Възможно ли е да бъдат преодоляни идолите на Франсис Бейкън?
Есе от Мария Чулова
Предразсъдъците владеят човешкия разум и моделите на мислене и поведение векове наред са вкоренени в него. Това дори прехвърля века на индивидуализма. Компютърът работи с шаблони от информация, към която се подхожда с вярна парола, ето така идолите владеят духа, който трудно се подлага на класификации. За разлика от духа темпераментите са подразделени в труда на Теофраст „Характери“. Достъпът до истината в реалния живот се затруднява, когато се осъществяват дискусии между хора, подвластни на различни идоли /например партии/.
Според класификацията на Франсис Бейкън в книга първа на „Нов органон“ типичният начин, по който човешкият ум става жертва на систематични интелектуални сривове: „Идилите на пещерата“ представляват прояви на непълноценност, които възникват поради индивидуални навици, образование и други явления на развитието. Някои от нас могат да бъдат много силни в логиката, а други – много слаби, някои добри в разграничаването на нещата, които са очевидно подобни, а други – твърде неспособни да схванат това“ /“Философията на Запада“,с.346/. „Идолите на пазарището“ са недостатъци, коренящи се в езика... Този вид абстракция може да ни съблазни да направим изводи, нямащи никаква основа в природата“ /пак там/. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването, те не са вродени, нито проникват тайно. Идолите на племето имат за основа самата природа на човека.
Връзката между представата на Бейкън за идолите и понятието абсолютна истина е амбивалентна. Дори достигането на истината не е достатъчно за коренно преодаляване на идолите. Възможно е индивидуалност да опознае заблудите си, но това ще е „капка в морето“. Личността, дори да е месия, не би могла да приложи по верен път опита си сред същите тези хора, които робуват на идола си. През 30-те години на ХХ век някои от тях са наричани „лумпени“ в Русия. Ако някому бъде даден достъп до истина: например, значението на протеините и това на гените, той се изправя пред трудни дилеми: като степента на собствено развитие на човек с родители без образование, но попаднал в интелектуална среда и възможности да поддържа нужното ниво на протеини в организма си и друг – при противоположни условия, за да се изясни кое точно влияе на индивида. Природните науки за човека и хуманитаристиката ще доразгадават генома десетилетия наред. Молдашев също даде насоки на учените и идеи за моя цикъл разкази „Скъпите данъци на предразсъдъците“.
В литературата се крие енигма, понякога самите автори не могат да отговорят на запитвания за смисъла на изреченото от тях. В развитието на поезията в началото на 21 век се забелязва употреба на все по-отдалечени от обозначаваното метафори. Абсурдните наблюдения и светоусещания получават награди. Поетите бягат от мъртвите метафори с риск да се окаже безсмислено словото. В прозата тъкмо обратно – търси се откритост, показност, прозрачност. Сближава се с точността на логиката, с науката или с булевардното, със стила на престъпника, който говори за своя свят, като чистият съдник остава в сянка. Едни от най-явните примери за това са творбите на Александър Томов и на Георги Стоев.
Точността е задължителна за журналистиката, политиката, съдебната система. Прагматизирането на литературата навлича беди. Абсурдно ми изглежда, ако се приеме заплащане за всяка дума и ред, произведени на конвейр. Сега писателите сами са си продуценти, когато книгите са им „САМИЗДАТ“, а други разчитат на партийно крило. Доводите, че в напредналите страни е така, водят до грешки и изстъпления. Писатели като Дикенс и Достоевски са писали по поръчка, ако бяха задоволени не биха направили компромис с таланта си. Превръщането на магистрати, парламентаристи и представители на изпълнителната власт в идоли чрез имунитет ни подсказва, че свалянето му е застраховка. Например случаят с депутата Владимир Кузов, който злепоставя целия ни парламентаризъм. Убийствата сред върхушката през вековете – на монарси, патриарси, католици, убиващи или жертва, поради правата си до живот или забраните за цял живот, са една предвидима форма на агресия. В България ключови фигури от елита и магистрати бяха показно екзекутирани през деня. Предразсъдъкът се превръща в тиранин за недиференцираните хора, доколкото не могат да си избистрят съзнанието от идоли. Без имунитет всички сме равноправни пред закона. Асоциациите са сродни на литературата, но не и на точността на хирургическия скалпел.
Възприятията – на сетивата, на ума, стават съобразно природата на индивида, а не на света. Гласувайки за партия, ние не носим отговорност за попадналия под номер 87 престъпник, понеже не дочитаме цялата листа, и и не можем да я променим. Алтернативата е бързо да променим партията и сред опонентите „имунизираният“ да се окаже с номер 5. Веднъж избран, представителният трябва да се откъсне от идолите на рода и пазара. Обаче у всекиго има собствена пещера или празнина, която пречупва и изопачава естествената светлина. Мажоритарните избори през 2009 узакониха изборния туризъм, защото позволяват да си извадим удостоверение и да гласуваме там, където е нашият фаворит. Пътниците от Турция имат свои фаворити винаги по изборите.
Подразделение на идолите на пещерата ще наречем трансформацията „дяволско гърло“, когато дадена информация се приема като предразсъдък и се заблуждава длъжностно лице, дава се изопачена представа на обществеността или се постига цел чрез представяне само на едната страна. Директор, който няма лични впечатления, за да си изгради мнение слуша заместника си, по този начин е завладян от „дяволското гърло“. На годишен съвет директор казва, че прикритите грехове са по-малки. Всеки различно си представя категорията „грях“. Разумът може да заповядва на думите, но те биват оцветени със съдържание според прагматизма на масите. „Идолите на пазарището“ оказват влияние и на личната допустимост на греховност. Ревнуващият човек реагира остро на всяка заплаха за територията си на влияние. Влюбеният в ревността си надхвърля авторовот въображение. Автор, който краде чужда история без да има емпатийно отношение, отнема от светлинката и вкарва читателя в пещера. Нека да считаме за съмнително онова, което най-силно е увлякло разума, вероятно е идол на пещерата, който пречи на безпристрастността.
Само пещерната светлина би заблудила личност, че правото по рождение е по-ценно от краткотрайно придобито право чрез свободната воля на личността и избирателите. С раждането на младия крал Артур, той е отделен от родителите си. Баща му е уважаван, когато е доказал силата си на владетел, но със смъртта му започват бунтове, гражданска война, защото младият крал Артур не е възприет като обединител в началото. Възцаряването му е право по рождение, но после по заслуги той спечелва сърцата на много народи и е възприет като митологичен герой. Принудително е оттеглянето на цар Симеон ІІ от България през неговото ранно детство, после по заслуги е избран за мандатна длъжност. Заради своя идол народът избира и неизвестни личности, които се явяват свитата, антуражът. Преди изборите през 2001 журналистът Явор Дачков твърдеше, че царят ще се лиши от ореола си на цар и от правата на короната, ако се кандидатира за президент. След смяна на властта свалиха от ефир предаването „Гласове“ на Дачков. Придобитото право по заслуги, мимолетно или не, заслужава повече удовлетворение. Идолите подвеждат тълпите, но не винаги оправдават очакванията.
Професията „имидж мейкър“ също противоречи на правдата, тя е изиграване на постановка по сценарий. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването. Измислиците на театъра са по-изящни от правдивите разкази от историята, те дават представа в общественото пространство, която увлича публиката. Паметта е избирателна, но не винаги изборът е съответен. Обвиняем или свидетел биха могли да си спомнят избирателно, а за важни факти да са в амнезия. Религията опрощава, но защо и правосъдието напоследък? Хипократичността на адвокатите, идолите на словото, отлагат наказанието. Караславовият герой Юрталана е уверен, че изкупва греха си – убийство – чрез даряване на овен на манастира. В какъв размер да бъде овенът за гаранция на престъпник, поради неиздържан вид на следствено дело?
Когато децата са действащи лица, много повече възрастни дърпат конците на импулсивната им природа. В училище се правят провокации по сценарии, за да се провери как учители, други длъжностни лица и ученици могат да реагират. Тарторът на училищна групичка води племето си, но при благословията на по-възрастен наставник. Слушат водача, но дали дързостта и цинизмът на младия невеж дух могат да се сравнят със слабохарактерието на стария циник, който ползва младите духове за цели, които не може да постигне сам. Армиите, водени от хора „по-близо до нощното напикаване“, постигат краткотрайни победи или Пирови победи. В домовете за сираци имаше случаи, когато възрастен подстрекава по-големите да бият по-малките, които не му се подчиняват. Той самият няма право на физическо насилие, за да въдвори ред. Чиновниците само разписват, а действащите лица са използвани за мръсната работа. По давление на директор се е случвало непълнолетни лица да нападнат учител. Политик може да изглежда като лъскав пес от анимационен екшън сериал, който си почива при изпълнението на каскадите, понеже се е уморил да изглежда усмихнат и загрижен за хората. Каскадите са за анонимни лица. Угодническата популистика, печалбарската стратегия често намират израз в едностранчивостта.
Идолите на племето са наречени така, защото имат за основа стереотипното мислене, представата за нещата на общността, което води до предрешени случаи. Племенният вожд се допитва до жреца и тогава действа. Войската има нужда от Лъжеивайло, за да си възвърне духа. Царят може да се откаже от идола на племето, защото подсилването на защитата от врага отвън, може да доведе до засилване на врага отвътре. Ограниченията и промените на сетивата понякога водят до възприятие на чуждата представа, на мълвата на племето. Християнството проповядва, че духовната слепота е по-опасна, но блажени са простите.
Видимото и същността са друго противоречие. Естетичният външен вид е необходимост, но не бива да води до идолопоклонничество. Спортисти и артисти, популярни лица привличат мнозина подражатели. Зад красивата форма се крие понякога порочно съдържание. Увличането на футболни фенове в сблъсъци не помага на отборите. Момчешки труп във вана във видеоклип на песен на сладникави момичета отвращава дори феминистките. Идолите сред учениците може да не са естетични. Движението сатанисти се отличава с липса на хигиена, избиване на котки, вяра в силната раса, проповядване на омраза към циганите и пр. Учителският съюз и министър Даниел Вълчев предлагат връщането на оценката за поведение на учениците, на графата за поведение в бележниците и дневниците. Свободата да се приема и отхвърля доброто и злото има нужда от контрол, разглеждането на нещата от позицията на пренебрежението води до погрешни виждания. Външната намеса не води до самоконтрол, но това е пътят за преодоляване на идолите у младите. Някои представи се възпитават.
Ако разчитаме на свръхразум, ще се окажем в хаоса. Вместването на човек в норми поддържа предразсъдъците, но съвременното общество не може да се върне в състоянието на абсолютната власт от времето на Луи ХІV. Самооценката се гради бавно, но за нея помагат външните представи и опитът.
Без да пренебрегваме правото на пълноценен живот, не отричаме етикета за приемане в обществото, за да го наречем предразсъдък. За етикета в развитите демократични общества пишат мнозина, но да предпазим младите духове от обсебващи духове – на племето, пещерата, театъра и пазарището.
Есето е публикувано в сп."Кула", 2010г.
Блог на Мария Чулова
сряда, 28 юли 2010 г.
Анотация на "Без идоли"
Анотация на сборник с критически статии „Без идоли – критика и есета”
с автор Мария Чулова
„Без идоли” е сборник с критически наблюдения, който е полезен за учащи и преподаватели, хора със задълбочени интереси по художествена литература и читатели на други критици.
За читалищните и училищните библиотеки „Без идоли” ще допринесе за откриването на отговори на читателите, които разработват доклади, участват в литературни формации, училищни клубове, подготвят се за конкурси и участия в конференции, имат желание да представят творчеството на известни и позабравени автори пред свои колеги, могат да разширят кръгозора на свои близки и да потърсят коректив на официалните представи. Може да е полезен на журналисти, които се стремят да доизградят гражданската си позиция и да отхвърлят идолопоклонничеството. Социолози и политолози ще проявят интерес към есето, дало заглавието на книгата – „Възможно ли е да бъдат преодолени идолите на Франсис Бейкън?”.
Авторите, които представям в сборника – Валери Петров, Йордан Радичков, Димитър Димов, Ивайло Петров, Васил Попов, Цветан Стоянов, дават своя автентичен принос към уникалния фонд на българската култура. През 2010г. всички те имат годишнини, които отбелязваме с критически прочити. Единственият жив сред тях е Валери Петров. Всички те са родени през ХХ век.
Чуждестранната литература е представена с отделни автори – Франсис Бейкън, философ, отричащ идолите, Данте Алигиери, Петрарка, Шекспир, Гогол и Чехов.
Прочитът е интеркултурен и интердисциплинарен. Стремежът е да се разгранича от кабинетните учени, които налагат критерии за единствена наука. Имам желание да продължа този труд в насока към темата Пловдивския театър и антитоталитаризма в града и областта.
Желая да открия симпатизанти сред онези читатели, които са открили душите си да учат и черпят идеи от „Без идоли”. Тук дипломите за висше образование не са задължителни. Този сборник ще оформи нов списък на литературни произведения и литературоведски изследвания, ще даде идеи на други автори да продължат незавършеното от мен.
Благодаря на всички, които помогнаха за издаването на „Без идоли”!
На 15 ноември 2010 година сборникът с критика и есета "Без идоли" още не е издаден.
С него участвах в конкурса за финансиране на книга, организиран от Дирекция "Култура" на Община Пловдив. Бяха одобрени за издаване други девет книги. На 14 ноември получих писмо от Дирекция Култура, с което ми позволяват да си получа предадените текстове за участие.
с автор Мария Чулова
„Без идоли” е сборник с критически наблюдения, който е полезен за учащи и преподаватели, хора със задълбочени интереси по художествена литература и читатели на други критици.
За читалищните и училищните библиотеки „Без идоли” ще допринесе за откриването на отговори на читателите, които разработват доклади, участват в литературни формации, училищни клубове, подготвят се за конкурси и участия в конференции, имат желание да представят творчеството на известни и позабравени автори пред свои колеги, могат да разширят кръгозора на свои близки и да потърсят коректив на официалните представи. Може да е полезен на журналисти, които се стремят да доизградят гражданската си позиция и да отхвърлят идолопоклонничеството. Социолози и политолози ще проявят интерес към есето, дало заглавието на книгата – „Възможно ли е да бъдат преодолени идолите на Франсис Бейкън?”.
Авторите, които представям в сборника – Валери Петров, Йордан Радичков, Димитър Димов, Ивайло Петров, Васил Попов, Цветан Стоянов, дават своя автентичен принос към уникалния фонд на българската култура. През 2010г. всички те имат годишнини, които отбелязваме с критически прочити. Единственият жив сред тях е Валери Петров. Всички те са родени през ХХ век.
Чуждестранната литература е представена с отделни автори – Франсис Бейкън, философ, отричащ идолите, Данте Алигиери, Петрарка, Шекспир, Гогол и Чехов.
Прочитът е интеркултурен и интердисциплинарен. Стремежът е да се разгранича от кабинетните учени, които налагат критерии за единствена наука. Имам желание да продължа този труд в насока към темата Пловдивския театър и антитоталитаризма в града и областта.
Желая да открия симпатизанти сред онези читатели, които са открили душите си да учат и черпят идеи от „Без идоли”. Тук дипломите за висше образование не са задължителни. Този сборник ще оформи нов списък на литературни произведения и литературоведски изследвания, ще даде идеи на други автори да продължат незавършеното от мен.
Благодаря на всички, които помогнаха за издаването на „Без идоли”!
На 15 ноември 2010 година сборникът с критика и есета "Без идоли" още не е издаден.
С него участвах в конкурса за финансиране на книга, организиран от Дирекция "Култура" на Община Пловдив. Бяха одобрени за издаване други девет книги. На 14 ноември получих писмо от Дирекция Култура, с което ми позволяват да си получа предадените текстове за участие.
понеделник, 26 юли 2010 г.
Превод на словото на кралицата от “Хамлет”
Превод на словото на кралицата от “Хамлет”
На Уилям Шекспир
Една върба расте край ручей,
що по белите власи струи,
де свеждат лик над бистро поточе.
Там тя дошла приказно дива –
гарванови цветя, маргарити, коприва,
вплитаха венци с люлякова грива.
Бодилът за хладни умове,
що в този девствен кът расте,
нему волни овчари са дали
неприлично име – „лепка”,
от него мъжествеността трепка.
Там де буйни клони виснат,
венци неръкотворни се вият.
Чеп-завистлив, пълзешком наднича,
дали буреливи трофеи си тя съблича.
И паднала в ручея от ридания,
разгърнала си накитни одеания.
И ахват те като пред сирена,
напаст за морска душа уединена.
Със стари мелодии се тя развлича,
тъй спомня си времето на девица.
от Мария Чулова, Пловдив
/рецитирала съм го в бр.661 на ТС „Минута е много“, 2008г./
На снимката са авторката на стихотворния превод
и водещият на ТС "Минута е много" Стефан Спасов, 17 май 2008г.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
неделя, 25 юли 2010 г.
Tess D'Urberville
Tess D’Urberville
Something new springs in my heart,
when I felt the season’s apparel.
So clouds are flourish and ephemeral
And my frailty makes my folly hard.
So I expect my lover in the space.
He is not gentle like a nightingale,
his voice is getting dark and harsh,
but my soul fell in buds like flash.
Pleasure of sap is warming my flesh.
Year ago who shuttered me was a male,
He is a bird who sucked my jets,
he is a noble robber of my scents.
My breath and petals are getting pale,
but the death is not longing prospect.
My life won’t be miserable so I expect.
9th Feb 2003, Maria Chulova
Something new springs in my heart,
when I felt the season’s apparel.
So clouds are flourish and ephemeral
And my frailty makes my folly hard.
So I expect my lover in the space.
He is not gentle like a nightingale,
his voice is getting dark and harsh,
but my soul fell in buds like flash.
Pleasure of sap is warming my flesh.
Year ago who shuttered me was a male,
He is a bird who sucked my jets,
he is a noble robber of my scents.
My breath and petals are getting pale,
but the death is not longing prospect.
My life won’t be miserable so I expect.
9th Feb 2003, Maria Chulova
събота, 24 юли 2010 г.
Poetry
Мария Чулова,
Пловдив
Тес Дърбървил
В сърцето ми нещо свежо заизвира,
щом почувствах премяната сезонна.
Така разцъфнали са облаците ефимерни,
че съм чуплива по-чувствително личи.
Ето очаквам сред пейзажа моя любим.
Той не е нежен с глас славеев,
а тъмнее и грубее, чакълен и сив,
но душата ми разпъпва в цвят красив.
Мина година откак завеси спусна
пред взора ми за други този мъж.
Той бе дроздът що соковете изпи,
на дъхавия ми полски венец.
Изсмука аромата сякаш благороден крадец,
що бледнее в очакване за жертвен агнец.
О, не! Животът ми не ща несретен!
Не задълго, живее се веднъж!
9 Февруари 2003,
Думите Ви – за мен двуостър меч, -
неоправдани и недостойни като сеч.
Господарят вини ме в прокълнат плод,
отхвърля личния избор от този род:
да смени или не първата си кожа,
пълзящата в смях змия по ножа.
Уронва тя себеуважение и зачака
Благородно търпение да смени атака.
О, въртоглави юноши, хлъзгав е склонът,
по който бяхте от погрешна страна на извора.
Каква ли участ би сломил тоз кикот,
пресен и ронлив, що алчна уста задавя,
когато те ядат топъл хляб в смеха.
Не ме прелъстявайте да хапна хляба,
освен съвпадение на ум и душа да има,
в забраната на най-високата вълна
от чувство, наречено любов, понесена.
18 Ноември, 2006
Отговор към английски поет, 2002г.
Добродетелта е нищо за тебе.
Правото ми на избор е с отрязани криле.
Арогантността ти ме нервира,
Аргументите режат хладно с кама,
Така че ще захвърля невинността,
Но някой с чувство ще предпочета.
Не само червеи са ми алтернатива.
петък, 23 юли 2010 г.
Димитър Димов "Тютюн"
„Цветя на злото“ сред героите на Димитър Димов
Мария Чулова
Космополитната душа на писателя Димитър Димов попива от екзотиката и ароматите на гранични идеи. Архивните документи, част от които са публикувани от Екатерина Иванова, подсказват, че е повлиян от конфликтната стихосбирка „Цветя на злото“ от Шарл Бодлер. Естетическото влияние е експлицитно изразено в първия роман на Димов „Поручик Бенц“ (1938) чрез мотото, което е стих на френския поет. Първата прозаическа творба на Димов му открива път за научна кариера, тъй като преди да го назначат за асистент по анатомия във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет, ръководителят на катедрата е възхитен от романа, който Веса Харизанова му донесла. В другите романи авторът не се отказва от някои възгледи от така наречената „естетика на злото“, чийто идеолог е Ш. Бодлер, като продължава да ползва за разделител на книгите си избрани стихове на осъдения поет.
Текстологичните анализи на творбите на Димов доказват цялостното отношение към френския поет, като в „Осъдени души“ и „Тютюн“ писателят е предпазлив и не разкрива откровено привързаността си към Бодлер. Самокритиката се явява отзвук на гласа на епохата - „безплодно, упадъчно психологизиране“. Авторът заема поза на самозащита, за да допуснат по-късните му творби до публиката.
Своеобразната сгъстеност на характерите и страстите според Георги Гачев в „Съвременният роман при условията на ускорено литературно развитие (За романа на Димитър Димов „Тютюн“), (с.434) образува обективната основа на новаторството. В сгъстена форма присъстват и чертите на естетиката на Бодлер: демоничната любов, любовта към греховното, дендизмът, вечно женското начало, сплинът, наречен сполучливо неврастения, „Черната Венера“, богиня на сладострастието, тласкаща любовниците към разрухата, тъмния идол – на тшестлавие, ненавист, пресита и законът на конкуренцията и прагматичните делови отношения и търгуване с любовта. В цялата смес на чувства има вечна неудовлетвореност.
Избраната форма на разказване в романите на Димов до голяма степен ни убеждава, че има сходство на авторовите житейски възгледи с тези на героите му – поручик Айтел Бенц, Ирина, Костов и др. „Всевиждащият“ глас на разказването от гледна точка на Бенц в първия роман и после дългите психологични характеристики от гледна точка на някои от героите в „Тютюн“ ни дава пълна плуралистична картина, в която все пак надпраговият оценъчен план не може да не се отличи. Димов определено харесва Бодлер, но не се вписва в епигонската вълна. Обича Бенц, Ирина, Динко, Костов, Борис, Стефан, Фани и отец Ередиа, но с лекота ги обрича на смърт, за да се пречистим в страданието, но и да прозрем с ума си изконната обреченост на модерната душа. Именно тази обреченост най-силно личи при Бодлер, но при него образите са на неграмотни и полуграмотни личности, които се срещат с поети.
Агоналният дух в любовното приключение е силата, с която вехнат цветовете, попаднали в примката на покварените институции – военното ръководство, йезуитската църква, фанатичния комунизъм и фундаменталния капитализъм на олигарсите. Светлозар Игов нарича Димов писател, който „не е съдник, а лечител“. Може да излекува душите на читателите си, но обречеността на сплин на интелигенцията, увлечена от сатанинска сила или генетично обременена: тази на Мария Спиридонова-Морева, Борис Морев, Ирина, Фани, Костов, Адриана, болната Ани от „Карнавал“ и др. ни изглежда безнадеждна. Богатите не са щастливи у Димов, но те са цветя, които могат да бъдат спасени. Едно от манифестните стихотворения на Бодлер се нарича „Сплин“ от цикъла „Сплин и идеал“. Самият поет говори за себе си като за обречена на сплин душа. Всеки от героите на Димов е достатъчно плътно психологически обрисуван, за да ни стане симпатичен, а от гледна точка на познанията за икономиката, политиката и медицината, които са нужни за спецификацията , авторът е брилянтен.
Интересна е съпоставката на категоризирането на опасните жени при Бодлер и реализираните женски образи у Димов. Опасни са „порядъчната жена“, „учената жена“ и „актрисата“: „Порядъчната, понеже по необходимост принадлежи на двама мъже и е оскъдна храна за деспотичната душа на поета;учената, защото по погрешка не се е родила мъж; актрисата, защото е пропита с литература и говори на жаргон, с една дума, защото не е жена в пълния смисъл на тази дума: за нея публиката е нешо по-ценно от любовта“ (в „Съвети към младите писатели“, „Любовта на поетите“, Стоян Илиев, 1995, с.231). В началото на „Тютюн“ се запознаваме с порядъчни ученички по отношение на любовта – Ирина и Лила, двете твърде интелигентни и платонични в чувствата си към идеалния мъж. Платонизмът на Лила остава до края на романа – тя повече от двадесет години не преминава границата във взаимоотношенията си с Павел и доста години го счита за враг и сектант, а всъщност самата тя е тесногръда и лишава партията от истинската й интелигенция. Нейната привидна порядъчност я прави опасна, тъй като тя става убийца. Ирина изживява най-различна любов и страст, но в професионален план е достойна лекарка на избрани специални пациенти, а не „на полза роду“. Ирина се отдава на сладострастието, но спасява човешки животи без разлика на класа и идеология. Тя е в категорията „учена жена“ - медик, който помага само на частни случаи- Мария, внучето на Мичкин, Лила, Динко, Варвара, Борис, Костов, Аликс, има принос към науката в частност за борбата с черноводната треска и маларията. Ирина запазва народностния дух, като случайно попаднала в „Никотиана“, но съвсем несправедливо Димов многократно я нарича паразит. Тези нисши организми убиват, а Ирина посяга само на себе си. Може случайност да е превърнала бедното момче от малкия град, втория син на Редингота в зет на татко Пиер Спиридонов. Случайно влюбената в него Мария и женитбата с нея го правят собственик и генерален директор на „Никотиана“, но принадлежността му към икономическия елит в капиталистическа България изобщо не е случайна. За Ирина принадлежността към светския културен елит е закономерна – образована красавица, разпръскваща аромата на маслодайна роза и привличаща магнетично мъжете. Ирина остава по-близо до Бога от Лила, защото не отнема живот. Излишни са осъдителните реплики в последната глава на „Тютюн“, в която мотивира творческото си решение за самоубийството на лекарката. Любимото ми сравнение на Ирина е през погледа на Стефан Костов: „Тя приличаше на красива, но изцапана роза, паднала в тора на всеобщо разтление“ (Ікн., 537с.,1967г.). Тома Аквински осъжда суицида като тежък смъртен грях, но Бодлер го уважава. Костов, Ирина и Макс Ешкенази запазват уважението ми. Фонът на всеобща поквара не оправдава военизирания свят на международна и класова борба. Разрухата на капитализма не носи много оптимизъм.
Жената актриса е въплътена в образи като Мария – мечтателна пианистка, съвестта на родителите си, която боледува от тяхното позиране и преструване, Зара – полиглот с външността на бедуинска принцеса, троен шпионин и шантажьор с маски пред богатите и властни мъже, продала се евтино, Адриана – хвърля се от моста, за да бъде спасена от младия Адамов, Фани – играе роля на медицинска сестра и при това успешно, за да спечели отец Рикардо Ередиа, Ани – с маска, за да заеме мястото на съблазнителната си сестра. Само Зара сред тях не е представена болна от сплин. Последните духовни сили на Мария, Ирина, Фани изтичат като капки дъжд по стъклото, които барабанят като „пръсти на мъртъвци“. Яркото сравнение авторът употребява, когато описва нервната криза и припадъка на Ирина след разговора с Павел. Мария не може да се спаси сама, тъй като болестта е заложена в нея като наследствена. Фани и Ирина сами си причиняват налудничавия синдром на опустошените и ограбени души. Самотата, отчуждунието, неудовлетвореността и вътрешното „несъгласие“ на емоционална реакция на човека при сблъсъка с действителността са гениално обрисувани в много сцени в романите на Димов. При Бодлер злото е „красиво цвете“ на самотно страдащатата и неудовлетворена душа.
Грозното и красивото се сливат у Ирина. Физическата красота е съхранена по системен дендистки начин чрез здрав сън, подходяща храна и спорт. Вечното зло прониква като сплин, леност, отказ да поддържа практическите си знания по медицина, разврат с фон Гайер, Ценкер, Бимби. След смъртта на Борис, фон Гайер, Динко и Костов тя също както Мария изживява тъга и меланхолия, скърби за убитата любов и изпитва унилост поради несподеленото влечение към Павел. Унизена и оскърбена, сама отвратена от себе си и споделила с големия брат на Борис всички компромиси с достойнството си и лични продажби за свои и чужди интереси.
Изключение от трите посочени категории жени в естетиката на Бодлер прави Кристало. Гъркинята не принадлежи към нито една от тях, защото тя е „Черната Венера“. По-развалена от всички жени в романа, чрез невежеството си довежда до по-скорошната смърт на малката Аликс. Покварената Кристало първоначално е била жертва, а после е оплела в примките си бедни жени, чрез чийто разврат е печелила. Може би тя е също носителка на демоничната любов и е опасна утеха за самотни богаташи като Костов.
Главният експерт на „Никотиана“ е описан като денди, „молец на модата“, грижещ се за красотата си като филмов актьор, надминаващ суетата на татко Пиер и Борис. В отношенията си към жените също е денди: служи на тютюневите магнати, като преспива с министерши, а на другия ден ловува с мъжете им, съблазнява млади служителки на „Никотиана“, посещава публични домове, подобни на този на Кристало, не създава семейство и деца. Социалдемократическите му идеи умират още с младостта му, след като натрупва богатство. Запазва сърцето си и част от здравия морал и помага на избраници от фирмата и обществото. На него дължим забавянето на освобождаването на Стефан Морев, при това фатални се оказват пороците му – злоупотреба с алкохол, светска суетност и желание да вижда показно блясъка на благотворителните си жестове. Единствено нему Стефан има доверие, че умее да дава подкупи на министрите и директорите, че има добро сърце да се трогне и го освободи от затвора. Стефан Костов скърби искрено за нелепата смърт на младия си съименник и си прави самокритика. Дендизмът на Костов прозира и в благотворителността му към красивото цвете на гръцките острови – болното от малария сираче Аликс. Мечтае да я осинови, образова и превърне в свое най-ценно украшение. Ще я облече в рокля от бледожълта коприна, за да я превърне в кукличка. Пристъпът на гръдна жаба е белег на тютюневата отрова и нездравословния живот.
Барон Лихтенфелд също е немският денди. Бездетен и разточителен, но значително по-развратен от Костов, баронът пожертва другия тютюнев експерт – многодетния Прайбиш и си издейства чрез брак с почти безполовата бивша развратница със земноводни очи Дитрих, за да остане далеч от фронтовата линия. Лихтенфелд не запазва читателските симпатии, тъй както Костов успява. Запазената физика на немския експерт говори за егоизма на аристокрацията, деградираната му душевност – злоупотреби със светски наслади, липса на лоялност към Немския папиросен концерн, двойната агентура подобно на Зара, Малони, Кршиванек и счетоводителя на „Никотиана“ - всички белези на разрухата на личността са изразени без разточителство.
Бледолилавите цветове на тютюна са пристрастили всички тютюневи магнати. Сред плутократите най-ярък е образът на Борис. Първоначално с рационален и пъргав ум, постоянство в изучаването на тютюните и дързост да се запознае с татко Пиер, тъкмо когато е в родния им град точно след уволнението на Борис от „Никотиана“, любовните трепети на Мария му помагат за кариерното му развитие. Генералният директор Борис Морев после се опустошава и пороците му не са само тютюнопушене и алкохолизъм. Превръща Ирина в държанка, обрича хиляди тютюноработници на глад, манипулира дребните търговци и пр. Последното издигане на грохналия лъв щеше да бъде сделката му с Кондоянис, обаче Ирина го заплашва, че гъркът ще бъде арестуван от гестапото. Действително ролята на съпругата му при провала на тази сделка е малка, но все пак тя е задвижила колелото. Когато Ирина съобщава на Борис, че ще го изостави заради скандалите след злоупотребата му с алкохол, той вече няма сили да продължи да трупа богатства и живее като „самотен и грохнал звяр“. Идолът на златото го тласка към пропастта. Тютюнът е символът на цветята на злото. Той отравя ледената душа на Борис. Самосъзнанието на свръхчовек, присъщо за фон Гайер, не е чуждо на средния син на Редингота. Във финалните дни от живота на Борис виждаме как надделяват у него животинските страсти, ревността, алчността, егоизмът. Наказан е с неврастения и нелечима болест.
Борис не е денди, не е суетен като татко Пиер и Костов. Не е бил парвеню като тях никога. Няма навика да се преоблича по няколко пъти. Единствената му любов през живота е Ирина, а към Мария изпитва само признателност за богатството, но не я изразява чистосърдечно. Затова е наказан с болест като нейната, която се проявява само в късните самотни часове на пиянство. Димов открива взаимовръзките на света на капитала и световната криза на духа. Крайната бедност на работниците поражда комунистическите идеи, а олигархията води към въоръжаване. Борис няма пряко въздействие на решенията на фашистите, но той е един чарк от механизма на Немския папиросен концерн, колкото и да се стреми към самостоятелност в последните си месеци.
Войната заразява хиляди невинни души. Главният експерт Костов се стреми да спаси едно цвете, един скъпоценен камък – Аликс. Вижда чрез това червенокосо момиче със сини като сапфир очи и тънка като цикада снага шанс да спаси своята опустошена душа. Откупува я от пропилия се чичо Херакли за няколко бутилки алкохол и пари в брой, но я оставя у Кристало, която прибързано й дава хинин и я нарича пред Костов „краставо коте“. Експертът полага последни усилия да спаси Аликс, като осигурява преглед от Ирина и постоянни грижи от гръцки лекар. Загубва смисъла на живота си след смъртта на древно хубавата и невинна Аликс. Забравя навиците си на денди – да сменя измачканите си панталони, да търси лукса и комфорта. Вече е духовна развалина с достойнство. Той би могъл да е като баща за Ирина след смъртта на Чакъра и да я възпре от греховността, но характерът му не е толкова силен. Само грижите за Аликс спасяват Костов и Ирина от ускорено развитие на неврастенията. Ирина и Борис разсъждават като свръхчовеците: „Да, децата са тържество на рода и измама на индивидите...“ (Борис) и сякаш не чувстват липсата на наследници. За Костов бащинството щеше да е спасение и нямаше да се самоубие, още повече има паспорт като помагач на АЕК, което го защитава пред новата комунистическа власт.
Пороците на военните години са изобразени чрез сгъстени образи – Лили Марлен, бедното момиче, което продавало тялото си на войниците, като пример ще посочим дъщерята на свещеника-атеист Леонидис. Развратът за пари има измерение сред т.нар. „порядъчни жени“ като еврейката Варвара, чийто баща е искал да я омъжи за аптекар, но е била нужна зестра от двеста хиляди лева, каквито не е имал. Еврейската тарифа за любов и брак е ясна на Димов. Варвара става толкова студена, че не превежда единствените реплики на Майк Джинс, които биха могли да го спасят от смърт. Еврейката е готова да подкупи Динко с единственото нещо, с което може да изрази любовта си – да се бие редом с него и загине до него. Динко й отказва. Чрез нея Димов се възмущава от брака по интереси без любов, какъвто тя е имала с партиен другар.
Контрапункт на Варвара, лишилата се от женственост заради комунистическата идея, е лишената от борба за идеал Ирина. За Мичкин и другите случайно срещнати мъже в живота на Ирина тя е незабравим образ, „жена без възраст и грижи“, плод на безделието на враждебния свят. През очите на Ирина Мичкин не е зла сила и убиец, а тя мисли, че немската идея за свръхчовека е само смешно подражание на капитана на партизанския отряд.
Цветята на злото разцъфват и в душата на здравия селски хубавец, братовчеда на Ирина от Средорек, комунистическия капитан Динко. Младежът е носител на хубави народностни черти и на демоничната любов към братовчедка си Ирина, заради която иска да взриви автомобила на Борис и дори не мисли за възможните жертви. При Бодлер демоничната любов е „мълния на проблясък и нощ“. Единствената близост, която Ирина дарява на Динко, е в последните му минути, когато му бие инжекция с кордизол за облекчаване на болката му.
След като се прощава с Динко, Ирина е длъжна да отдаде последна почит на Борис. Повече пияницата Виктор Ефимович се грижи за погребението, а Костов за розмарина и вехнещите цветя. Също бяха нужни гробищни цветя за жертвите на стария свят и „Никотиана“, когато изпращаха Чакъра и Спасуна. Липсата на цветя за Фитилчето, убит поради страха на Макс Ешкенази, за младежа-атеист, който е искал да подпали склада на „Никотиана“ говори за много анонимни жертви на класовата борба. Павел Морев е окичен с цветя чак след произвеждането му в генерал-лейтенант, но е прокълнат от Редингота, за който си остава безродственик и безотечественик, който двадесет години не е бил у дома при баща си. Не са проследени подвизите на Павел като комунист, но няма пречистване от безсмислените братоубийствени кръвопролития отстрана на съратниците му. Не помня също някога Лила да му е дарявала цвете, тъй като любовта им е спартанска.
„Колелото на историята се бе завъртяло неумолимо на сто и осемдесет градуса, смазвайки света на „Никотиана” и Немския папиросен концерн” (ІІкн., с.364, 1967). Така Димов ни въвежда в кръговрата, а сред богатите настъпва опасение, че червените ще ги разстрелят в конвейр. Вече Ирина не е като узрял житен клас, който се люлее от вятъра, както я възприемаше Мичкин, а се превръща в лунатичка и дори за Данкин е само „буржоазна усойница”. Конете на комунистите стъпкват лехите с цветя и можем да се досещаме за предстоящите разстрели с или без Народен съд. Павел става демоничен и фанатичен като Борис и предава целия архив на брат си с изключение на анонимните писма. Народният съд е инструмент на човеконенавистничество и братоубийства. „Случаят „Тютюн” е разгледан през февруари 1952 г., когато Димов има значително по-завидна съдба от Бодлер, който е осъден заради „Цветя на злото”. Българският писател е бил политически индиферентен и писмото на Вълко Червенков играе ролята на „дух от машина”, за да спаси романа.
Втората редакция от 1954г.прави „Тютюн” произведение близко до социалистическия реализъм. Бодлер не е имал възможност да се приспособи и става прокълнат поет, едва посмъртно е оправдан чрез нов процес. Общото между двамата е, че загубват бащите си в ранна възраст. Стремят се към изобразяване на големите социални конфликти, а Димов е поет в прозата при описание на пейзажите и настроенията на героите. Димитър Димов има възможност да се радва на признание приживе и умира като председател на СБП (1.ІV.1966г.), докато Бодлер не е признат от цензурата.
Българинът не е аморален, но обича да опознава долоризма и други цветя в изкуствата.
Библиография:
1. Игов, Св. Предговор на „Поручик Бенц”, Сиела
2. Илиев, Ст. Любовта на поетите
3. Ичевска, Т. Романите на Димитър Димов, Фабер, 2005г.
4. Случаят Димов, доклади от научната конференция по повод 90 години от рождението на Димитър Димов, книгата е издадена през 2003 г.
Първата публикация на статията е в списание "Кула", книга 2, октомври 2010 г., гр. Казанлък. Очаква се публикация в сборника с докладите от конференцията по повод 100 години от рождението на Димитър Димов, проведена в НБ "Св.св.Кирил и Методий", София, 2009 г.
Мария Чулова
Космополитната душа на писателя Димитър Димов попива от екзотиката и ароматите на гранични идеи. Архивните документи, част от които са публикувани от Екатерина Иванова, подсказват, че е повлиян от конфликтната стихосбирка „Цветя на злото“ от Шарл Бодлер. Естетическото влияние е експлицитно изразено в първия роман на Димов „Поручик Бенц“ (1938) чрез мотото, което е стих на френския поет. Първата прозаическа творба на Димов му открива път за научна кариера, тъй като преди да го назначат за асистент по анатомия във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет, ръководителят на катедрата е възхитен от романа, който Веса Харизанова му донесла. В другите романи авторът не се отказва от някои възгледи от така наречената „естетика на злото“, чийто идеолог е Ш. Бодлер, като продължава да ползва за разделител на книгите си избрани стихове на осъдения поет.
Текстологичните анализи на творбите на Димов доказват цялостното отношение към френския поет, като в „Осъдени души“ и „Тютюн“ писателят е предпазлив и не разкрива откровено привързаността си към Бодлер. Самокритиката се явява отзвук на гласа на епохата - „безплодно, упадъчно психологизиране“. Авторът заема поза на самозащита, за да допуснат по-късните му творби до публиката.
Своеобразната сгъстеност на характерите и страстите според Георги Гачев в „Съвременният роман при условията на ускорено литературно развитие (За романа на Димитър Димов „Тютюн“), (с.434) образува обективната основа на новаторството. В сгъстена форма присъстват и чертите на естетиката на Бодлер: демоничната любов, любовта към греховното, дендизмът, вечно женското начало, сплинът, наречен сполучливо неврастения, „Черната Венера“, богиня на сладострастието, тласкаща любовниците към разрухата, тъмния идол – на тшестлавие, ненавист, пресита и законът на конкуренцията и прагматичните делови отношения и търгуване с любовта. В цялата смес на чувства има вечна неудовлетвореност.
Избраната форма на разказване в романите на Димов до голяма степен ни убеждава, че има сходство на авторовите житейски възгледи с тези на героите му – поручик Айтел Бенц, Ирина, Костов и др. „Всевиждащият“ глас на разказването от гледна точка на Бенц в първия роман и после дългите психологични характеристики от гледна точка на някои от героите в „Тютюн“ ни дава пълна плуралистична картина, в която все пак надпраговият оценъчен план не може да не се отличи. Димов определено харесва Бодлер, но не се вписва в епигонската вълна. Обича Бенц, Ирина, Динко, Костов, Борис, Стефан, Фани и отец Ередиа, но с лекота ги обрича на смърт, за да се пречистим в страданието, но и да прозрем с ума си изконната обреченост на модерната душа. Именно тази обреченост най-силно личи при Бодлер, но при него образите са на неграмотни и полуграмотни личности, които се срещат с поети.
Агоналният дух в любовното приключение е силата, с която вехнат цветовете, попаднали в примката на покварените институции – военното ръководство, йезуитската църква, фанатичния комунизъм и фундаменталния капитализъм на олигарсите. Светлозар Игов нарича Димов писател, който „не е съдник, а лечител“. Може да излекува душите на читателите си, но обречеността на сплин на интелигенцията, увлечена от сатанинска сила или генетично обременена: тази на Мария Спиридонова-Морева, Борис Морев, Ирина, Фани, Костов, Адриана, болната Ани от „Карнавал“ и др. ни изглежда безнадеждна. Богатите не са щастливи у Димов, но те са цветя, които могат да бъдат спасени. Едно от манифестните стихотворения на Бодлер се нарича „Сплин“ от цикъла „Сплин и идеал“. Самият поет говори за себе си като за обречена на сплин душа. Всеки от героите на Димов е достатъчно плътно психологически обрисуван, за да ни стане симпатичен, а от гледна точка на познанията за икономиката, политиката и медицината, които са нужни за спецификацията , авторът е брилянтен.
Интересна е съпоставката на категоризирането на опасните жени при Бодлер и реализираните женски образи у Димов. Опасни са „порядъчната жена“, „учената жена“ и „актрисата“: „Порядъчната, понеже по необходимост принадлежи на двама мъже и е оскъдна храна за деспотичната душа на поета;учената, защото по погрешка не се е родила мъж; актрисата, защото е пропита с литература и говори на жаргон, с една дума, защото не е жена в пълния смисъл на тази дума: за нея публиката е нешо по-ценно от любовта“ (в „Съвети към младите писатели“, „Любовта на поетите“, Стоян Илиев, 1995, с.231). В началото на „Тютюн“ се запознаваме с порядъчни ученички по отношение на любовта – Ирина и Лила, двете твърде интелигентни и платонични в чувствата си към идеалния мъж. Платонизмът на Лила остава до края на романа – тя повече от двадесет години не преминава границата във взаимоотношенията си с Павел и доста години го счита за враг и сектант, а всъщност самата тя е тесногръда и лишава партията от истинската й интелигенция. Нейната привидна порядъчност я прави опасна, тъй като тя става убийца. Ирина изживява най-различна любов и страст, но в професионален план е достойна лекарка на избрани специални пациенти, а не „на полза роду“. Ирина се отдава на сладострастието, но спасява човешки животи без разлика на класа и идеология. Тя е в категорията „учена жена“ - медик, който помага само на частни случаи- Мария, внучето на Мичкин, Лила, Динко, Варвара, Борис, Костов, Аликс, има принос към науката в частност за борбата с черноводната треска и маларията. Ирина запазва народностния дух, като случайно попаднала в „Никотиана“, но съвсем несправедливо Димов многократно я нарича паразит. Тези нисши организми убиват, а Ирина посяга само на себе си. Може случайност да е превърнала бедното момче от малкия град, втория син на Редингота в зет на татко Пиер Спиридонов. Случайно влюбената в него Мария и женитбата с нея го правят собственик и генерален директор на „Никотиана“, но принадлежността му към икономическия елит в капиталистическа България изобщо не е случайна. За Ирина принадлежността към светския културен елит е закономерна – образована красавица, разпръскваща аромата на маслодайна роза и привличаща магнетично мъжете. Ирина остава по-близо до Бога от Лила, защото не отнема живот. Излишни са осъдителните реплики в последната глава на „Тютюн“, в която мотивира творческото си решение за самоубийството на лекарката. Любимото ми сравнение на Ирина е през погледа на Стефан Костов: „Тя приличаше на красива, но изцапана роза, паднала в тора на всеобщо разтление“ (Ікн., 537с.,1967г.). Тома Аквински осъжда суицида като тежък смъртен грях, но Бодлер го уважава. Костов, Ирина и Макс Ешкенази запазват уважението ми. Фонът на всеобща поквара не оправдава военизирания свят на международна и класова борба. Разрухата на капитализма не носи много оптимизъм.
Жената актриса е въплътена в образи като Мария – мечтателна пианистка, съвестта на родителите си, която боледува от тяхното позиране и преструване, Зара – полиглот с външността на бедуинска принцеса, троен шпионин и шантажьор с маски пред богатите и властни мъже, продала се евтино, Адриана – хвърля се от моста, за да бъде спасена от младия Адамов, Фани – играе роля на медицинска сестра и при това успешно, за да спечели отец Рикардо Ередиа, Ани – с маска, за да заеме мястото на съблазнителната си сестра. Само Зара сред тях не е представена болна от сплин. Последните духовни сили на Мария, Ирина, Фани изтичат като капки дъжд по стъклото, които барабанят като „пръсти на мъртъвци“. Яркото сравнение авторът употребява, когато описва нервната криза и припадъка на Ирина след разговора с Павел. Мария не може да се спаси сама, тъй като болестта е заложена в нея като наследствена. Фани и Ирина сами си причиняват налудничавия синдром на опустошените и ограбени души. Самотата, отчуждунието, неудовлетвореността и вътрешното „несъгласие“ на емоционална реакция на човека при сблъсъка с действителността са гениално обрисувани в много сцени в романите на Димов. При Бодлер злото е „красиво цвете“ на самотно страдащатата и неудовлетворена душа.
Грозното и красивото се сливат у Ирина. Физическата красота е съхранена по системен дендистки начин чрез здрав сън, подходяща храна и спорт. Вечното зло прониква като сплин, леност, отказ да поддържа практическите си знания по медицина, разврат с фон Гайер, Ценкер, Бимби. След смъртта на Борис, фон Гайер, Динко и Костов тя също както Мария изживява тъга и меланхолия, скърби за убитата любов и изпитва унилост поради несподеленото влечение към Павел. Унизена и оскърбена, сама отвратена от себе си и споделила с големия брат на Борис всички компромиси с достойнството си и лични продажби за свои и чужди интереси.
Изключение от трите посочени категории жени в естетиката на Бодлер прави Кристало. Гъркинята не принадлежи към нито една от тях, защото тя е „Черната Венера“. По-развалена от всички жени в романа, чрез невежеството си довежда до по-скорошната смърт на малката Аликс. Покварената Кристало първоначално е била жертва, а после е оплела в примките си бедни жени, чрез чийто разврат е печелила. Може би тя е също носителка на демоничната любов и е опасна утеха за самотни богаташи като Костов.
Главният експерт на „Никотиана“ е описан като денди, „молец на модата“, грижещ се за красотата си като филмов актьор, надминаващ суетата на татко Пиер и Борис. В отношенията си към жените също е денди: служи на тютюневите магнати, като преспива с министерши, а на другия ден ловува с мъжете им, съблазнява млади служителки на „Никотиана“, посещава публични домове, подобни на този на Кристало, не създава семейство и деца. Социалдемократическите му идеи умират още с младостта му, след като натрупва богатство. Запазва сърцето си и част от здравия морал и помага на избраници от фирмата и обществото. На него дължим забавянето на освобождаването на Стефан Морев, при това фатални се оказват пороците му – злоупотреба с алкохол, светска суетност и желание да вижда показно блясъка на благотворителните си жестове. Единствено нему Стефан има доверие, че умее да дава подкупи на министрите и директорите, че има добро сърце да се трогне и го освободи от затвора. Стефан Костов скърби искрено за нелепата смърт на младия си съименник и си прави самокритика. Дендизмът на Костов прозира и в благотворителността му към красивото цвете на гръцките острови – болното от малария сираче Аликс. Мечтае да я осинови, образова и превърне в свое най-ценно украшение. Ще я облече в рокля от бледожълта коприна, за да я превърне в кукличка. Пристъпът на гръдна жаба е белег на тютюневата отрова и нездравословния живот.
Барон Лихтенфелд също е немският денди. Бездетен и разточителен, но значително по-развратен от Костов, баронът пожертва другия тютюнев експерт – многодетния Прайбиш и си издейства чрез брак с почти безполовата бивша развратница със земноводни очи Дитрих, за да остане далеч от фронтовата линия. Лихтенфелд не запазва читателските симпатии, тъй както Костов успява. Запазената физика на немския експерт говори за егоизма на аристокрацията, деградираната му душевност – злоупотреби със светски наслади, липса на лоялност към Немския папиросен концерн, двойната агентура подобно на Зара, Малони, Кршиванек и счетоводителя на „Никотиана“ - всички белези на разрухата на личността са изразени без разточителство.
Бледолилавите цветове на тютюна са пристрастили всички тютюневи магнати. Сред плутократите най-ярък е образът на Борис. Първоначално с рационален и пъргав ум, постоянство в изучаването на тютюните и дързост да се запознае с татко Пиер, тъкмо когато е в родния им град точно след уволнението на Борис от „Никотиана“, любовните трепети на Мария му помагат за кариерното му развитие. Генералният директор Борис Морев после се опустошава и пороците му не са само тютюнопушене и алкохолизъм. Превръща Ирина в държанка, обрича хиляди тютюноработници на глад, манипулира дребните търговци и пр. Последното издигане на грохналия лъв щеше да бъде сделката му с Кондоянис, обаче Ирина го заплашва, че гъркът ще бъде арестуван от гестапото. Действително ролята на съпругата му при провала на тази сделка е малка, но все пак тя е задвижила колелото. Когато Ирина съобщава на Борис, че ще го изостави заради скандалите след злоупотребата му с алкохол, той вече няма сили да продължи да трупа богатства и живее като „самотен и грохнал звяр“. Идолът на златото го тласка към пропастта. Тютюнът е символът на цветята на злото. Той отравя ледената душа на Борис. Самосъзнанието на свръхчовек, присъщо за фон Гайер, не е чуждо на средния син на Редингота. Във финалните дни от живота на Борис виждаме как надделяват у него животинските страсти, ревността, алчността, егоизмът. Наказан е с неврастения и нелечима болест.
Борис не е денди, не е суетен като татко Пиер и Костов. Не е бил парвеню като тях никога. Няма навика да се преоблича по няколко пъти. Единствената му любов през живота е Ирина, а към Мария изпитва само признателност за богатството, но не я изразява чистосърдечно. Затова е наказан с болест като нейната, която се проявява само в късните самотни часове на пиянство. Димов открива взаимовръзките на света на капитала и световната криза на духа. Крайната бедност на работниците поражда комунистическите идеи, а олигархията води към въоръжаване. Борис няма пряко въздействие на решенията на фашистите, но той е един чарк от механизма на Немския папиросен концерн, колкото и да се стреми към самостоятелност в последните си месеци.
Войната заразява хиляди невинни души. Главният експерт Костов се стреми да спаси едно цвете, един скъпоценен камък – Аликс. Вижда чрез това червенокосо момиче със сини като сапфир очи и тънка като цикада снага шанс да спаси своята опустошена душа. Откупува я от пропилия се чичо Херакли за няколко бутилки алкохол и пари в брой, но я оставя у Кристало, която прибързано й дава хинин и я нарича пред Костов „краставо коте“. Експертът полага последни усилия да спаси Аликс, като осигурява преглед от Ирина и постоянни грижи от гръцки лекар. Загубва смисъла на живота си след смъртта на древно хубавата и невинна Аликс. Забравя навиците си на денди – да сменя измачканите си панталони, да търси лукса и комфорта. Вече е духовна развалина с достойнство. Той би могъл да е като баща за Ирина след смъртта на Чакъра и да я възпре от греховността, но характерът му не е толкова силен. Само грижите за Аликс спасяват Костов и Ирина от ускорено развитие на неврастенията. Ирина и Борис разсъждават като свръхчовеците: „Да, децата са тържество на рода и измама на индивидите...“ (Борис) и сякаш не чувстват липсата на наследници. За Костов бащинството щеше да е спасение и нямаше да се самоубие, още повече има паспорт като помагач на АЕК, което го защитава пред новата комунистическа власт.
Пороците на военните години са изобразени чрез сгъстени образи – Лили Марлен, бедното момиче, което продавало тялото си на войниците, като пример ще посочим дъщерята на свещеника-атеист Леонидис. Развратът за пари има измерение сред т.нар. „порядъчни жени“ като еврейката Варвара, чийто баща е искал да я омъжи за аптекар, но е била нужна зестра от двеста хиляди лева, каквито не е имал. Еврейската тарифа за любов и брак е ясна на Димов. Варвара става толкова студена, че не превежда единствените реплики на Майк Джинс, които биха могли да го спасят от смърт. Еврейката е готова да подкупи Динко с единственото нещо, с което може да изрази любовта си – да се бие редом с него и загине до него. Динко й отказва. Чрез нея Димов се възмущава от брака по интереси без любов, какъвто тя е имала с партиен другар.
Контрапункт на Варвара, лишилата се от женственост заради комунистическата идея, е лишената от борба за идеал Ирина. За Мичкин и другите случайно срещнати мъже в живота на Ирина тя е незабравим образ, „жена без възраст и грижи“, плод на безделието на враждебния свят. През очите на Ирина Мичкин не е зла сила и убиец, а тя мисли, че немската идея за свръхчовека е само смешно подражание на капитана на партизанския отряд.
Цветята на злото разцъфват и в душата на здравия селски хубавец, братовчеда на Ирина от Средорек, комунистическия капитан Динко. Младежът е носител на хубави народностни черти и на демоничната любов към братовчедка си Ирина, заради която иска да взриви автомобила на Борис и дори не мисли за възможните жертви. При Бодлер демоничната любов е „мълния на проблясък и нощ“. Единствената близост, която Ирина дарява на Динко, е в последните му минути, когато му бие инжекция с кордизол за облекчаване на болката му.
След като се прощава с Динко, Ирина е длъжна да отдаде последна почит на Борис. Повече пияницата Виктор Ефимович се грижи за погребението, а Костов за розмарина и вехнещите цветя. Също бяха нужни гробищни цветя за жертвите на стария свят и „Никотиана“, когато изпращаха Чакъра и Спасуна. Липсата на цветя за Фитилчето, убит поради страха на Макс Ешкенази, за младежа-атеист, който е искал да подпали склада на „Никотиана“ говори за много анонимни жертви на класовата борба. Павел Морев е окичен с цветя чак след произвеждането му в генерал-лейтенант, но е прокълнат от Редингота, за който си остава безродственик и безотечественик, който двадесет години не е бил у дома при баща си. Не са проследени подвизите на Павел като комунист, но няма пречистване от безсмислените братоубийствени кръвопролития отстрана на съратниците му. Не помня също някога Лила да му е дарявала цвете, тъй като любовта им е спартанска.
„Колелото на историята се бе завъртяло неумолимо на сто и осемдесет градуса, смазвайки света на „Никотиана” и Немския папиросен концерн” (ІІкн., с.364, 1967). Така Димов ни въвежда в кръговрата, а сред богатите настъпва опасение, че червените ще ги разстрелят в конвейр. Вече Ирина не е като узрял житен клас, който се люлее от вятъра, както я възприемаше Мичкин, а се превръща в лунатичка и дори за Данкин е само „буржоазна усойница”. Конете на комунистите стъпкват лехите с цветя и можем да се досещаме за предстоящите разстрели с или без Народен съд. Павел става демоничен и фанатичен като Борис и предава целия архив на брат си с изключение на анонимните писма. Народният съд е инструмент на човеконенавистничество и братоубийства. „Случаят „Тютюн” е разгледан през февруари 1952 г., когато Димов има значително по-завидна съдба от Бодлер, който е осъден заради „Цветя на злото”. Българският писател е бил политически индиферентен и писмото на Вълко Червенков играе ролята на „дух от машина”, за да спаси романа.
Втората редакция от 1954г.прави „Тютюн” произведение близко до социалистическия реализъм. Бодлер не е имал възможност да се приспособи и става прокълнат поет, едва посмъртно е оправдан чрез нов процес. Общото между двамата е, че загубват бащите си в ранна възраст. Стремят се към изобразяване на големите социални конфликти, а Димов е поет в прозата при описание на пейзажите и настроенията на героите. Димитър Димов има възможност да се радва на признание приживе и умира като председател на СБП (1.ІV.1966г.), докато Бодлер не е признат от цензурата.
Българинът не е аморален, но обича да опознава долоризма и други цветя в изкуствата.
Библиография:
1. Игов, Св. Предговор на „Поручик Бенц”, Сиела
2. Илиев, Ст. Любовта на поетите
3. Ичевска, Т. Романите на Димитър Димов, Фабер, 2005г.
4. Случаят Димов, доклади от научната конференция по повод 90 години от рождението на Димитър Димов, книгата е издадена през 2003 г.
Първата публикация на статията е в списание "Кула", книга 2, октомври 2010 г., гр. Казанлък. Очаква се публикация в сборника с докладите от конференцията по повод 100 години от рождението на Димитър Димов, проведена в НБ "Св.св.Кирил и Методий", София, 2009 г.
четвъртък, 22 юли 2010 г.
Факт и фикция
Факт и фикция
в “Писателят и неговият опит”
от Васил Попов
Васил Попов е от писателите с многолики идентификации в областта на словото – прозаик, мемоарист, журналист, пътеписец, публицист и преводач. Това му позволява да изгради свое становище за творчеството, което свидетелства за авторово съзнание, надстроечно по отношение на самото художествено мислене.
Традиционното осмисляне на понятието художествена условност у нас има своя прагна точка – 1973г., когато се провежда научна сесия с обединителен център този ключов въпрос. Иван Джаджев поставя проблема в контекста на това дали изкуството е условно или безусловно, макар така лаконичното обобщение да е вид подценяване на неговия труд. Досега се подчертава разграничението на словесната област, съставена от дихотомията на Ингарден “практически” и “поетически” език. Любка Липчева-Пранджева в статията си “Художествената условност – проблематика и възможни подходи” изтъква, че фикцията се основава на многообразието от варианти за нарушаване на идентичността на практическия тип комуникация. Самият смисъл на думата е в инвариантното си значение “двусмислица, измислица”, общо взето, разместване на пряката връзка между знак и означаемо.
Такова разнообразие от верификации на истината срещаме в широката битово-разговорна сфера. Типична фикция е фолклорната обредност /коледари, нестинарки, лазарки, пеперуди, кукери и др./. По-обемно понятие от художествена условност е фикция. Фактическата действителност, която не може да се обговори, в повечето случаи е по-обемно понятие от фикция. При фантастиката и фентъзито някои художествени реалии могат да се нарекат фикция и да нямат съответствие в действителността. Както практическият език така и поетическият служат за изплитане на фикция.
Често срещана фикция в художествената творба е герой, който се отъждествява с автора, но не се припокрива с него. В дневника си “І.Корените” от “Писателят и неговият опит” Васил Попов изяснява обстоятелствата около написването на едноименния си роман. Самонаблюдаващият се субект създава представа за себе си, в която откриваме действителни качества и функционални елементи, т.нар. “фикция”.
За да се потопим в съкровения свят на сътворяването, трябва преди това да учточним писателските способности за самонаблюдение. Джон Лок въвежда понятието “рефлексия” – Инаблюдение, на което съзнанието подлага собствената си дейност”, ще си служим и с понятието “рефлексивност”, под което ще разбираме всички възможни способи и начини за проявление на дейността на съзнанието в акта на самонаблюдение, а под “предметно-рефлексивни отножения” – интериоризираната система от рефлексивни връзки на субекта с другите хора, основаваща се на способността му за мислено отражение на позицията на “другия” или представите на другия за особеностите на собственото си виждане за предмета, обекта, проблема” /”Психология”, 1990,с.289, също в “Повествователят...” от З.Козлуджов/. Би могло да се говори за “субектно-рефлексивни отношения”.
Дневникът “І. Корените” дава отговори на въпроси, подобни на тези от “Как сделана “Шинель” Гоголя?” от Айхенбаум. Субективизацията проличава още от първия абзац. Наскоро починалият приятел на твореца, Цветан Стоянов, е представен така: “много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери”. Отразява се субективният континиум на живот отвъд смъртта в чуждо съзнание. Оттук още разбираме съпричастните дружески отношения на писателя и критика – “участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения”. Пестеливата употреба на епитети и метафори все още не прави от самообективиращото се повествование художествено. Авторът си позволява да разсъждава за критически факти, често срещан похват при деконструктивисткия подход, т.нар. критика върху критиката. Наслагването на българската и западната действителност оформя картината на една миниатюрна проекция на глобалните световни процеси.
Васил Попов разкрива критериите си и предпочитанията си към хората, като говори за Цветан Стоянов. Бахтин нарича този принцип “мотив на огледалото”, а в един конкретен случай “аз-за другия”. В дневника: “Наред с финеса – интелектуалните му докосвания и преживявания – у него имаше и нещо раблезианско”. Един функционален образ, обобщаващ раблезианството, се съотнася към действителен човек, който до този момент не придобива точни физически характеристики. Съпоставката на Цветан Стоянов с цял комплекс от колективни качества, общи за раблезианството, а не с конкретните герои на Франсоа Рабле, възбужда неизчерпаем източник на аналогии и асоциации. Общото значение е, че раблезианец е човек с наклоност към физическите наслади и тази за всяка възраст - храната. Приятелят на Попов носи в себе си нещо “небългарско, нещо разгулно в отношението му към храната, към питието, към вкусовите възприятия”. Поражда се вторична фикция, характерна хомологическа представа за антиномията – българско и небългарско. Самото определение на психологическа идентичност на понятието “българско” е производство на фикции, търсени винаги от хора с усет за художествена типизация. Героите на Елин Пелин са българи, но според духа на мястото те са шопи, героите на Георги Стаматов са селяни, които са се оказали в града и т.н. – ето защо всяко социологическо избиране на инвариант на българското е висша форма на фикционализиране. Наблюдаваме в лицето на героя Цв.Стоянов две или повече хомоморфни отношения, които съпреживяват в единство. Отвъд героя “зад кадър” произира един митологичен образ на българския народ, което още повече подчертава скръбта от загубата на приятел. Описанието клони към художествено-условно: “в ноздрите му се утаяваха прашните благородства на стари библиотеки, забравени в таваните на някогашното ценности” – с пестеливи детайли се обобщава цялата биография на един човек. Чрез синестезията се откроява свърхчувствителното обоняние към духовната култура на предишните поколения. Подсказва се и табуто за “гласене” на миналото, както и наличието на психологическо настояще за несъществуващия физически Цв.Стоянов, който е истински жив с съзнанието на спомнящия си за него. Самият акт на ретроспекция е вторичен спрямо реално протеклия хронотоп, не е фиксиран във времето, свидетелства за обърнатост /не само на героя, но и на имплицитния автор/ към “старите ценности”. Проличава скромна, но силна по чувства изява на носталгични настроения.
Общото “съ-битие” на двамата се противопоставя на отсъстващото такова в света, подчертана е фрагментаризацията на общността /например на староселци и новоселци, каквато е опозицията на голяма част от селяните с Горския, търсенето на липсващото слово, изразяващо “всичко” при Босьо и общото “думане” на хората, песен-безсловие, раждене-смъртност/баба Вида/ : нераждане /Ана от “Низината”/ и разраждане /баба Неделя от “Корени”/. Наред с фактите в Миндя се рисува едно “съ-битие” на отсъствието в апатично време на “застой” в “сюжетното” действие. Цв.Стоянов написа най-известното си есе “Броселиандовата гора” в дома на В.Попов, когато той писа “Корени”. В този дневник се разказва за раздвижването, което идва след чисто другарските разговори между двамата. От тях се раждат красиви идеи, а Цв.Стоянов сподели в есето си “За хубавите разговори” каква полза открива в общуването.
Близостта им се разкрива и чрез общите стремежи – “да дадем, да оставим нещо от себе си, да намерим себе си”. Самата форма на писане на дневник говори за силна авторефлексия, самосъзнание за самоценност и стойността на спомените от значими хора. Той се самодистанцира от своя текст и си прави самооценка, а също се опитва да се погледне през погледа на приятелите. Ето как “другият за мен” е мислил или за пишещия дневник: “настръхваше от моите бурни реакции към хора и неща, смекчаваше невъздържаността ми или моя фанатизъм”. Има преобърнат модел на отношението “писател-критик”. Всеки от тях притежава качества, присъщи за професията на другия. В.Попов изразява вярата си в бъдещето значение на труда на приятеля си.
Ключови думи за общия им живот стават гора и планина / “Броселиандовата гора”, топоса в “Корени” – пеещата гора, съня-действителност/. Имат различно отношение към ръкописите си – единият хвърля в печката, а другият никога не изгаря “мостове”. Първична фикционалност личи в картината: “Живи и покойници ни гледаха отвсякъде, между тях бях и аз”, където авторът изразява отношението си към извънпоставени обекти. Стилистична е употребата на “редки хора”. При описанието на Цветан често изразно средство е синестезията, която подчертава неговата свръхчувствителност, способност да възприема света с всички сетива едновременно. В този момент се споменава за неосъществен замисъл на произведение, чийто герой би трябвало да е художникът Александър Денков.
В уюта на селския дом и компанията на чичовците Пенчо и Крум авторът се потапя в света на преминалите дни – “в сърцето ми разцъфтя старата детска рана, оживяха огнищата, игрите в дерето под моста...”. В утопията на желаното преминало съществува една дифузна представа, вътрешно противоречива, наслагваща чувството на умиление и изстраданост, аналогията е по цвят: разцъфтя – рана.
Освен с дистанцираност, фикционалното повествование се отличава от фотографското проследяване и по избирателната си пропускливост: “дъвчеха трудодни...дъвчеха старата си болка по имот”. Отразява се недоизживяното страдание от национализацията – тема, засегната в мнозинството от творбите му. На фона на историческия процес изпъква личната драма. Внучето на чичото е останало нямо в резултат на антибиотично въздействие. Този образ се претворява чрез Босьо, търсещ истината за нещата “отвъд словесността”. В известна степен фикционалното е обвързано с естетическото и с факта. В дневник “І. Корените” има съчетание на достоверно-обобщителното с практически познавателното и се търси незанален тип комуникация. Самоопределящият се текст, авторовата “самообективизация” и и наблюдение, не изключват, а предполагат читателската допълваща роля и корективност. Съдържанието на този “дневник” много по-силно отколкото романа предполага осъществяване на обратна връзка, като практическите цели се откриват много по-смело от художествените. В “Корени” целите се прикриват под воала на самоцелното удоволствие, въплътено в художествена форма и заедно с отвлечена времепространствена неустановеност, която индиректно ни насочва “по вероятност или необходимост” съвсем асоциативно към действителността.
Художествено-условният тип повествование по принцип предполага трансформации, които стигат до вторична фикционалност, надстроечна спрямо срещаната в практическия тип комуникация. Ала процесите на взаимообвързаност са обратими, защото романът “Корени” е както ретроспективен спрямо принципа на достоверност с посока от действителността към фикцията, така и проспективен, съдържащ нещо ново – пророчеството за бъдещето, за заложения механизъм на самоунищожение в комунистическата система.
Жанров признак на дневника е хронологическото изложение. В.Попов бяга от точната подредба на случките. След ретроспекцията за реакцията на чичо Асен за смъртта на Цветан Стоянов героят оживява в спомена за вечерен разговор. Тази творба не е разделена на откъси по дати и е отворена към читателите, а не е таен дневник. Узнаваме, че разказът на чичото за три варела подтиква писателя на напише “Трите варела”. Баба Мария е прототип на баба Велика от “Низината”. Десет години са му били нужни да напише романова цялост, докато житейският материал се гради от няколко човешки живота. Глухонемият Спас Ченюв, възкръсва от разказа на бабата, но отдавна е мъртъв и Васил Попов не го е познавал, но описва много глухонеми герои.
Дневникът предполага “комуникация с ненарушена идентичност”, освен в случаите на абревиатурно съкращаване на имената на лицата или псевдонимия на тези, с киото субектът е имал “предметно-рефлексивни отношения”. Васил Попов има своя концепция за творческия акт: “Понякога познанието се замества с прозрение, интуиция или не знам с какво, но в основата си то е познание. Бих допълнил – принадлжност, влюбване в нещо изцяло, така както не може да те завладее никаква жена” /с.604/. Метафоричното сравнение на творенето с влюбване е в духа на Платоновата традиция / “ейдос” във връзка с “ерос”/, както и на по-късни теории /”Ерос и култура” на З.Фройд/. Васил Попов си е изградил метафикционален език, който наричаме критицистичен – за разлика от критическия не изисква закодираност с термини. Развива концептуалното си виждане за акта на творенето: “Всичксо отпада, отива встрани, става второстепенно, маловажно. Пред теб има празно пространство, а в теб хора, които оживяват. Спомени, срещи, догаждания, малки незабележими кълнове покарват, превръщат се в хора, в човешки ДУШИ. Не зная какво мислят други писатели, но аз винаги съм считал, че човекът става жив в едно произведение на прозата, когато в теб оживее неговата душа” /с.604/. Критицистичният език е изграден от преобразувания на практическия език, чиято връзка с фактите е приблизителна еквивалентност, но освен това е развита съдна способност: “Не вярвам в положителните и отрицателните герои – това са схеми, удобства на критиката или на теорията, за съжаление много по-често на учителите по литература”/с.604/.
След скритите сравнения на В.Попов с други писатели той пояснява, че Жегъла има корените си от разказ на чичо Асен, а Дачо притежава черти на чичо Асен, Спас е братовчетъд, т.е. чичо Пенчо, който също е притежавал много къщи, чичо Крум е Кръстю, а от чертите на чичо Колю е раздавал на много герои. Оказва се, че човекът, напуснал не само родния край, ами и България, поучава писателя да напише вече издадена книга. Отчуждилият се от земята е чест герой в творчеството на В.Попов. За стотен път писателят възпроизвежда образа на майка си Мария – баба Черна, Неделя, Велика, Рилка, Ана, Петра...Можем да прокараме паралелно сравнение между баба Неделя и кубинката баба Ферос, което говори за наднационални качества. В сборника “Това красиво човечество” авторът успоредява българската с латиноамериканската действителност.
Публикуван в сп. „Дарба”, ИК „Ваньо Недков”, гл.ред. Майя Славова
в “Писателят и неговият опит”
от Васил Попов
Васил Попов е от писателите с многолики идентификации в областта на словото – прозаик, мемоарист, журналист, пътеписец, публицист и преводач. Това му позволява да изгради свое становище за творчеството, което свидетелства за авторово съзнание, надстроечно по отношение на самото художествено мислене.
Традиционното осмисляне на понятието художествена условност у нас има своя прагна точка – 1973г., когато се провежда научна сесия с обединителен център този ключов въпрос. Иван Джаджев поставя проблема в контекста на това дали изкуството е условно или безусловно, макар така лаконичното обобщение да е вид подценяване на неговия труд. Досега се подчертава разграничението на словесната област, съставена от дихотомията на Ингарден “практически” и “поетически” език. Любка Липчева-Пранджева в статията си “Художествената условност – проблематика и възможни подходи” изтъква, че фикцията се основава на многообразието от варианти за нарушаване на идентичността на практическия тип комуникация. Самият смисъл на думата е в инвариантното си значение “двусмислица, измислица”, общо взето, разместване на пряката връзка между знак и означаемо.
Такова разнообразие от верификации на истината срещаме в широката битово-разговорна сфера. Типична фикция е фолклорната обредност /коледари, нестинарки, лазарки, пеперуди, кукери и др./. По-обемно понятие от художествена условност е фикция. Фактическата действителност, която не може да се обговори, в повечето случаи е по-обемно понятие от фикция. При фантастиката и фентъзито някои художествени реалии могат да се нарекат фикция и да нямат съответствие в действителността. Както практическият език така и поетическият служат за изплитане на фикция.
Често срещана фикция в художествената творба е герой, който се отъждествява с автора, но не се припокрива с него. В дневника си “І.Корените” от “Писателят и неговият опит” Васил Попов изяснява обстоятелствата около написването на едноименния си роман. Самонаблюдаващият се субект създава представа за себе си, в която откриваме действителни качества и функционални елементи, т.нар. “фикция”.
За да се потопим в съкровения свят на сътворяването, трябва преди това да учточним писателските способности за самонаблюдение. Джон Лок въвежда понятието “рефлексия” – Инаблюдение, на което съзнанието подлага собствената си дейност”, ще си служим и с понятието “рефлексивност”, под което ще разбираме всички възможни способи и начини за проявление на дейността на съзнанието в акта на самонаблюдение, а под “предметно-рефлексивни отножения” – интериоризираната система от рефлексивни връзки на субекта с другите хора, основаваща се на способността му за мислено отражение на позицията на “другия” или представите на другия за особеностите на собственото си виждане за предмета, обекта, проблема” /”Психология”, 1990,с.289, също в “Повествователят...” от З.Козлуджов/. Би могло да се говори за “субектно-рефлексивни отношения”.
Дневникът “І. Корените” дава отговори на въпроси, подобни на тези от “Как сделана “Шинель” Гоголя?” от Айхенбаум. Субективизацията проличава още от първия абзац. Наскоро починалият приятел на твореца, Цветан Стоянов, е представен така: “много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери”. Отразява се субективният континиум на живот отвъд смъртта в чуждо съзнание. Оттук още разбираме съпричастните дружески отношения на писателя и критика – “участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения”. Пестеливата употреба на епитети и метафори все още не прави от самообективиращото се повествование художествено. Авторът си позволява да разсъждава за критически факти, често срещан похват при деконструктивисткия подход, т.нар. критика върху критиката. Наслагването на българската и западната действителност оформя картината на една миниатюрна проекция на глобалните световни процеси.
Васил Попов разкрива критериите си и предпочитанията си към хората, като говори за Цветан Стоянов. Бахтин нарича този принцип “мотив на огледалото”, а в един конкретен случай “аз-за другия”. В дневника: “Наред с финеса – интелектуалните му докосвания и преживявания – у него имаше и нещо раблезианско”. Един функционален образ, обобщаващ раблезианството, се съотнася към действителен човек, който до този момент не придобива точни физически характеристики. Съпоставката на Цветан Стоянов с цял комплекс от колективни качества, общи за раблезианството, а не с конкретните герои на Франсоа Рабле, възбужда неизчерпаем източник на аналогии и асоциации. Общото значение е, че раблезианец е човек с наклоност към физическите наслади и тази за всяка възраст - храната. Приятелят на Попов носи в себе си нещо “небългарско, нещо разгулно в отношението му към храната, към питието, към вкусовите възприятия”. Поражда се вторична фикция, характерна хомологическа представа за антиномията – българско и небългарско. Самото определение на психологическа идентичност на понятието “българско” е производство на фикции, търсени винаги от хора с усет за художествена типизация. Героите на Елин Пелин са българи, но според духа на мястото те са шопи, героите на Георги Стаматов са селяни, които са се оказали в града и т.н. – ето защо всяко социологическо избиране на инвариант на българското е висша форма на фикционализиране. Наблюдаваме в лицето на героя Цв.Стоянов две или повече хомоморфни отношения, които съпреживяват в единство. Отвъд героя “зад кадър” произира един митологичен образ на българския народ, което още повече подчертава скръбта от загубата на приятел. Описанието клони към художествено-условно: “в ноздрите му се утаяваха прашните благородства на стари библиотеки, забравени в таваните на някогашното ценности” – с пестеливи детайли се обобщава цялата биография на един човек. Чрез синестезията се откроява свърхчувствителното обоняние към духовната култура на предишните поколения. Подсказва се и табуто за “гласене” на миналото, както и наличието на психологическо настояще за несъществуващия физически Цв.Стоянов, който е истински жив с съзнанието на спомнящия си за него. Самият акт на ретроспекция е вторичен спрямо реално протеклия хронотоп, не е фиксиран във времето, свидетелства за обърнатост /не само на героя, но и на имплицитния автор/ към “старите ценности”. Проличава скромна, но силна по чувства изява на носталгични настроения.
Общото “съ-битие” на двамата се противопоставя на отсъстващото такова в света, подчертана е фрагментаризацията на общността /например на староселци и новоселци, каквато е опозицията на голяма част от селяните с Горския, търсенето на липсващото слово, изразяващо “всичко” при Босьо и общото “думане” на хората, песен-безсловие, раждене-смъртност/баба Вида/ : нераждане /Ана от “Низината”/ и разраждане /баба Неделя от “Корени”/. Наред с фактите в Миндя се рисува едно “съ-битие” на отсъствието в апатично време на “застой” в “сюжетното” действие. Цв.Стоянов написа най-известното си есе “Броселиандовата гора” в дома на В.Попов, когато той писа “Корени”. В този дневник се разказва за раздвижването, което идва след чисто другарските разговори между двамата. От тях се раждат красиви идеи, а Цв.Стоянов сподели в есето си “За хубавите разговори” каква полза открива в общуването.
Близостта им се разкрива и чрез общите стремежи – “да дадем, да оставим нещо от себе си, да намерим себе си”. Самата форма на писане на дневник говори за силна авторефлексия, самосъзнание за самоценност и стойността на спомените от значими хора. Той се самодистанцира от своя текст и си прави самооценка, а също се опитва да се погледне през погледа на приятелите. Ето как “другият за мен” е мислил или за пишещия дневник: “настръхваше от моите бурни реакции към хора и неща, смекчаваше невъздържаността ми или моя фанатизъм”. Има преобърнат модел на отношението “писател-критик”. Всеки от тях притежава качества, присъщи за професията на другия. В.Попов изразява вярата си в бъдещето значение на труда на приятеля си.
Ключови думи за общия им живот стават гора и планина / “Броселиандовата гора”, топоса в “Корени” – пеещата гора, съня-действителност/. Имат различно отношение към ръкописите си – единият хвърля в печката, а другият никога не изгаря “мостове”. Първична фикционалност личи в картината: “Живи и покойници ни гледаха отвсякъде, между тях бях и аз”, където авторът изразява отношението си към извънпоставени обекти. Стилистична е употребата на “редки хора”. При описанието на Цветан често изразно средство е синестезията, която подчертава неговата свръхчувствителност, способност да възприема света с всички сетива едновременно. В този момент се споменава за неосъществен замисъл на произведение, чийто герой би трябвало да е художникът Александър Денков.
В уюта на селския дом и компанията на чичовците Пенчо и Крум авторът се потапя в света на преминалите дни – “в сърцето ми разцъфтя старата детска рана, оживяха огнищата, игрите в дерето под моста...”. В утопията на желаното преминало съществува една дифузна представа, вътрешно противоречива, наслагваща чувството на умиление и изстраданост, аналогията е по цвят: разцъфтя – рана.
Освен с дистанцираност, фикционалното повествование се отличава от фотографското проследяване и по избирателната си пропускливост: “дъвчеха трудодни...дъвчеха старата си болка по имот”. Отразява се недоизживяното страдание от национализацията – тема, засегната в мнозинството от творбите му. На фона на историческия процес изпъква личната драма. Внучето на чичото е останало нямо в резултат на антибиотично въздействие. Този образ се претворява чрез Босьо, търсещ истината за нещата “отвъд словесността”. В известна степен фикционалното е обвързано с естетическото и с факта. В дневник “І. Корените” има съчетание на достоверно-обобщителното с практически познавателното и се търси незанален тип комуникация. Самоопределящият се текст, авторовата “самообективизация” и и наблюдение, не изключват, а предполагат читателската допълваща роля и корективност. Съдържанието на този “дневник” много по-силно отколкото романа предполага осъществяване на обратна връзка, като практическите цели се откриват много по-смело от художествените. В “Корени” целите се прикриват под воала на самоцелното удоволствие, въплътено в художествена форма и заедно с отвлечена времепространствена неустановеност, която индиректно ни насочва “по вероятност или необходимост” съвсем асоциативно към действителността.
Художествено-условният тип повествование по принцип предполага трансформации, които стигат до вторична фикционалност, надстроечна спрямо срещаната в практическия тип комуникация. Ала процесите на взаимообвързаност са обратими, защото романът “Корени” е както ретроспективен спрямо принципа на достоверност с посока от действителността към фикцията, така и проспективен, съдържащ нещо ново – пророчеството за бъдещето, за заложения механизъм на самоунищожение в комунистическата система.
Жанров признак на дневника е хронологическото изложение. В.Попов бяга от точната подредба на случките. След ретроспекцията за реакцията на чичо Асен за смъртта на Цветан Стоянов героят оживява в спомена за вечерен разговор. Тази творба не е разделена на откъси по дати и е отворена към читателите, а не е таен дневник. Узнаваме, че разказът на чичото за три варела подтиква писателя на напише “Трите варела”. Баба Мария е прототип на баба Велика от “Низината”. Десет години са му били нужни да напише романова цялост, докато житейският материал се гради от няколко човешки живота. Глухонемият Спас Ченюв, възкръсва от разказа на бабата, но отдавна е мъртъв и Васил Попов не го е познавал, но описва много глухонеми герои.
Дневникът предполага “комуникация с ненарушена идентичност”, освен в случаите на абревиатурно съкращаване на имената на лицата или псевдонимия на тези, с киото субектът е имал “предметно-рефлексивни отношения”. Васил Попов има своя концепция за творческия акт: “Понякога познанието се замества с прозрение, интуиция или не знам с какво, но в основата си то е познание. Бих допълнил – принадлжност, влюбване в нещо изцяло, така както не може да те завладее никаква жена” /с.604/. Метафоричното сравнение на творенето с влюбване е в духа на Платоновата традиция / “ейдос” във връзка с “ерос”/, както и на по-късни теории /”Ерос и култура” на З.Фройд/. Васил Попов си е изградил метафикционален език, който наричаме критицистичен – за разлика от критическия не изисква закодираност с термини. Развива концептуалното си виждане за акта на творенето: “Всичксо отпада, отива встрани, става второстепенно, маловажно. Пред теб има празно пространство, а в теб хора, които оживяват. Спомени, срещи, догаждания, малки незабележими кълнове покарват, превръщат се в хора, в човешки ДУШИ. Не зная какво мислят други писатели, но аз винаги съм считал, че човекът става жив в едно произведение на прозата, когато в теб оживее неговата душа” /с.604/. Критицистичният език е изграден от преобразувания на практическия език, чиято връзка с фактите е приблизителна еквивалентност, но освен това е развита съдна способност: “Не вярвам в положителните и отрицателните герои – това са схеми, удобства на критиката или на теорията, за съжаление много по-често на учителите по литература”/с.604/.
След скритите сравнения на В.Попов с други писатели той пояснява, че Жегъла има корените си от разказ на чичо Асен, а Дачо притежава черти на чичо Асен, Спас е братовчетъд, т.е. чичо Пенчо, който също е притежавал много къщи, чичо Крум е Кръстю, а от чертите на чичо Колю е раздавал на много герои. Оказва се, че човекът, напуснал не само родния край, ами и България, поучава писателя да напише вече издадена книга. Отчуждилият се от земята е чест герой в творчеството на В.Попов. За стотен път писателят възпроизвежда образа на майка си Мария – баба Черна, Неделя, Велика, Рилка, Ана, Петра...Можем да прокараме паралелно сравнение между баба Неделя и кубинката баба Ферос, което говори за наднационални качества. В сборника “Това красиво човечество” авторът успоредява българската с латиноамериканската действителност.
Публикуван в сп. „Дарба”, ИК „Ваньо Недков”, гл.ред. Майя Славова
Концепцията за Кръста
Концепцията за Кръста
“Похвално слово за Константин и Елена”
от Патриарх Евтимий Търновски
Мария Чулова
Григорий Цамблак сравнява Евтимий с апостолите и го нарича “стълба към небето”. Почти толкова народ се стича при Патриарха, колкото и в Йерусалим. Заточеният българин е сред сънародниците си. Макар да проповядва исихазма, Евтимий не е отшелник, а прекарва последните си години в апостолски подвизи. Голямо негово достижение е словото – същност на “логоса” и на името, като същност на “енергията”. Той избира пътя на опознаване на божественото- безмълвие в мирни времена. Евтимий е утешител на поробените и укрепва вярата им чрез проповеди, когато е застрашена. Патриархът Български е високо политически ангажиран, граждански отговорен и изявен патриот. По този начин Евтимий не само че не причинява душевното любомъдрие, а възвисява християнската вяра, като я отстоява и става мъченик.
Евтимий Търновски пристъпва към писането като към икона, която украсява със стила “плетение словес”. Въздигнал душата си до “Епибазис” и просветил ума си, познал Таворската светлина, Патриархът по Божия воля пише за честния кръст. В “Похвално слово за Константин и Елена” изобразява пълноценни образи, чрез което съчетава темата за божествената любов и земната привързаност. Женското присъствие е нововъведение, подобно на Божията майка при богомилските легенди и апокрифи, жената заема важно място. Елена е откривателка на кръста и чрез нея Евтимий изразява своята концепция за възприятията за този символ, като възхвалява вярата.
Българският Патриарх не е първият, който разработва тази тема. Всички византийски автори, с които Евтимий се запознава, четейки творбите им, черпят /непосредствено или чрез междинни съчинения/ от основен източник – съчинението на Евсевий Кесарийски, наречен Памфил, съвременник и приближен на Константин Велики. Евсевий е първият християнски писател и историограф, защитаващ основни идейни и политически концепции на държавно и църковно устройство. Патриарх Евтимий е познавал речта от 25 юли 335г. “На Евсевий Памфил от живота на блажения цар Константин”. Чрез припомняне на историята на приемане на християнството българският писател цели да укрепи нашата държавност.
Похвалното слово е подходящ жанр. Евтимий би се затруднил да хвали Иван Шишман, когато държавата се разпада, но косвено възхвалява властта. Още патриарх Фотий означава творбата на Памфил като “Похвално четирикнижие за великия цар Константин” в своята “Библиотека”. Това насочва Евтимий към възхвалата. Докато по-старото произведение е образец на риторично житие, неосвободено от естетическите норми на “втората софистика”, Евтимиевото е образец на похвално слово, изградено според реформата, която провежда. Няколко века по-късно християнската легенда за равноапостолите Константин и Елена се обогатява с моменти, несъществуващи в ІVв. Възниква едно пространно житие за Константин. Познат е от Хв., тъй като е включен като образ в четириминейните сборници на Симеон Метафраст. Евтимий превръща образа на императирицата в централен. Едва около 385г. поклонничка Етерия отбелязва, че Елена е откривателка на Кръста Господен. Оформянето на легендата за намирането на кръста може да се датира приблизително между 347 и 385г. Сюжетът не разказа за откриването на кръста е завършен към Vв., когато се обогатява с легенда за благочестия евреин Иуда Кириак, разузнал грижливо пазената тайна за мястото на трите кръста, съобщил я на Елена и сам приел християнството.
Разказът на Патриарх Евтимий за пътуването на императрица Елена из светите места в Палестина и за нейните строежи е изцяло построен върху гръцкото житие на Константин Велики. Първородният син на Константин – Крисп е убит от самия император заедно с майката на Крисп в 326г. Евтимий само възхвалява Константин: “и целият човешки род, и вси множества – народи и племена и страни – му отправят единогласно славословие, признават, че той е и Цар и Владика, и Бог над всичко и преди всичко”/с.113/. Елена е вдовица и има мистичен брак с Христос. Дори още приживе на Конста тя е пренебрегната заради Теодора, наложена за съпруга от Римския владетел. Дълго време властват законите на многобожието и многоженството. Дори приближените на Константин са желали да изкъпят царя си с кръвта на кърмачета, но той отказва. Единствено кръщението може да спаси от проказа. От ръката на блажения Силвестър приема кръщение, след като получава знамение в съня си. След покръстването Константин устоява на отрови и коварства. Максимилиан се озлобява при вида на кръстния знак и заповядва на войската да стреля безпощадно. Обзет от страх, хуква да бяга без багреница. Максимилиан сам се отказва от скверните си идоли и посича собствените си служители. Люта болест поваля обезумения враг на християнството.
В мирните години Константин укрепва вярата, като строи църкви. Започва да преследва елините и да удостоява християните. Околните народи сами прииждат да приемат светото кръщение. Ликиний подема гонения срещу християните, а Константин му се противопоставя. След отсичане на главата му настъпва дълбок мир. В град Виз царят отново чете писание на небето. Тук той вижда кръст от звезди: “С този знак ще погубиш всичките си врагове”. Тогава Константин приема кръста от дърво за символ на християнството. Императорът изгражда град на свое име, като издига колони, в основата на които полага свещени символи. Победата над скитите е покровителствана от кръстния знак, който се явява на небето. Мостът е поредния символ на кръст, но хоризонтално в пространството. В чест на победата царят издига редица църкви и строи Еленинград. Раздорите идват от Арий. Константин смирява Александър с Арий. Мирът се постига със събор в Ника, който продължава три години и половина. /”И един град всички ги приемаше, сякаш някакъв велик светителски венец, украсен от прекрасни цветове”/. Единодушно йереите прогонват Арий, правотата на постъпката им се потвърждава с чудото със свитъка.
Тогава определят времето на постите – 40 дни. Константин кани отците на всенароден празник в Константинопол. Освен че пише “по ляпоте”, Евтимий е склонен към плеоназъм, когато описва отците на пира. След смъртта на Теодосий в 1363г. Българският писател изследва литературните паметници във Византия, затова описаното е подробно. Там в Константинопол се появява философ-елин, който разпространява вредно учение. Патриарх Александър му се противопоставя и той замлъква. Бог го превръща в хвалител. Забравено е вече мястото на разпятието и “Онова животворящо дърво, чрез което светът бе спасен и мъчителят бе стъпкан, и смъртта бе умъртвена”/с.132/. Преди да разпусне събора Константин коронясва майка си Елена и й дава пълномощия да търси Краниевото място. Евтимий черпи вдъхновение от “Песен на песните”. Сравнява Константин с Давид. Има доближаване между житийна и ораторска проза. Преливане на биографизъм с паногиризъм. Евтимий се изявява като писател летописец. Колекцията “Студион” от седем тома се приписва на Евтимий.
Ще търсим смисъла на символиката на кръста и съчетанието на думите – метафразата и контекста. Елена открива мястото, където Исус е излекувал “кръвоточивата” и издига църква в името на животворящия кръст. На всяко от местата на чудесата Елена създава църква. Интересна е кръстообразната църква във Витлеем. “И като почете светия патриарх Макарий с много дарове, върна се при своя син и велик цар Константин, носейки частта от честния и животворящ кръст, която пазеше, и свещените Спасителеви…” мощи.
Звуково ритмично-мелодичното изграждане е първостепенна грижа, както и по-късно при поетите символисти. Логичното начало запазва водещата си роля. Интонационната сила на израза също изпъква. На противниците на кръста – отрицатели на материалната природа – просто дърво, на което е разпнат Христос, Константин се противопоставя чрез възхвала и строежи: “И, потрудил се с голяма ревност и старание, направи три кръста според числото, що му се яви в битките: първо в Рим, второ във Византия и трето – когато съгради мост на река Дунав”/с.138/. Елена има извънсъзнателно внушение, че трябва да открие Светия кръст, и по провидение го намира. Императорът също има видение по време на битките и затова прославя светците с въздигане на кръстове. Освобождава робите християни. Историографските данни за Константин са много повече от тези за майка му Елена. Още приживе царят си избира място, в което построява църква в чест на апостолите и решава там да бъде погребан. Императорът просвещава п одвластните си за задгробния живот: “какви неща са запазени от Бога за богообичните, каква красота, какви отплати, какви венци, какви почести, каква радост, какви обители”/с.144/. Самата смърт на Константин е на Петдесетница. Евтимий го нарича поборник на благочестието, изяснител на истината…чрез майсторство утвърди с божествени знания вселенската скиния, сиреч – съборната църква; втори Павел, …насаждащ благочестието/с.146/.
Още от увода авторът вмъква ключ за разгадаване. Най-чести са сравненията и разгърнатите епитети, градиращи се и противопоставени. Прояснява се, че Константин олицетворява царя – Бог. Характерни за Похвалното слово са еднокоренните думи и асонанси, които изграждат внушение над слуха и зрението. Синтактично-интонационно оформление и неологизми, подобни на византийските сложни думи, напомнят за произхода на героите, личните местоимения се повтарят, което сближава писателя с владетеля. Изоколните структури с еднакви по смисъл “фонични” и “идейни сигнали” се срещат често в стила “плетение словес”.
Като дешифрираме кода на произведението, разбираме, че всички важни прояви на властта са благословени, местата на победите са увенчани с църкви. Религията служи за укрепване на властта. Евтимий прави паралел на делата на Цар Иван Шишман и царица Сара-Теодора с Константин и Елена. Постъпките на Константин се разглеждат през призмата на Библията, така че се появяват чудеса и знамения. Тъй както поданиците на Византия почитат великия си император, така и българите да почитат своя владетел. В този случай няма история за мощите, тъй като това няма да засили родолюбието, няма нищо общо с нашата родина.
Въпреки, че в ортодоксалната книжнина жената е по-податлива на съблазни, Елена първа приема християнството. Това се обяснява с “мъжкия разум”, който се противопоставя на дяволските козни. Мистическото богословие е представено чрез символа на светлината, универсален символ на духовната реалност – смисленост, екстазис на зрението. Псевдо-Дионисий Ареопагит говори за същността на Троицата като за “свръхсъщностен блясък на божествената тъма”. Сиянието образува светъл в себе си кръг, който съдържа светилникът. Така Елена стига до “Ентелехия”, изцелява не само своето битие, а убеждава сина си.
Като пропуск на Евтимий можем да изтъкнем, че не приема идеята на Черноризец Храбър за езиковия развой. Произведенията на Патриарха са достъпни само за посветени. Още приживе думата му се е слушала и в чужбина. За това съдим от Посланието до Киприян, йеромонах Никодим, митрополит Антим. Словото на Евтимий служи за източник на Нягое Бесараб за написването на “Поучение към сина му Теодосий” в Молдова и Влашко. Георги Михаила посвети книга за значението и ролята на Евтимий. “Многожелателно съкровище” е словото на Патриарха, което произнася като “любим дар” на Иван Шишман. Пропагандата на образеца на християнски ръководител укрепна България. За нас най-ценно е народностното значение на творбата.
Библиография:
1. Ангелов, Д. “Исихазмът – същност и роля”
2. Иванова, Кл. “Патриарх Евтимий”, С., 1986, гл. 6, както и спецкурс, 1999г.
3. Лихачов, М. “Политика и исихазъм”
4. Животът на Константин от Евсевий Кесарийски
5. Патриарх Евтимий. Съчинения. С., 1990г.
6. Русев, П., Давидов, А., “Григорий Цамблак в Румъния и старата румънска литература”, С., 1966
7. Русев, П., Давидов, А., Гълъбов, Ив., Данчев, Г. “Похвално слово за Евтимий”, С., 1971
8. Русев, П. “Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа” С., 1983, Принципи на художествения език и художествената структура
9. Търновска книжовна школа, Т. I-V, 1974-1994
10. Петканова, Д.” Нови черти на похвалното слово през XIV- XVв.”
11. Петканова, Д. “Символика на цветовете”.
12. Чавръков. Търновското Книжовно средище, 1968
13. Харалампиев. “Езикови особености”
14. Църковната история от Никифор Калист Ксантопуло, 1317
15. Янакиев, К. “Светлината на исихазма”
Концепцията за Кръста
http://www.slav.uni-sofia.bg/lilijournal...
“Похвално слово за Константин и Елена”
от Патриарх Евтимий Търновски
Мария Чулова
Григорий Цамблак сравнява Евтимий с апостолите и го нарича “стълба към небето”. Почти толкова народ се стича при Патриарха, колкото и в Йерусалим. Заточеният българин е сред сънародниците си. Макар да проповядва исихазма, Евтимий не е отшелник, а прекарва последните си години в апостолски подвизи. Голямо негово достижение е словото – същност на “логоса” и на името, като същност на “енергията”. Той избира пътя на опознаване на божественото- безмълвие в мирни времена. Евтимий е утешител на поробените и укрепва вярата им чрез проповеди, когато е застрашена. Патриархът Български е високо политически ангажиран, граждански отговорен и изявен патриот. По този начин Евтимий не само че не причинява душевното любомъдрие, а възвисява християнската вяра, като я отстоява и става мъченик.
Евтимий Търновски пристъпва към писането като към икона, която украсява със стила “плетение словес”. Въздигнал душата си до “Епибазис” и просветил ума си, познал Таворската светлина, Патриархът по Божия воля пише за честния кръст. В “Похвално слово за Константин и Елена” изобразява пълноценни образи, чрез което съчетава темата за божествената любов и земната привързаност. Женското присъствие е нововъведение, подобно на Божията майка при богомилските легенди и апокрифи, жената заема важно място. Елена е откривателка на кръста и чрез нея Евтимий изразява своята концепция за възприятията за този символ, като възхвалява вярата.
Българският Патриарх не е първият, който разработва тази тема. Всички византийски автори, с които Евтимий се запознава, четейки творбите им, черпят /непосредствено или чрез междинни съчинения/ от основен източник – съчинението на Евсевий Кесарийски, наречен Памфил, съвременник и приближен на Константин Велики. Евсевий е първият християнски писател и историограф, защитаващ основни идейни и политически концепции на държавно и църковно устройство. Патриарх Евтимий е познавал речта от 25 юли 335г. “На Евсевий Памфил от живота на блажения цар Константин”. Чрез припомняне на историята на приемане на християнството българският писател цели да укрепи нашата държавност.
Похвалното слово е подходящ жанр. Евтимий би се затруднил да хвали Иван Шишман, когато държавата се разпада, но косвено възхвалява властта. Още патриарх Фотий означава творбата на Памфил като “Похвално четирикнижие за великия цар Константин” в своята “Библиотека”. Това насочва Евтимий към възхвалата. Докато по-старото произведение е образец на риторично житие, неосвободено от естетическите норми на “втората софистика”, Евтимиевото е образец на похвално слово, изградено според реформата, която провежда. Няколко века по-късно християнската легенда за равноапостолите Константин и Елена се обогатява с моменти, несъществуващи в ІVв. Възниква едно пространно житие за Константин. Познат е от Хв., тъй като е включен като образ в четириминейните сборници на Симеон Метафраст. Евтимий превръща образа на императирицата в централен. Едва около 385г. поклонничка Етерия отбелязва, че Елена е откривателка на Кръста Господен. Оформянето на легендата за намирането на кръста може да се датира приблизително между 347 и 385г. Сюжетът не разказа за откриването на кръста е завършен към Vв., когато се обогатява с легенда за благочестия евреин Иуда Кириак, разузнал грижливо пазената тайна за мястото на трите кръста, съобщил я на Елена и сам приел християнството.
Разказът на Патриарх Евтимий за пътуването на императрица Елена из светите места в Палестина и за нейните строежи е изцяло построен върху гръцкото житие на Константин Велики. Първородният син на Константин – Крисп е убит от самия император заедно с майката на Крисп в 326г. Евтимий само възхвалява Константин: “и целият човешки род, и вси множества – народи и племена и страни – му отправят единогласно славословие, признават, че той е и Цар и Владика, и Бог над всичко и преди всичко”/с.113/. Елена е вдовица и има мистичен брак с Христос. Дори още приживе на Конста тя е пренебрегната заради Теодора, наложена за съпруга от Римския владетел. Дълго време властват законите на многобожието и многоженството. Дори приближените на Константин са желали да изкъпят царя си с кръвта на кърмачета, но той отказва. Единствено кръщението може да спаси от проказа. От ръката на блажения Силвестър приема кръщение, след като получава знамение в съня си. След покръстването Константин устоява на отрови и коварства. Максимилиан се озлобява при вида на кръстния знак и заповядва на войската да стреля безпощадно. Обзет от страх, хуква да бяга без багреница. Максимилиан сам се отказва от скверните си идоли и посича собствените си служители. Люта болест поваля обезумения враг на християнството.
В мирните години Константин укрепва вярата, като строи църкви. Започва да преследва елините и да удостоява християните. Околните народи сами прииждат да приемат светото кръщение. Ликиний подема гонения срещу християните, а Константин му се противопоставя. След отсичане на главата му настъпва дълбок мир. В град Виз царят отново чете писание на небето. Тук той вижда кръст от звезди: “С този знак ще погубиш всичките си врагове”. Тогава Константин приема кръста от дърво за символ на християнството. Императорът изгражда град на свое име, като издига колони, в основата на които полага свещени символи. Победата над скитите е покровителствана от кръстния знак, който се явява на небето. Мостът е поредния символ на кръст, но хоризонтално в пространството. В чест на победата царят издига редица църкви и строи Еленинград. Раздорите идват от Арий. Константин смирява Александър с Арий. Мирът се постига със събор в Ника, който продължава три години и половина. /”И един град всички ги приемаше, сякаш някакъв велик светителски венец, украсен от прекрасни цветове”/. Единодушно йереите прогонват Арий, правотата на постъпката им се потвърждава с чудото със свитъка.
Тогава определят времето на постите – 40 дни. Константин кани отците на всенароден празник в Константинопол. Освен че пише “по ляпоте”, Евтимий е склонен към плеоназъм, когато описва отците на пира. След смъртта на Теодосий в 1363г. Българският писател изследва литературните паметници във Византия, затова описаното е подробно. Там в Константинопол се появява философ-елин, който разпространява вредно учение. Патриарх Александър му се противопоставя и той замлъква. Бог го превръща в хвалител. Забравено е вече мястото на разпятието и “Онова животворящо дърво, чрез което светът бе спасен и мъчителят бе стъпкан, и смъртта бе умъртвена”/с.132/. Преди да разпусне събора Константин коронясва майка си Елена и й дава пълномощия да търси Краниевото място. Евтимий черпи вдъхновение от “Песен на песните”. Сравнява Константин с Давид. Има доближаване между житийна и ораторска проза. Преливане на биографизъм с паногиризъм. Евтимий се изявява като писател летописец. Колекцията “Студион” от седем тома се приписва на Евтимий.
Ще търсим смисъла на символиката на кръста и съчетанието на думите – метафразата и контекста. Елена открива мястото, където Исус е излекувал “кръвоточивата” и издига църква в името на животворящия кръст. На всяко от местата на чудесата Елена създава църква. Интересна е кръстообразната църква във Витлеем. “И като почете светия патриарх Макарий с много дарове, върна се при своя син и велик цар Константин, носейки частта от честния и животворящ кръст, която пазеше, и свещените Спасителеви…” мощи.
Звуково ритмично-мелодичното изграждане е първостепенна грижа, както и по-късно при поетите символисти. Логичното начало запазва водещата си роля. Интонационната сила на израза също изпъква. На противниците на кръста – отрицатели на материалната природа – просто дърво, на което е разпнат Христос, Константин се противопоставя чрез възхвала и строежи: “И, потрудил се с голяма ревност и старание, направи три кръста според числото, що му се яви в битките: първо в Рим, второ във Византия и трето – когато съгради мост на река Дунав”/с.138/. Елена има извънсъзнателно внушение, че трябва да открие Светия кръст, и по провидение го намира. Императорът също има видение по време на битките и затова прославя светците с въздигане на кръстове. Освобождава робите християни. Историографските данни за Константин са много повече от тези за майка му Елена. Още приживе царят си избира място, в което построява църква в чест на апостолите и решава там да бъде погребан. Императорът просвещава п одвластните си за задгробния живот: “какви неща са запазени от Бога за богообичните, каква красота, какви отплати, какви венци, какви почести, каква радост, какви обители”/с.144/. Самата смърт на Константин е на Петдесетница. Евтимий го нарича поборник на благочестието, изяснител на истината…чрез майсторство утвърди с божествени знания вселенската скиния, сиреч – съборната църква; втори Павел, …насаждащ благочестието/с.146/.
Още от увода авторът вмъква ключ за разгадаване. Най-чести са сравненията и разгърнатите епитети, градиращи се и противопоставени. Прояснява се, че Константин олицетворява царя – Бог. Характерни за Похвалното слово са еднокоренните думи и асонанси, които изграждат внушение над слуха и зрението. Синтактично-интонационно оформление и неологизми, подобни на византийските сложни думи, напомнят за произхода на героите, личните местоимения се повтарят, което сближава писателя с владетеля. Изоколните структури с еднакви по смисъл “фонични” и “идейни сигнали” се срещат често в стила “плетение словес”.
Като дешифрираме кода на произведението, разбираме, че всички важни прояви на властта са благословени, местата на победите са увенчани с църкви. Религията служи за укрепване на властта. Евтимий прави паралел на делата на Цар Иван Шишман и царица Сара-Теодора с Константин и Елена. Постъпките на Константин се разглеждат през призмата на Библията, така че се появяват чудеса и знамения. Тъй както поданиците на Византия почитат великия си император, така и българите да почитат своя владетел. В този случай няма история за мощите, тъй като това няма да засили родолюбието, няма нищо общо с нашата родина.
Въпреки, че в ортодоксалната книжнина жената е по-податлива на съблазни, Елена първа приема християнството. Това се обяснява с “мъжкия разум”, който се противопоставя на дяволските козни. Мистическото богословие е представено чрез символа на светлината, универсален символ на духовната реалност – смисленост, екстазис на зрението. Псевдо-Дионисий Ареопагит говори за същността на Троицата като за “свръхсъщностен блясък на божествената тъма”. Сиянието образува светъл в себе си кръг, който съдържа светилникът. Така Елена стига до “Ентелехия”, изцелява не само своето битие, а убеждава сина си.
Като пропуск на Евтимий можем да изтъкнем, че не приема идеята на Черноризец Храбър за езиковия развой. Произведенията на Патриарха са достъпни само за посветени. Още приживе думата му се е слушала и в чужбина. За това съдим от Посланието до Киприян, йеромонах Никодим, митрополит Антим. Словото на Евтимий служи за източник на Нягое Бесараб за написването на “Поучение към сина му Теодосий” в Молдова и Влашко. Георги Михаила посвети книга за значението и ролята на Евтимий. “Многожелателно съкровище” е словото на Патриарха, което произнася като “любим дар” на Иван Шишман. Пропагандата на образеца на християнски ръководител укрепна България. За нас най-ценно е народностното значение на творбата.
Библиография:
1. Ангелов, Д. “Исихазмът – същност и роля”
2. Иванова, Кл. “Патриарх Евтимий”, С., 1986, гл. 6, както и спецкурс, 1999г.
3. Лихачов, М. “Политика и исихазъм”
4. Животът на Константин от Евсевий Кесарийски
5. Патриарх Евтимий. Съчинения. С., 1990г.
6. Русев, П., Давидов, А., “Григорий Цамблак в Румъния и старата румънска литература”, С., 1966
7. Русев, П., Давидов, А., Гълъбов, Ив., Данчев, Г. “Похвално слово за Евтимий”, С., 1971
8. Русев, П. “Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа” С., 1983, Принципи на художествения език и художествената структура
9. Търновска книжовна школа, Т. I-V, 1974-1994
10. Петканова, Д.” Нови черти на похвалното слово през XIV- XVв.”
11. Петканова, Д. “Символика на цветовете”.
12. Чавръков. Търновското Книжовно средище, 1968
13. Харалампиев. “Езикови особености”
14. Църковната история от Никифор Калист Ксантопуло, 1317
15. Янакиев, К. “Светлината на исихазма”
Концепцията за Кръста
http://www.slav.uni-sofia.bg/lilijournal...
Абонамент за:
Публикации (Atom)