Факт и фикция

Факт и фикция
в “Писателят и неговият опит”
от Васил Попов

Васил Попов е от писателите с многолики идентификации в областта на словото – прозаик, мемоарист, журналист, пътеписец, публицист и преводач. Това му позволява да изгради свое становище за творчеството, което свидетелства за авторово съзнание, надстроечно по отношение на самото художествено мислене.
Традиционното осмисляне на понятието художествена условност у нас има своя прагна точка – 1973г., когато се провежда научна сесия с обединителен център този ключов въпрос. Иван Джаджев поставя проблема в контекста на това дали изкуството е условно или безусловно, макар така лаконичното обобщение да е вид подценяване на неговия труд. Досега се подчертава разграничението на словесната област, съставена от дихотомията на Ингарден “практически” и “поетически” език. Любка Липчева-Пранджева в статията си “Художествената условност – проблематика и възможни подходи” изтъква, че фикцията се основава на многообразието от варианти за нарушаване на идентичността на практическия тип комуникация. Самият смисъл на думата е в инвариантното си значение “двусмислица, измислица”, общо взето, разместване на пряката връзка между знак и означаемо.
Такова разнообразие от верификации на истината срещаме в широката битово-разговорна сфера. Типична фикция е фолклорната обредност /коледари, нестинарки, лазарки, пеперуди, кукери и др./. По-обемно понятие от художествена условност е фикция. Фактическата действителност, която не може да се обговори, в повечето случаи е по-обемно понятие от фикция. При фантастиката и фентъзито някои художествени реалии могат да се нарекат фикция и да нямат съответствие в действителността. Както практическият език така и поетическият служат за изплитане на фикция.
Често срещана фикция в художествената творба е герой, който се отъждествява с автора, но не се припокрива с него. В дневника си “І.Корените” от “Писателят и неговият опит” Васил Попов изяснява обстоятелствата около написването на едноименния си роман. Самонаблюдаващият се субект създава представа за себе си, в която откриваме действителни качества и функционални елементи, т.нар. “фикция”.
За да се потопим в съкровения свят на сътворяването, трябва преди това да учточним писателските способности за самонаблюдение. Джон Лок въвежда понятието “рефлексия” – Инаблюдение, на което съзнанието подлага собствената си дейност”, ще си служим и с понятието “рефлексивност”, под което ще разбираме всички възможни способи и начини за проявление на дейността на съзнанието в акта на самонаблюдение, а под “предметно-рефлексивни отножения” – интериоризираната система от рефлексивни връзки на субекта с другите хора, основаваща се на способността му за мислено отражение на позицията на “другия” или представите на другия за особеностите на собственото си виждане за предмета, обекта, проблема” /”Психология”, 1990,с.289, също в “Повествователят...” от З.Козлуджов/. Би могло да се говори за “субектно-рефлексивни отношения”.
Дневникът “І. Корените” дава отговори на въпроси, подобни на тези от “Как сделана “Шинель” Гоголя?” от Айхенбаум. Субективизацията проличава още от първия абзац. Наскоро починалият приятел на твореца, Цветан Стоянов, е представен така: “много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери”. Отразява се субективният континиум на живот отвъд смъртта в чуждо съзнание. Оттук още разбираме съпричастните дружески отношения на писателя и критика – “участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения”. Пестеливата употреба на епитети и метафори все още не прави от самообективиращото се повествование художествено. Авторът си позволява да разсъждава за критически факти, често срещан похват при деконструктивисткия подход, т.нар. критика върху критиката. Наслагването на българската и западната действителност оформя картината на една миниатюрна проекция на глобалните световни процеси.
Васил Попов разкрива критериите си и предпочитанията си към хората, като говори за Цветан Стоянов. Бахтин нарича този принцип “мотив на огледалото”, а в един конкретен случай “аз-за другия”. В дневника: “Наред с финеса – интелектуалните му докосвания и преживявания – у него имаше и нещо раблезианско”. Един функционален образ, обобщаващ раблезианството, се съотнася към действителен човек, който до този момент не придобива точни физически характеристики. Съпоставката на Цветан Стоянов с цял комплекс от колективни качества, общи за раблезианството, а не с конкретните герои на Франсоа Рабле, възбужда неизчерпаем източник на аналогии и асоциации. Общото значение е, че раблезианец е човек с наклоност към физическите наслади и тази за всяка възраст - храната. Приятелят на Попов носи в себе си нещо “небългарско, нещо разгулно в отношението му към храната, към питието, към вкусовите възприятия”. Поражда се вторична фикция, характерна хомологическа представа за антиномията – българско и небългарско. Самото определение на психологическа идентичност на понятието “българско” е производство на фикции, търсени винаги от хора с усет за художествена типизация. Героите на Елин Пелин са българи, но според духа на мястото те са шопи, героите на Георги Стаматов са селяни, които са се оказали в града и т.н. – ето защо всяко социологическо избиране на инвариант на българското е висша форма на фикционализиране. Наблюдаваме в лицето на героя Цв.Стоянов две или повече хомоморфни отношения, които съпреживяват в единство. Отвъд героя “зад кадър” произира един митологичен образ на българския народ, което още повече подчертава скръбта от загубата на приятел. Описанието клони към художествено-условно: “в ноздрите му се утаяваха прашните благородства на стари библиотеки, забравени в таваните на някогашното ценности” – с пестеливи детайли се обобщава цялата биография на един човек. Чрез синестезията се откроява свърхчувствителното обоняние към духовната култура на предишните поколения. Подсказва се и табуто за “гласене” на миналото, както и наличието на психологическо настояще за несъществуващия физически Цв.Стоянов, който е истински жив с съзнанието на спомнящия си за него. Самият акт на ретроспекция е вторичен спрямо реално протеклия хронотоп, не е фиксиран във времето, свидетелства за обърнатост /не само на героя, но и на имплицитния автор/ към “старите ценности”. Проличава скромна, но силна по чувства изява на носталгични настроения.
Общото “съ-битие” на двамата се противопоставя на отсъстващото такова в света, подчертана е фрагментаризацията на общността /например на староселци и новоселци, каквато е опозицията на голяма част от селяните с Горския, търсенето на липсващото слово, изразяващо “всичко” при Босьо и общото “думане” на хората, песен-безсловие, раждене-смъртност/баба Вида/ : нераждане /Ана от “Низината”/ и разраждане /баба Неделя от “Корени”/. Наред с фактите в Миндя се рисува едно “съ-битие” на отсъствието в апатично време на “застой” в “сюжетното” действие. Цв.Стоянов написа най-известното си есе “Броселиандовата гора” в дома на В.Попов, когато той писа “Корени”. В този дневник се разказва за раздвижването, което идва след чисто другарските разговори между двамата. От тях се раждат красиви идеи, а Цв.Стоянов сподели в есето си “За хубавите разговори” каква полза открива в общуването.
Близостта им се разкрива и чрез общите стремежи – “да дадем, да оставим нещо от себе си, да намерим себе си”. Самата форма на писане на дневник говори за силна авторефлексия, самосъзнание за самоценност и стойността на спомените от значими хора. Той се самодистанцира от своя текст и си прави самооценка, а също се опитва да се погледне през погледа на приятелите. Ето как “другият за мен” е мислил или за пишещия дневник: “настръхваше от моите бурни реакции към хора и неща, смекчаваше невъздържаността ми или моя фанатизъм”. Има преобърнат модел на отношението “писател-критик”. Всеки от тях притежава качества, присъщи за професията на другия. В.Попов изразява вярата си в бъдещето значение на труда на приятеля си.
Ключови думи за общия им живот стават гора и планина / “Броселиандовата гора”, топоса в “Корени” – пеещата гора, съня-действителност/. Имат различно отношение към ръкописите си – единият хвърля в печката, а другият никога не изгаря “мостове”. Първична фикционалност личи в картината: “Живи и покойници ни гледаха отвсякъде, между тях бях и аз”, където авторът изразява отношението си към извънпоставени обекти. Стилистична е употребата на “редки хора”. При описанието на Цветан често изразно средство е синестезията, която подчертава неговата свръхчувствителност, способност да възприема света с всички сетива едновременно. В този момент се споменава за неосъществен замисъл на произведение, чийто герой би трябвало да е художникът Александър Денков.
В уюта на селския дом и компанията на чичовците Пенчо и Крум авторът се потапя в света на преминалите дни – “в сърцето ми разцъфтя старата детска рана, оживяха огнищата, игрите в дерето под моста...”. В утопията на желаното преминало съществува една дифузна представа, вътрешно противоречива, наслагваща чувството на умиление и изстраданост, аналогията е по цвят: разцъфтя – рана.
Освен с дистанцираност, фикционалното повествование се отличава от фотографското проследяване и по избирателната си пропускливост: “дъвчеха трудодни...дъвчеха старата си болка по имот”. Отразява се недоизживяното страдание от национализацията – тема, засегната в мнозинството от творбите му. На фона на историческия процес изпъква личната драма. Внучето на чичото е останало нямо в резултат на антибиотично въздействие. Този образ се претворява чрез Босьо, търсещ истината за нещата “отвъд словесността”. В известна степен фикционалното е обвързано с естетическото и с факта. В дневник “І. Корените” има съчетание на достоверно-обобщителното с практически познавателното и се търси незанален тип комуникация. Самоопределящият се текст, авторовата “самообективизация” и и наблюдение, не изключват, а предполагат читателската допълваща роля и корективност. Съдържанието на този “дневник” много по-силно отколкото романа предполага осъществяване на обратна връзка, като практическите цели се откриват много по-смело от художествените. В “Корени” целите се прикриват под воала на самоцелното удоволствие, въплътено в художествена форма и заедно с отвлечена времепространствена неустановеност, която индиректно ни насочва “по вероятност или необходимост” съвсем асоциативно към действителността.
Художествено-условният тип повествование по принцип предполага трансформации, които стигат до вторична фикционалност, надстроечна спрямо срещаната в практическия тип комуникация. Ала процесите на взаимообвързаност са обратими, защото романът “Корени” е както ретроспективен спрямо принципа на достоверност с посока от действителността към фикцията, така и проспективен, съдържащ нещо ново – пророчеството за бъдещето, за заложения механизъм на самоунищожение в комунистическата система.
Жанров признак на дневника е хронологическото изложение. В.Попов бяга от точната подредба на случките. След ретроспекцията за реакцията на чичо Асен за смъртта на Цветан Стоянов героят оживява в спомена за вечерен разговор. Тази творба не е разделена на откъси по дати и е отворена към читателите, а не е таен дневник. Узнаваме, че разказът на чичото за три варела подтиква писателя на напише “Трите варела”. Баба Мария е прототип на баба Велика от “Низината”. Десет години са му били нужни да напише романова цялост, докато житейският материал се гради от няколко човешки живота. Глухонемият Спас Ченюв, възкръсва от разказа на бабата, но отдавна е мъртъв и Васил Попов не го е познавал, но описва много глухонеми герои.
Дневникът предполага “комуникация с ненарушена идентичност”, освен в случаите на абревиатурно съкращаване на имената на лицата или псевдонимия на тези, с киото субектът е имал “предметно-рефлексивни отношения”. Васил Попов има своя концепция за творческия акт: “Понякога познанието се замества с прозрение, интуиция или не знам с какво, но в основата си то е познание. Бих допълнил – принадлжност, влюбване в нещо изцяло, така както не може да те завладее никаква жена” /с.604/. Метафоричното сравнение на творенето с влюбване е в духа на Платоновата традиция / “ейдос” във връзка с “ерос”/, както и на по-късни теории /”Ерос и култура” на З.Фройд/. Васил Попов си е изградил метафикционален език, който наричаме критицистичен – за разлика от критическия не изисква закодираност с термини. Развива концептуалното си виждане за акта на творенето: “Всичксо отпада, отива встрани, става второстепенно, маловажно. Пред теб има празно пространство, а в теб хора, които оживяват. Спомени, срещи, догаждания, малки незабележими кълнове покарват, превръщат се в хора, в човешки ДУШИ. Не зная какво мислят други писатели, но аз винаги съм считал, че човекът става жив в едно произведение на прозата, когато в теб оживее неговата душа” /с.604/. Критицистичният език е изграден от преобразувания на практическия език, чиято връзка с фактите е приблизителна еквивалентност, но освен това е развита съдна способност: “Не вярвам в положителните и отрицателните герои – това са схеми, удобства на критиката или на теорията, за съжаление много по-често на учителите по литература”/с.604/.
След скритите сравнения на В.Попов с други писатели той пояснява, че Жегъла има корените си от разказ на чичо Асен, а Дачо притежава черти на чичо Асен, Спас е братовчетъд, т.е. чичо Пенчо, който също е притежавал много къщи, чичо Крум е Кръстю, а от чертите на чичо Колю е раздавал на много герои. Оказва се, че човекът, напуснал не само родния край, ами и България, поучава писателя да напише вече издадена книга. Отчуждилият се от земята е чест герой в творчеството на В.Попов. За стотен път писателят възпроизвежда образа на майка си Мария – баба Черна, Неделя, Велика, Рилка, Ана, Петра...Можем да прокараме паралелно сравнение между баба Неделя и кубинката баба Ферос, което говори за наднационални качества. В сборника “Това красиво човечество” авторът успоредява българската с латиноамериканската действителност.

Публикуван в сп. „Дарба”, ИК „Ваньо Недков”, гл.ред. Майя Славова