способност да се покорявам като първите хора, доволни от Божията воля и лишени от свободната воля.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Есе от Мария Чулова
Не е изсечена митологичната Броселиандова гора, а перипетиите в нея растат като Кадмови войни все още, нови глави на змейовете поникват пред кръгозора на уединения творец. Студията на Цветан Стоянов „Броселиандовата гора”/1962г./ ни поставя множество въпроси като в естетическа програма на литературно направление. Всеки духовен лабиринт е като митологичната гора от романите и епическите поеми за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Цветан Стоянов изгражда и разгадава духовни лабиринти, като да е живял по времето на магьосника Мерлин, като да е пророк надраснал епохата си, един странник през вековете. Може да не сме били още в романтичната гора, но може с вас да сме били там и да сме забравили, някой от нас може да сподели, щом ни събира Цветан.
Всяка Броселиандова гора съществува по собствени закони и е естествен лабиринт, в който геният и поетът имат избор на път – единият избор е сянка дебела и бистра вода студена, край кладенеца, спасяван от проклятие и примамващ странстващия дух, а другият изход е обречеността на самотата, заплахата от враждебни сили, извън субектно-рефлексивните отношения, неразбраност, отчуждение и себеунищожение.
Студията на Цв.Стоянов прокарва нови идеи за неизбежна промяна на стила и езика на литературата, изкуството и науката. Болезненото съзнание на поета подобно на героите на модернистичния роман от автори като Джеймс Джойс, Марсел Пруст, Кафка и Сартр се откроява на фона на характерния за шейсетте години на 20век строителен роман, възхваляващ труда и съзиданието.
Интелектуалецът Цветан Стоянов се осъзнава като концептуален критик и творец с мисия на преобразовател, който да внесе нови идеи и цели в средите на литературоведите, да откъсне поезията-самоцел от унищожителния синдром на разрушение по вродени или външни социални причини. В есето си „Шаячната интелигенция” авторът критикува и пленумските директиви и криворазбраната естественост на народностно и народническо поведение. Не е той от „найлоновата интелигенция”, дори да е модерно да се счита, че преводачът е силно повлияван. Опозицията между „шаячна” и „найлонова” интелигенция е само загатната в студията „Броселиандовата гора”, защото за литературоведа е важна истинската народна интелигенция. Поривът към нов светоглед, основан на собствена идейно-концептивна система, е ясно изразен, но чувството на обреченост от пропадане в свои виртуални измерения на твореца остава. Отказали се да се почувстват пияни от живота, надарените с мисия да пишат се лутат в лабиринта на самотата и отчуждението. Стоянов се стреми да даде лъч светлина и надежда, но самият той е прозрял, че алиенацията идва от Запада към Изтока и съпътства процесите на миграция от селото към града.
Омагьосаната гора от рицарския цикъл за крал Артур ни омайва и ни заплита в лабиринт от символи, които поетите, писателите, преводачите, критиците и литературните теоретици разгадават по свои методи. Личната воля на твореца трудно може да надрастне свръхестеството на познанията, каквито и пророкът Мерлин владее, както и цялото магьосническо войнство от Средновековието до Толкин. Нобеловият лауреат Артър Кларк ни поставя дилемата „Не е доказано още, че интелектът има някаква роля за оцеляването”, като във фантастичните си романи извървява една въображаема одисея с цел да предотврати бездната на бъдещето. Цветан Стоянов посвети живота си в неуморен преводачески труд и в оригинал прочете романите за Свещения граал и търсенията на Артур и двора му, преведе много автори от романтизма и модернизма. От него научаваме за Артуровския цикъл и може би нямаше да се сетим за утопията на гората, където е бил омагьосан самият маг. Пророкът Мерлин знае историята на граала и пази тайните, защото е приемник на Йосиф Ариматейски, който пръв пренася граала в Британия. Според романите за Персевал Мерлин създава Кръглата маса, а не Артур, защото следва примера на тайната вечеря на Исус, състояла се на кръгла маса. Артур внушава равнопоставеност на най-изявените рицари – сред тях е Галахад, синът на Ланселот и пазителката на граала. В Средновековните рицарски романи, достигнали до нас главно чрез творбите на Кретиен дьо Троа, често се среща Броселиандовата гора. Зеленоока магьосница омайва самият Мерлин и го приспива в Броселиандовата гора според келтска легенда. Мерлин е поетът сред рицарите от златното братство, той бил също жрец, познавал като Орфей езика на птиците и цветята, на морето и небесните светила. Според Стоянов също можел да се пренася през измеренията и да минава през повърхността на предметите, за да се среща с могъщи духове. Вдъхновител за всички рицари – Гауейн, Борс, Ланселот, Парсифал, Галахад и др. – Мерлин ги лишавал от чувството за умора чрез гласа си. За някои той е прероден Орфей. Докато е в състояние на сън, магьосницата е извличала от него глас и песни само за себе си, а времето за него спряло, превърнало се във вълшебно време. Томас Малори описва „Смъртта на Артур”, за което е важно да разберем клопката на омагьосаната гора, а Карл Имерман в „Мерлин” насочва интереса ни към пророка, като дава късен авторизиран вариант на историята чак през 1832 година, за да представи търсенето под предводителството на Мерлин, участници са Артур и Гуиневир. Като изследовател на англо-саксонската литература Стоянов само ни насочва към утопията на Броселиандовата гора, но ни оставя сами да изчетем в оригинал забравената рицарска книжнина.Ще цитирам критика: “Умира душата на Кръглата маса, човечността и братството, умират светлите разговори, ръкостисканията, съзвучието на сърца и думи – умират, за да ги покори омразата.” /с.56,2006г./.
По самобитен начин пресича гледните точки към изкуството и кризата на твореца, изкачвайки се през митовете за Орфей до съвременната литература, но и пропадайки в небитието, прозрял вируса на разобщението. Повече в преносен смисъл разбираме различните проекции на Броселиандовата гора, сънищата и подсъзнанието представляват естествен лабиринт, бдението и връзката с божественото са специални състояния на духа, объркан като диворастяща гора, оплел латентното съзнание към мъгливи светове на заблуди, за които рационалните правила са табу.
Книгите от старогръцко-латинската античност до епохата на подредеността и нормативизма са вид изкуствени гори, през класицизма се опитват да ги култивират, като посочват висока и ниска култура, но пак създават изкуствени гори под формата на естетиката на книгата. Остават някои планини на духовността – образът на Орфей от шеста книга на „Енеида” от Вергилий, преродил се и в самотния Орфей от 11 книга на „Метаморфози” от Овидий и после възкръснал в произведението на Тенеси Уилямс „Орфей слиза в ада”. Певецът на Тракия и Родопа е не само въплъщение на музиканта, той е любовник на музиката, а лирата му е любима. Раздялата с Евридика разкъсва сърцето му и той е склонен да се лиши от земната си същност и да слезе в царството на Хадес, сред призрачните сенки на покойниците търси своята любима. Обречен на гибел от менадите край Хебър, само Феб може да спаси символа на поезията лирата и главата на Орфей от дракона. Много по-жизнеутвърждаващ е Георги Караславов в повестта си „Орлов камък”, където предава български колорит на историята на Орфей. Цветан Стоянов започва историята на всички безнадеждни творци от мита за певеца, омайващ фауната и хората.
Измамно е времето и пространството на мита, а реалността и привидността приемат различни литературни и житейски форми. Броселиандовата гора е под въздействието на моментната магия на Мерлин, а то продължава различно в епохата на рицарите на Кръглата маса и днес, когато други заблуди вещаят погибел на твореца без корен. Романите за развитието на твореца като „Портрет на художника като млад”, 1916, „Одисей”, 1921, от Джойс, „По следите на изгубеното време” от М.Пруст, са изградени като поток на съзнанието, а есето на Стоянов ни оставя подобно усещане, че стремежите му за всеобхватност водят до убеждението за неповторимост на извървения път. В умален мащаб срещаме почти цялата литературна действителност, автори четени от нас през две десетилетия, за което тълкование е нужно да открием ключовете в Броселиандовата гора. Уви, около мистериозни крепости бди Рижия рицар, за да ни призове на двубой.
Литературоведите с основание считат, че през втората половина на 12 век Кретиен дьо Троа е създал артуровския роман, вдъхновяван от херцогиня Мари дьо Шампан и покровителстван от нея. Дворът на крал Артур е лишен от географска определеност, но някои мислят, че Камелот се намирал в Уелс, а Броселиандовата гора е в Централна Франция. Столицата е на острова, а държавата е континентална, често се чудим в тази топонимична неопределеност. Това е във връзка с представата за наднационалността на рицарството, надвременността му като кастово явление, символизиращо куртоазната любов и следването на идеал дори в наши дни, ползвано като удобно убежище за изразяване на любовно чувство. Авторовото време на Цветан Стоянов е отразено в отношението на човека от 60-те и 70-те години на 20 век към класиката и модернизма, към трагизма на оскърбени и пропаднали творци с разликата в отношението към тях приживе и после. Линейното време при Цветан Стоянов личи и в хронологията на появата на световните поети, като търси в тях праобрази на изкуството. Вълшебното време извън Броселиандовата гора е спряло в замъка на майката на крал Артур, която овдовяла е все така млада и прелестна, докато наблюдава стареенето на сина си. Магическото заклинание на Артур също обърква рицарите в гората, където времето е спряло. При Толкин всичко говори, при Средновековния автор очакваме всичко – преплитане на фантастично и реално, като легендата е съхранила имената на реални рицари, но живели в различни векове, славата им възбужда въображението ни, за да стигнем до сложна диалектика. Средновековният слушател си е представял нещата такива, каквито му ги разказват, като е имал усет за художествена условност, но е вярвал повече. Самите рицари са нещастни заради доктрината за невъзможността на любов в брака, съчетавали са качества на аскети и хедонисти, сляпо следват идеала на краля, а когато пируват в двореца обичат разкоша. Ланселот люби жената на Артур, а Ивен обича непостижима привидно. Винаги Броселиандската гора дава нов развой на сюжета, така е и в „Ивен или Рицаря на лъва”, където има необикновено произшествие със сенешала Кей. В гората има тайнствен пазител, а перипетиите са буря и рицар на кон, който призовава Ивен на двубой. Преодолява ги и се влюбва в Лодина, вдовица на Ескалдос Рижия. Испанецът дон Родриго от „Песен за моя Сид” също убива близък на любимата, а Ивен взема за жена Лодина, като убива Рижия рицар.
Мога ли да изсека Броселиандовата гора? Не. Не си върнахме корията от прадядо ми, водехме дела, но нямаме компетентността на царя за реституиране, нямаме и средствата. Изсичането на горски масиви ни повлича към екологично бедствие, но бедата е в липсата на амбиции на мнозина да навлязат в Броселиандовата гора. Фундаментализмът на отчуждението личи често. Емили Дикинсон, Уолт Уитман, Уилям Блейк и Уъртсуърди, Кийтс и Бърнс влияят на Цв. Стоянов, а той от своя страна даде кураж на Васил Попов от с. Миндя и на редица други. Търсещият дискурс и нов ракурс в изкуството открихме. Даде ни също енергия от белетристиката си, стимул да се събираме в литературни формации. Нека сме обвързани с хуманност и грижа за по-нещастните.
Научният ми ръководител ме насочи към „Писателят и неговият опит” от Васил Попов, ето защо аз опознах приятеля на Цв. Стоянов първо, а после се замислих какъв човек е бил. Мемоаристиката ни дава отговори за вдъхновението за „Корените”. Субективизацията проличава още от първия абзац. Наскоро починалият приятел на твореца, Цветан Стоянов: „много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери”. Това е животът след смъртта в съзнанието на другаря, един субективен континиум. Свързва ги много: „участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения”. Пестеливата употреба на епитети и метафори подчертава реализма. Разсъждава за критически факти, често срещан похват при деконструктивисткия подход, тъй наречената критика върху критиката. При Стоянов и тук в „І. Корените” наслагването на западната и българската действителност е явно, то оформя миниатюрна картина на глобалните световни процеси. Чрез избора на приятел ние се изявяваме, а чрез избора на съпруг Антоанета Войникова също говори за себе си. Бахтин нарича този принцип „мотив на огледалото”, по-точно „аз-за другия”:”Наред с финеса – интелектуалните му докосвания и преживявания – у него имаше и нещо раблезианско”. Цветан Стоянов е съпоставен не с конкретен литературен герой, а с комплекс от колективни качества, общи за „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле и възбужда аналогии с човек – склонен към физическите наслади, носещ нещо „не българско, нещо разгулно в отношението му към храната, към питието, към вкусовите възприятия”. Описанието клони към художествения стил:”в ноздрите му се утаяваха прашните благородства на стари библиотеки, забравени в таваните на някогашното ценности”. Чрез синестезията се откроява свръхчувствителното обоняние към духовната култура на предишните поколения, на старите ценности. Самодистанцирал се, Васил Попов съхранява най-доброто от Цветан, но ни споделя: „настръхваше от моите бурни реакции към хора и неща, смекчаваше невъздържаността ми и моя фанатизъм”. Ключови думи за техния общ живот стават гора и планина /”Броселиандовата гора”, пеещата гора от романа „Корени”, сънят-действителност/. Няма да е изсечена тази гора, щом имаме приятели да помнят и да се надяват в живота след смъртта чрез труда ни. Предметно-рефлексивните отношения се оказват противопоставни и чрез ръкописите – единият хвърля в печката, а другият никога не изгаря „мостове”. Един от редките хора е Цветан, един сред които се вижда Васил Попов – „Живи и покойници ни гледаха отвсякъде, между тях бях и аз”. Механизъм на самоунищожение е заложен и в комунистическата система. Цветан Стоянов го е осъзнавал и затова в поредицата на сабоубийства включи и образи от 60-те години. Метафоричното сравнение на творенето с влюбване е в духа на Платоновата традиция.” Спомени, срещи, догаждания, малки незабележими кълнове покарват, превръщат се в хора, в човешки ДУШИ.”/с.604, Дневникът/.
Акунин припомня съдбите на самоубийците, тъй както Стоянов в „Броселиандовата гора”. Ако душите на творците са изсечени като гора, то те не са погубени за нас читателите, но пред Бог имат грях. Дихотомията на хора, които обичат удоволствията, но са твърде крайни и са готови да се лишат от всичко. Неволната памет за тях често ни дава картината за смъртта – Петя Дубарова, , Пейо Яворов, Николай Ракитин, Есенин, Маяковски, Цветаева, Юкио Мишима, най-много британци, след тях германци и французи, а сред руснаците суицидните случаи не намаляват, а поддържат често челно място в статистиката. Григорий Чхарташвили в “Писатель и самоубийство” ни смущава с обобщение на световната скръб по загубата на интелигенцията, чията воля е била да посегнат на живота си. Суицидното поверие се е зародило преди повече от 200 години в Европа. Антисуицидният имунитет на обществото отслабва по различни причини. Социални източници са религията, семейният и общностният интегритет, икономически сътресения, политически катаклизми. При голямата криза на Ню-Йоркската борса през 1929година се самоубиват 210 бизнесмени. В постосоциалистическа Русия нарастват самоубийствата през 90-те години. През вековете се е променяло отношението към посегналите към живота си. Тома Аквински е обявил самоубийството като троен смъртен грях: против Господ, против обществените закони, против човешката природа – инстинкта за самосъхранение. Ницше оставя някакво достойнство на самоубиеца. За някои суицидът е изглеждал романтичен, дори импозантен, а за други да избегнат болките от неизлечими болести. Повод за написване на “Страданията на младия Вертер” /1774г./ стават две обстоятелства: несполучливата любов на Йохан Волфганг Гьоте към дъщерята на Буф, а втори повод е самоубийството на студента Ерузалем. Бонапарт забранява на офицерите си да четат “Вертер”, понеже се страхува от епидемия. По географски район литературният суицид се забелязва най-ярко в Британия, Германия и Япония. Светът не е село, а мегаполис, в който нямаме сродни души. Фройд си е писал в завещанието, че иска силна доза морфин като евтаназия.
Акунин, който разсъждава по проблематиката на есето „Броселиандовата гора“, цитира в своята творба за писателите самоубийци прочутите руски философи като Николай Бердяев в “За робството и свободата на човека”, като така ни мотивира някои от творческите крахове, които завършват злощастно: “Творчеството е освобождение от робство”, така човек бяга от действителността, създавайки свой условен свят. Юкио Мишима умира на 35 години, след като си направи ритуално харакири пред парламента в Япония, призовавайки към реставрация на имперската власт. Познат е на българите с романите си, но забравяме колко страдания е изпитал, за да произнесе репликата: “Пиша романи, за да не убивам!”, по този начин излива агресията от неудовлетворението, но и разочарованието от битието. Примирил се е с несимпатичните аспекти на битието, за да ни потопи в неговите романи. Ницше е издигнал в култ недействителното. За него “творчеството е картина – нарисувана от собствена кръв”. Мнозина творци се съблазняват от възможността да влязат в историята. Кокто нарича творенето опит да победиш смъртта, “Да пишеш – това е да убиваш смъртта”. Наистина и при Цветан Стоянов има метафизика: “При един духовен човек и телесното винаги става духовно”.
Самият той умира в Пирогов все още млад, а няма кой да довърши творбите му. Тончо Жечев също се сеща, че гарванът от Едгар Алан По не може да замени “Непобеденият победен”, не може да ни убеди с неговото никога. Чакаме нови странници в Броселиандовата гора, нови поколения творци. Когато идеите на Цветан Стоянов намериха съратници дори в Съюза на българските писатели, ние имаме надежда, че ще пораснат филизите на непобедимите. Димитър Димов успя преди смъртта си да защити Цветан Стоянов, да му даде трибуна, когато бе председател на СБП до 1 април 1964. По-добре е така, отколкото сделката с Мефистотел.
Не мога да бъда идолопоклонник на Цветан Стоянов, но мога да му отдам почит и мога да се опитам да го разбера. Ще се поклоня пред Шекспир, Моцарт, Леонардо, Ботев и Левски. Мога да се позная и огледам сред вас, а и в кладенеца на Броселиандовата гора. Готова съм да пия от него, но пазителите му още не са мои другари. Сама съм, но имам вас, поети и писатели, имам идея, вдъхновение и импулс. Не обещавам да покоря Броселиандовата гора, няма и да посегна на нея. Отдавна се лиших от способност да се покорявам като първите хора, доволни от Божията воля и лишени от свободната воля.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
сряда, 28 юли 2010 г.
Франсис Бейкън
Възможно ли е да бъдат преодоляни идолите на Франсис Бейкън?
Есе от Мария Чулова
Предразсъдъците владеят човешкия разум и моделите на мислене и поведение векове наред са вкоренени в него. Това дори прехвърля века на индивидуализма. Компютърът работи с шаблони от информация, към която се подхожда с вярна парола, ето така идолите владеят духа, който трудно се подлага на класификации. За разлика от духа темпераментите са подразделени в труда на Теофраст „Характери“. Достъпът до истината в реалния живот се затруднява, когато се осъществяват дискусии между хора, подвластни на различни идоли /например партии/.
Според класификацията на Франсис Бейкън в книга първа на „Нов органон“ типичният начин, по който човешкият ум става жертва на систематични интелектуални сривове: „Идилите на пещерата“ представляват прояви на непълноценност, които възникват поради индивидуални навици, образование и други явления на развитието. Някои от нас могат да бъдат много силни в логиката, а други – много слаби, някои добри в разграничаването на нещата, които са очевидно подобни, а други – твърде неспособни да схванат това“ /“Философията на Запада“,с.346/. „Идолите на пазарището“ са недостатъци, коренящи се в езика... Този вид абстракция може да ни съблазни да направим изводи, нямащи никаква основа в природата“ /пак там/. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването, те не са вродени, нито проникват тайно. Идолите на племето имат за основа самата природа на човека.
Връзката между представата на Бейкън за идолите и понятието абсолютна истина е амбивалентна. Дори достигането на истината не е достатъчно за коренно преодаляване на идолите. Възможно е индивидуалност да опознае заблудите си, но това ще е „капка в морето“. Личността, дори да е месия, не би могла да приложи по верен път опита си сред същите тези хора, които робуват на идола си. През 30-те години на ХХ век някои от тях са наричани „лумпени“ в Русия. Ако някому бъде даден достъп до истина: например, значението на протеините и това на гените, той се изправя пред трудни дилеми: като степента на собствено развитие на човек с родители без образование, но попаднал в интелектуална среда и възможности да поддържа нужното ниво на протеини в организма си и друг – при противоположни условия, за да се изясни кое точно влияе на индивида. Природните науки за човека и хуманитаристиката ще доразгадават генома десетилетия наред. Молдашев също даде насоки на учените и идеи за моя цикъл разкази „Скъпите данъци на предразсъдъците“.
В литературата се крие енигма, понякога самите автори не могат да отговорят на запитвания за смисъла на изреченото от тях. В развитието на поезията в началото на 21 век се забелязва употреба на все по-отдалечени от обозначаваното метафори. Абсурдните наблюдения и светоусещания получават награди. Поетите бягат от мъртвите метафори с риск да се окаже безсмислено словото. В прозата тъкмо обратно – търси се откритост, показност, прозрачност. Сближава се с точността на логиката, с науката или с булевардното, със стила на престъпника, който говори за своя свят, като чистият съдник остава в сянка. Едни от най-явните примери за това са творбите на Александър Томов и на Георги Стоев.
Точността е задължителна за журналистиката, политиката, съдебната система. Прагматизирането на литературата навлича беди. Абсурдно ми изглежда, ако се приеме заплащане за всяка дума и ред, произведени на конвейр. Сега писателите сами са си продуценти, когато книгите са им „САМИЗДАТ“, а други разчитат на партийно крило. Доводите, че в напредналите страни е така, водят до грешки и изстъпления. Писатели като Дикенс и Достоевски са писали по поръчка, ако бяха задоволени не биха направили компромис с таланта си. Превръщането на магистрати, парламентаристи и представители на изпълнителната власт в идоли чрез имунитет ни подсказва, че свалянето му е застраховка. Например случаят с депутата Владимир Кузов, който злепоставя целия ни парламентаризъм. Убийствата сред върхушката през вековете – на монарси, патриарси, католици, убиващи или жертва, поради правата си до живот или забраните за цял живот, са една предвидима форма на агресия. В България ключови фигури от елита и магистрати бяха показно екзекутирани през деня. Предразсъдъкът се превръща в тиранин за недиференцираните хора, доколкото не могат да си избистрят съзнанието от идоли. Без имунитет всички сме равноправни пред закона. Асоциациите са сродни на литературата, но не и на точността на хирургическия скалпел.
Възприятията – на сетивата, на ума, стават съобразно природата на индивида, а не на света. Гласувайки за партия, ние не носим отговорност за попадналия под номер 87 престъпник, понеже не дочитаме цялата листа, и и не можем да я променим. Алтернативата е бързо да променим партията и сред опонентите „имунизираният“ да се окаже с номер 5. Веднъж избран, представителният трябва да се откъсне от идолите на рода и пазара. Обаче у всекиго има собствена пещера или празнина, която пречупва и изопачава естествената светлина. Мажоритарните избори през 2009 узакониха изборния туризъм, защото позволяват да си извадим удостоверение и да гласуваме там, където е нашият фаворит. Пътниците от Турция имат свои фаворити винаги по изборите.
Подразделение на идолите на пещерата ще наречем трансформацията „дяволско гърло“, когато дадена информация се приема като предразсъдък и се заблуждава длъжностно лице, дава се изопачена представа на обществеността или се постига цел чрез представяне само на едната страна. Директор, който няма лични впечатления, за да си изгради мнение слуша заместника си, по този начин е завладян от „дяволското гърло“. На годишен съвет директор казва, че прикритите грехове са по-малки. Всеки различно си представя категорията „грях“. Разумът може да заповядва на думите, но те биват оцветени със съдържание според прагматизма на масите. „Идолите на пазарището“ оказват влияние и на личната допустимост на греховност. Ревнуващият човек реагира остро на всяка заплаха за територията си на влияние. Влюбеният в ревността си надхвърля авторовот въображение. Автор, който краде чужда история без да има емпатийно отношение, отнема от светлинката и вкарва читателя в пещера. Нека да считаме за съмнително онова, което най-силно е увлякло разума, вероятно е идол на пещерата, който пречи на безпристрастността.
Само пещерната светлина би заблудила личност, че правото по рождение е по-ценно от краткотрайно придобито право чрез свободната воля на личността и избирателите. С раждането на младия крал Артур, той е отделен от родителите си. Баща му е уважаван, когато е доказал силата си на владетел, но със смъртта му започват бунтове, гражданска война, защото младият крал Артур не е възприет като обединител в началото. Възцаряването му е право по рождение, но после по заслуги той спечелва сърцата на много народи и е възприет като митологичен герой. Принудително е оттеглянето на цар Симеон ІІ от България през неговото ранно детство, после по заслуги е избран за мандатна длъжност. Заради своя идол народът избира и неизвестни личности, които се явяват свитата, антуражът. Преди изборите през 2001 журналистът Явор Дачков твърдеше, че царят ще се лиши от ореола си на цар и от правата на короната, ако се кандидатира за президент. След смяна на властта свалиха от ефир предаването „Гласове“ на Дачков. Придобитото право по заслуги, мимолетно или не, заслужава повече удовлетворение. Идолите подвеждат тълпите, но не винаги оправдават очакванията.
Професията „имидж мейкър“ също противоречи на правдата, тя е изиграване на постановка по сценарий. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването. Измислиците на театъра са по-изящни от правдивите разкази от историята, те дават представа в общественото пространство, която увлича публиката. Паметта е избирателна, но не винаги изборът е съответен. Обвиняем или свидетел биха могли да си спомнят избирателно, а за важни факти да са в амнезия. Религията опрощава, но защо и правосъдието напоследък? Хипократичността на адвокатите, идолите на словото, отлагат наказанието. Караславовият герой Юрталана е уверен, че изкупва греха си – убийство – чрез даряване на овен на манастира. В какъв размер да бъде овенът за гаранция на престъпник, поради неиздържан вид на следствено дело?
Когато децата са действащи лица, много повече възрастни дърпат конците на импулсивната им природа. В училище се правят провокации по сценарии, за да се провери как учители, други длъжностни лица и ученици могат да реагират. Тарторът на училищна групичка води племето си, но при благословията на по-възрастен наставник. Слушат водача, но дали дързостта и цинизмът на младия невеж дух могат да се сравнят със слабохарактерието на стария циник, който ползва младите духове за цели, които не може да постигне сам. Армиите, водени от хора „по-близо до нощното напикаване“, постигат краткотрайни победи или Пирови победи. В домовете за сираци имаше случаи, когато възрастен подстрекава по-големите да бият по-малките, които не му се подчиняват. Той самият няма право на физическо насилие, за да въдвори ред. Чиновниците само разписват, а действащите лица са използвани за мръсната работа. По давление на директор се е случвало непълнолетни лица да нападнат учител. Политик може да изглежда като лъскав пес от анимационен екшън сериал, който си почива при изпълнението на каскадите, понеже се е уморил да изглежда усмихнат и загрижен за хората. Каскадите са за анонимни лица. Угодническата популистика, печалбарската стратегия често намират израз в едностранчивостта.
Идолите на племето са наречени така, защото имат за основа стереотипното мислене, представата за нещата на общността, което води до предрешени случаи. Племенният вожд се допитва до жреца и тогава действа. Войската има нужда от Лъжеивайло, за да си възвърне духа. Царят може да се откаже от идола на племето, защото подсилването на защитата от врага отвън, може да доведе до засилване на врага отвътре. Ограниченията и промените на сетивата понякога водят до възприятие на чуждата представа, на мълвата на племето. Християнството проповядва, че духовната слепота е по-опасна, но блажени са простите.
Видимото и същността са друго противоречие. Естетичният външен вид е необходимост, но не бива да води до идолопоклонничество. Спортисти и артисти, популярни лица привличат мнозина подражатели. Зад красивата форма се крие понякога порочно съдържание. Увличането на футболни фенове в сблъсъци не помага на отборите. Момчешки труп във вана във видеоклип на песен на сладникави момичета отвращава дори феминистките. Идолите сред учениците може да не са естетични. Движението сатанисти се отличава с липса на хигиена, избиване на котки, вяра в силната раса, проповядване на омраза към циганите и пр. Учителският съюз и министър Даниел Вълчев предлагат връщането на оценката за поведение на учениците, на графата за поведение в бележниците и дневниците. Свободата да се приема и отхвърля доброто и злото има нужда от контрол, разглеждането на нещата от позицията на пренебрежението води до погрешни виждания. Външната намеса не води до самоконтрол, но това е пътят за преодоляване на идолите у младите. Някои представи се възпитават.
Ако разчитаме на свръхразум, ще се окажем в хаоса. Вместването на човек в норми поддържа предразсъдъците, но съвременното общество не може да се върне в състоянието на абсолютната власт от времето на Луи ХІV. Самооценката се гради бавно, но за нея помагат външните представи и опитът.
Без да пренебрегваме правото на пълноценен живот, не отричаме етикета за приемане в обществото, за да го наречем предразсъдък. За етикета в развитите демократични общества пишат мнозина, но да предпазим младите духове от обсебващи духове – на племето, пещерата, театъра и пазарището.
Есето е публикувано в сп."Кула", 2010г.
Есе от Мария Чулова
Предразсъдъците владеят човешкия разум и моделите на мислене и поведение векове наред са вкоренени в него. Това дори прехвърля века на индивидуализма. Компютърът работи с шаблони от информация, към която се подхожда с вярна парола, ето така идолите владеят духа, който трудно се подлага на класификации. За разлика от духа темпераментите са подразделени в труда на Теофраст „Характери“. Достъпът до истината в реалния живот се затруднява, когато се осъществяват дискусии между хора, подвластни на различни идоли /например партии/.
Според класификацията на Франсис Бейкън в книга първа на „Нов органон“ типичният начин, по който човешкият ум става жертва на систематични интелектуални сривове: „Идилите на пещерата“ представляват прояви на непълноценност, които възникват поради индивидуални навици, образование и други явления на развитието. Някои от нас могат да бъдат много силни в логиката, а други – много слаби, някои добри в разграничаването на нещата, които са очевидно подобни, а други – твърде неспособни да схванат това“ /“Философията на Запада“,с.346/. „Идолите на пазарището“ са недостатъци, коренящи се в езика... Този вид абстракция може да ни съблазни да направим изводи, нямащи никаква основа в природата“ /пак там/. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването, те не са вродени, нито проникват тайно. Идолите на племето имат за основа самата природа на човека.
Връзката между представата на Бейкън за идолите и понятието абсолютна истина е амбивалентна. Дори достигането на истината не е достатъчно за коренно преодаляване на идолите. Възможно е индивидуалност да опознае заблудите си, но това ще е „капка в морето“. Личността, дори да е месия, не би могла да приложи по верен път опита си сред същите тези хора, които робуват на идола си. През 30-те години на ХХ век някои от тях са наричани „лумпени“ в Русия. Ако някому бъде даден достъп до истина: например, значението на протеините и това на гените, той се изправя пред трудни дилеми: като степента на собствено развитие на човек с родители без образование, но попаднал в интелектуална среда и възможности да поддържа нужното ниво на протеини в организма си и друг – при противоположни условия, за да се изясни кое точно влияе на индивида. Природните науки за човека и хуманитаристиката ще доразгадават генома десетилетия наред. Молдашев също даде насоки на учените и идеи за моя цикъл разкази „Скъпите данъци на предразсъдъците“.
В литературата се крие енигма, понякога самите автори не могат да отговорят на запитвания за смисъла на изреченото от тях. В развитието на поезията в началото на 21 век се забелязва употреба на все по-отдалечени от обозначаваното метафори. Абсурдните наблюдения и светоусещания получават награди. Поетите бягат от мъртвите метафори с риск да се окаже безсмислено словото. В прозата тъкмо обратно – търси се откритост, показност, прозрачност. Сближава се с точността на логиката, с науката или с булевардното, със стила на престъпника, който говори за своя свят, като чистият съдник остава в сянка. Едни от най-явните примери за това са творбите на Александър Томов и на Георги Стоев.
Точността е задължителна за журналистиката, политиката, съдебната система. Прагматизирането на литературата навлича беди. Абсурдно ми изглежда, ако се приеме заплащане за всяка дума и ред, произведени на конвейр. Сега писателите сами са си продуценти, когато книгите са им „САМИЗДАТ“, а други разчитат на партийно крило. Доводите, че в напредналите страни е така, водят до грешки и изстъпления. Писатели като Дикенс и Достоевски са писали по поръчка, ако бяха задоволени не биха направили компромис с таланта си. Превръщането на магистрати, парламентаристи и представители на изпълнителната власт в идоли чрез имунитет ни подсказва, че свалянето му е застраховка. Например случаят с депутата Владимир Кузов, който злепоставя целия ни парламентаризъм. Убийствата сред върхушката през вековете – на монарси, патриарси, католици, убиващи или жертва, поради правата си до живот или забраните за цял живот, са една предвидима форма на агресия. В България ключови фигури от елита и магистрати бяха показно екзекутирани през деня. Предразсъдъкът се превръща в тиранин за недиференцираните хора, доколкото не могат да си избистрят съзнанието от идоли. Без имунитет всички сме равноправни пред закона. Асоциациите са сродни на литературата, но не и на точността на хирургическия скалпел.
Възприятията – на сетивата, на ума, стават съобразно природата на индивида, а не на света. Гласувайки за партия, ние не носим отговорност за попадналия под номер 87 престъпник, понеже не дочитаме цялата листа, и и не можем да я променим. Алтернативата е бързо да променим партията и сред опонентите „имунизираният“ да се окаже с номер 5. Веднъж избран, представителният трябва да се откъсне от идолите на рода и пазара. Обаче у всекиго има собствена пещера или празнина, която пречупва и изопачава естествената светлина. Мажоритарните избори през 2009 узакониха изборния туризъм, защото позволяват да си извадим удостоверение и да гласуваме там, където е нашият фаворит. Пътниците от Турция имат свои фаворити винаги по изборите.
Подразделение на идолите на пещерата ще наречем трансформацията „дяволско гърло“, когато дадена информация се приема като предразсъдък и се заблуждава длъжностно лице, дава се изопачена представа на обществеността или се постига цел чрез представяне само на едната страна. Директор, който няма лични впечатления, за да си изгради мнение слуша заместника си, по този начин е завладян от „дяволското гърло“. На годишен съвет директор казва, че прикритите грехове са по-малки. Всеки различно си представя категорията „грях“. Разумът може да заповядва на думите, но те биват оцветени със съдържание според прагматизма на масите. „Идолите на пазарището“ оказват влияние и на личната допустимост на греховност. Ревнуващият човек реагира остро на всяка заплаха за територията си на влияние. Влюбеният в ревността си надхвърля авторовот въображение. Автор, който краде чужда история без да има емпатийно отношение, отнема от светлинката и вкарва читателя в пещера. Нека да считаме за съмнително онова, което най-силно е увлякло разума, вероятно е идол на пещерата, който пречи на безпристрастността.
Само пещерната светлина би заблудила личност, че правото по рождение е по-ценно от краткотрайно придобито право чрез свободната воля на личността и избирателите. С раждането на младия крал Артур, той е отделен от родителите си. Баща му е уважаван, когато е доказал силата си на владетел, но със смъртта му започват бунтове, гражданска война, защото младият крал Артур не е възприет като обединител в началото. Възцаряването му е право по рождение, но после по заслуги той спечелва сърцата на много народи и е възприет като митологичен герой. Принудително е оттеглянето на цар Симеон ІІ от България през неговото ранно детство, после по заслуги е избран за мандатна длъжност. Заради своя идол народът избира и неизвестни личности, които се явяват свитата, антуражът. Преди изборите през 2001 журналистът Явор Дачков твърдеше, че царят ще се лиши от ореола си на цар и от правата на короната, ако се кандидатира за президент. След смяна на властта свалиха от ефир предаването „Гласове“ на Дачков. Придобитото право по заслуги, мимолетно или не, заслужава повече удовлетворение. Идолите подвеждат тълпите, но не винаги оправдават очакванията.
Професията „имидж мейкър“ също противоречи на правдата, тя е изиграване на постановка по сценарий. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването. Измислиците на театъра са по-изящни от правдивите разкази от историята, те дават представа в общественото пространство, която увлича публиката. Паметта е избирателна, но не винаги изборът е съответен. Обвиняем или свидетел биха могли да си спомнят избирателно, а за важни факти да са в амнезия. Религията опрощава, но защо и правосъдието напоследък? Хипократичността на адвокатите, идолите на словото, отлагат наказанието. Караславовият герой Юрталана е уверен, че изкупва греха си – убийство – чрез даряване на овен на манастира. В какъв размер да бъде овенът за гаранция на престъпник, поради неиздържан вид на следствено дело?
Когато децата са действащи лица, много повече възрастни дърпат конците на импулсивната им природа. В училище се правят провокации по сценарии, за да се провери как учители, други длъжностни лица и ученици могат да реагират. Тарторът на училищна групичка води племето си, но при благословията на по-възрастен наставник. Слушат водача, но дали дързостта и цинизмът на младия невеж дух могат да се сравнят със слабохарактерието на стария циник, който ползва младите духове за цели, които не може да постигне сам. Армиите, водени от хора „по-близо до нощното напикаване“, постигат краткотрайни победи или Пирови победи. В домовете за сираци имаше случаи, когато възрастен подстрекава по-големите да бият по-малките, които не му се подчиняват. Той самият няма право на физическо насилие, за да въдвори ред. Чиновниците само разписват, а действащите лица са използвани за мръсната работа. По давление на директор се е случвало непълнолетни лица да нападнат учител. Политик може да изглежда като лъскав пес от анимационен екшън сериал, който си почива при изпълнението на каскадите, понеже се е уморил да изглежда усмихнат и загрижен за хората. Каскадите са за анонимни лица. Угодническата популистика, печалбарската стратегия често намират израз в едностранчивостта.
Идолите на племето са наречени така, защото имат за основа стереотипното мислене, представата за нещата на общността, което води до предрешени случаи. Племенният вожд се допитва до жреца и тогава действа. Войската има нужда от Лъжеивайло, за да си възвърне духа. Царят може да се откаже от идола на племето, защото подсилването на защитата от врага отвън, може да доведе до засилване на врага отвътре. Ограниченията и промените на сетивата понякога водят до възприятие на чуждата представа, на мълвата на племето. Християнството проповядва, че духовната слепота е по-опасна, но блажени са простите.
Видимото и същността са друго противоречие. Естетичният външен вид е необходимост, но не бива да води до идолопоклонничество. Спортисти и артисти, популярни лица привличат мнозина подражатели. Зад красивата форма се крие понякога порочно съдържание. Увличането на футболни фенове в сблъсъци не помага на отборите. Момчешки труп във вана във видеоклип на песен на сладникави момичета отвращава дори феминистките. Идолите сред учениците може да не са естетични. Движението сатанисти се отличава с липса на хигиена, избиване на котки, вяра в силната раса, проповядване на омраза към циганите и пр. Учителският съюз и министър Даниел Вълчев предлагат връщането на оценката за поведение на учениците, на графата за поведение в бележниците и дневниците. Свободата да се приема и отхвърля доброто и злото има нужда от контрол, разглеждането на нещата от позицията на пренебрежението води до погрешни виждания. Външната намеса не води до самоконтрол, но това е пътят за преодоляване на идолите у младите. Някои представи се възпитават.
Ако разчитаме на свръхразум, ще се окажем в хаоса. Вместването на човек в норми поддържа предразсъдъците, но съвременното общество не може да се върне в състоянието на абсолютната власт от времето на Луи ХІV. Самооценката се гради бавно, но за нея помагат външните представи и опитът.
Без да пренебрегваме правото на пълноценен живот, не отричаме етикета за приемане в обществото, за да го наречем предразсъдък. За етикета в развитите демократични общества пишат мнозина, но да предпазим младите духове от обсебващи духове – на племето, пещерата, театъра и пазарището.
Есето е публикувано в сп."Кула", 2010г.
Анотация на "Без идоли"
Анотация на сборник с критически статии „Без идоли – критика и есета”
с автор Мария Чулова
„Без идоли” е сборник с критически наблюдения, който е полезен за учащи и преподаватели, хора със задълбочени интереси по художествена литература и читатели на други критици.
За читалищните и училищните библиотеки „Без идоли” ще допринесе за откриването на отговори на читателите, които разработват доклади, участват в литературни формации, училищни клубове, подготвят се за конкурси и участия в конференции, имат желание да представят творчеството на известни и позабравени автори пред свои колеги, могат да разширят кръгозора на свои близки и да потърсят коректив на официалните представи. Може да е полезен на журналисти, които се стремят да доизградят гражданската си позиция и да отхвърлят идолопоклонничеството. Социолози и политолози ще проявят интерес към есето, дало заглавието на книгата – „Възможно ли е да бъдат преодолени идолите на Франсис Бейкън?”.
Авторите, които представям в сборника – Валери Петров, Йордан Радичков, Димитър Димов, Ивайло Петров, Васил Попов, Цветан Стоянов, дават своя автентичен принос към уникалния фонд на българската култура. През 2010г. всички те имат годишнини, които отбелязваме с критически прочити. Единственият жив сред тях е Валери Петров. Всички те са родени през ХХ век.
Чуждестранната литература е представена с отделни автори – Франсис Бейкън, философ, отричащ идолите, Данте Алигиери, Петрарка, Шекспир, Гогол и Чехов.
Прочитът е интеркултурен и интердисциплинарен. Стремежът е да се разгранича от кабинетните учени, които налагат критерии за единствена наука. Имам желание да продължа този труд в насока към темата Пловдивския театър и антитоталитаризма в града и областта.
Желая да открия симпатизанти сред онези читатели, които са открили душите си да учат и черпят идеи от „Без идоли”. Тук дипломите за висше образование не са задължителни. Този сборник ще оформи нов списък на литературни произведения и литературоведски изследвания, ще даде идеи на други автори да продължат незавършеното от мен.
Благодаря на всички, които помогнаха за издаването на „Без идоли”!
На 15 ноември 2010 година сборникът с критика и есета "Без идоли" още не е издаден.
С него участвах в конкурса за финансиране на книга, организиран от Дирекция "Култура" на Община Пловдив. Бяха одобрени за издаване други девет книги. На 14 ноември получих писмо от Дирекция Култура, с което ми позволяват да си получа предадените текстове за участие.
с автор Мария Чулова
„Без идоли” е сборник с критически наблюдения, който е полезен за учащи и преподаватели, хора със задълбочени интереси по художествена литература и читатели на други критици.
За читалищните и училищните библиотеки „Без идоли” ще допринесе за откриването на отговори на читателите, които разработват доклади, участват в литературни формации, училищни клубове, подготвят се за конкурси и участия в конференции, имат желание да представят творчеството на известни и позабравени автори пред свои колеги, могат да разширят кръгозора на свои близки и да потърсят коректив на официалните представи. Може да е полезен на журналисти, които се стремят да доизградят гражданската си позиция и да отхвърлят идолопоклонничеството. Социолози и политолози ще проявят интерес към есето, дало заглавието на книгата – „Възможно ли е да бъдат преодолени идолите на Франсис Бейкън?”.
Авторите, които представям в сборника – Валери Петров, Йордан Радичков, Димитър Димов, Ивайло Петров, Васил Попов, Цветан Стоянов, дават своя автентичен принос към уникалния фонд на българската култура. През 2010г. всички те имат годишнини, които отбелязваме с критически прочити. Единственият жив сред тях е Валери Петров. Всички те са родени през ХХ век.
Чуждестранната литература е представена с отделни автори – Франсис Бейкън, философ, отричащ идолите, Данте Алигиери, Петрарка, Шекспир, Гогол и Чехов.
Прочитът е интеркултурен и интердисциплинарен. Стремежът е да се разгранича от кабинетните учени, които налагат критерии за единствена наука. Имам желание да продължа този труд в насока към темата Пловдивския театър и антитоталитаризма в града и областта.
Желая да открия симпатизанти сред онези читатели, които са открили душите си да учат и черпят идеи от „Без идоли”. Тук дипломите за висше образование не са задължителни. Този сборник ще оформи нов списък на литературни произведения и литературоведски изследвания, ще даде идеи на други автори да продължат незавършеното от мен.
Благодаря на всички, които помогнаха за издаването на „Без идоли”!
На 15 ноември 2010 година сборникът с критика и есета "Без идоли" още не е издаден.
С него участвах в конкурса за финансиране на книга, организиран от Дирекция "Култура" на Община Пловдив. Бяха одобрени за издаване други девет книги. На 14 ноември получих писмо от Дирекция Култура, с което ми позволяват да си получа предадените текстове за участие.
понеделник, 26 юли 2010 г.
Превод на словото на кралицата от “Хамлет”
Превод на словото на кралицата от “Хамлет”
На Уилям Шекспир
Една върба расте край ручей,
що по белите власи струи,
де свеждат лик над бистро поточе.
Там тя дошла приказно дива –
гарванови цветя, маргарити, коприва,
вплитаха венци с люлякова грива.
Бодилът за хладни умове,
що в този девствен кът расте,
нему волни овчари са дали
неприлично име – „лепка”,
от него мъжествеността трепка.
Там де буйни клони виснат,
венци неръкотворни се вият.
Чеп-завистлив, пълзешком наднича,
дали буреливи трофеи си тя съблича.
И паднала в ручея от ридания,
разгърнала си накитни одеания.
И ахват те като пред сирена,
напаст за морска душа уединена.
Със стари мелодии се тя развлича,
тъй спомня си времето на девица.
от Мария Чулова, Пловдив
/рецитирала съм го в бр.661 на ТС „Минута е много“, 2008г./
На снимката са авторката на стихотворния превод
и водещият на ТС "Минута е много" Стефан Спасов, 17 май 2008г.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
неделя, 25 юли 2010 г.
Tess D'Urberville
Tess D’Urberville
Something new springs in my heart,
when I felt the season’s apparel.
So clouds are flourish and ephemeral
And my frailty makes my folly hard.
So I expect my lover in the space.
He is not gentle like a nightingale,
his voice is getting dark and harsh,
but my soul fell in buds like flash.
Pleasure of sap is warming my flesh.
Year ago who shuttered me was a male,
He is a bird who sucked my jets,
he is a noble robber of my scents.
My breath and petals are getting pale,
but the death is not longing prospect.
My life won’t be miserable so I expect.
9th Feb 2003, Maria Chulova
Something new springs in my heart,
when I felt the season’s apparel.
So clouds are flourish and ephemeral
And my frailty makes my folly hard.
So I expect my lover in the space.
He is not gentle like a nightingale,
his voice is getting dark and harsh,
but my soul fell in buds like flash.
Pleasure of sap is warming my flesh.
Year ago who shuttered me was a male,
He is a bird who sucked my jets,
he is a noble robber of my scents.
My breath and petals are getting pale,
but the death is not longing prospect.
My life won’t be miserable so I expect.
9th Feb 2003, Maria Chulova
събота, 24 юли 2010 г.
Poetry
Мария Чулова,
Пловдив
Тес Дърбървил
В сърцето ми нещо свежо заизвира,
щом почувствах премяната сезонна.
Така разцъфнали са облаците ефимерни,
че съм чуплива по-чувствително личи.
Ето очаквам сред пейзажа моя любим.
Той не е нежен с глас славеев,
а тъмнее и грубее, чакълен и сив,
но душата ми разпъпва в цвят красив.
Мина година откак завеси спусна
пред взора ми за други този мъж.
Той бе дроздът що соковете изпи,
на дъхавия ми полски венец.
Изсмука аромата сякаш благороден крадец,
що бледнее в очакване за жертвен агнец.
О, не! Животът ми не ща несретен!
Не задълго, живее се веднъж!
9 Февруари 2003,
Думите Ви – за мен двуостър меч, -
неоправдани и недостойни като сеч.
Господарят вини ме в прокълнат плод,
отхвърля личния избор от този род:
да смени или не първата си кожа,
пълзящата в смях змия по ножа.
Уронва тя себеуважение и зачака
Благородно търпение да смени атака.
О, въртоглави юноши, хлъзгав е склонът,
по който бяхте от погрешна страна на извора.
Каква ли участ би сломил тоз кикот,
пресен и ронлив, що алчна уста задавя,
когато те ядат топъл хляб в смеха.
Не ме прелъстявайте да хапна хляба,
освен съвпадение на ум и душа да има,
в забраната на най-високата вълна
от чувство, наречено любов, понесена.
18 Ноември, 2006
Отговор към английски поет, 2002г.
Добродетелта е нищо за тебе.
Правото ми на избор е с отрязани криле.
Арогантността ти ме нервира,
Аргументите режат хладно с кама,
Така че ще захвърля невинността,
Но някой с чувство ще предпочета.
Не само червеи са ми алтернатива.
Абонамент за:
Публикации (Atom)