До Народното Събрание
наРепублика България
До Министерството
на образованието и науката
Петиция
От български граждани,
заинтересовани от реформата на образователната ни система
Всички ние сме пристрастни към образованието в България. Икономиката ни е основана на знанието, а качествата на образованите хора се отразяват на общественото ни развитие.
Министър Даниел Вълчев имаше изявление в началото на управлението си, че ще покани всички директори, навършили пенсионна възраст, да напуснат системата. До края на мандата си той не е направил нищо по въпроса, за да докаже, че думите пораждат дела. В просветното министерство работят много пенсионери - учители и ръководни кадри.
За заемането на длъжността “учител” има нормативни изисквания, които се погазват. Например, за "учител по английски език" е нужен професионалист, който е придобил специалност "Английска филология".
Най-високата образователна и професионално-квалификационна степен е за предпочитане. На практика се допускат очевидни нарушения. Работят учители, които нямат образователен ценз, а на борсата се оставят по-грамотните учители. Успехът от дипломите е незначителен критерий при автономията на директорите да подбират кадри. Настоявам да се спазват по-обективни критерии за сключване на договор за неопределено време! Народното Събрание да промени статуквото, за да даде шанс на по-образованите хора да работят. Искаме да се наложат следните промени:
1/ Да се обявяват конкурси за длъжностите в бюджетния сектор в ДВ и в седмичник.
2/ Да се назначават най-квалифицираните кандидати. Когато имат повече от една специалност, това да не се счита за пречка за работа. Твърдението, че кандидатът е свръхквалифициран е несериозно и обидно.
3/ Служителите, които нямат образователен ценз да преминат от договор за неопределено време в договор за определено време. Да се сключи допълнително споразумение с тях за промяна на условията на статута им до завършване на специалност, отговаряща на първите преференциални специалности за заемане на длъжността с конкурс.
4/ Пенсионерите да бъдат освободени и местата им да бъдат обявени в Бюрото по труда и РИО на МОН. Да се ползват преференции за по-ранно пенсиониране в образователния сектор. Лица на 60 и 64 години често са болни и преуморени от работата с обучаеми. Изглежда, че учителките трябва да започват на 23 години и да работят без прекъсване 37 години, а учителите да работят 41 години непрестанно. Практически и постижимо, когато работят на два трудови договора. Все по-често се сключват срочни договори, които по закон са за временна и сезонна работа. Обяснението е, че не е ясно дали ще се сформират паралелки.
5/ Конкурсите за директори да бъдат обявявани в национален вестник, тъй както и в ДВ.
6/ Министърът на образованието и науката да представи в доклад пред Парламента за направените предписания към учителите, които са назначени според последните точки на Инструкция№2 от 1994г. Същата Инструкция да се актуализира.
7/ Инструкция №2 от 1994г. за назначаване на учителите да бъде променена с изрично предпочитание към кадрите, чиято специалност е класирана на първите места, т.е. на тези професионалисти да се дава по-добре платената работа, на тях да се дават лекторски часове с предимство.
За съжаление, приоритетите остават само по прашните канцеларии от времето на социалистическия реализъм, т.е. отговорните хора растат на върха, а не в градината на българското училище.
Надявам се тази петиция да достигне до истинските демократи в България! Долуподписаните са заинтересовани от повишаване на образователните стандарти и справедливи трудови възнаграждения.
Пишете за промените, за които се борите!
Инициативен комитет:
Председател:
Мария Чулова,
магистър по Българска филология,
магистър по Английска филология,
магистър по Международна търговия
гр.Пловдив,
21.10.2007г.
Блог на Мария Чулова
петък, 25 март 2011 г.
събота, 12 март 2011 г.
УПФ "Съгласие"
Мария Чулова е пенсионен посредник към УПФ "Съгласие" и можете чрез нея да сключите договор за задължителното пенсионо осигуряване за работещите български граждани, родени след 31 декември 1959 година. Освен в универсален пенсионен фонд, можете да се осигурявате в доброволен пенсионен фонд, но трябва да сте в рисков сектор.
Всички осигурени чрез Мария Чулова ще получат карта за пазаруване с намаление в бензиностанциите на "Лукойл" и възможност да изтеглят кредит до 3000 лева от ЦКБ.
За мен уникалният потребителски код за проверка на инвестиционната ми и пенсионна партида чрез интернет е голямо удобство. Работодателите са задължени да ми внасят всеки месец по 5 процента от реалната ми заплата във УПФ "Съгласие". Така системно проверявам за коректността на работодателите.
За контакти: 032 630348
мобилен:0894374798
Мария
"Съгласие"
Достатъчно е да сте работили някога по трудов договор или да сте новопостъпил работник в първите три месеца от трудовия си стаж. Ако сте безработен, също можете да се включите в "Съгласие".
Всички осигурени чрез Мария Чулова ще получат карта за пазаруване с намаление в бензиностанциите на "Лукойл" и възможност да изтеглят кредит до 3000 лева от ЦКБ.
За мен уникалният потребителски код за проверка на инвестиционната ми и пенсионна партида чрез интернет е голямо удобство. Работодателите са задължени да ми внасят всеки месец по 5 процента от реалната ми заплата във УПФ "Съгласие". Така системно проверявам за коректността на работодателите.
За контакти: 032 630348
мобилен:0894374798
Мария
"Съгласие"
Достатъчно е да сте работили някога по трудов договор или да сте новопостъпил работник в първите три месеца от трудовия си стаж. Ако сте безработен, също можете да се включите в "Съгласие".
петък, 4 март 2011 г.
Йовковото отрицание на войната - литературно -интерпретативно съчинение за учениците от 12 клас - Простори
Отрицанието на войната в творчеството на Йордан Йовков
Литературна интерпретация от Мария Чулова
„Навсякъде човек трябва да има съвест”
Йордан Йовков
Баталната проза на Йордан Йовков богато илюстрира и категорично отрича най-голямото зло на човешката цивилизация – войната. Открито изявено или скрито вложено в тъканта на художествените образи, отношението на писателя към най-голямото зло в човешката история е сложно и противоречиво – в него се преплитат патриотичните мотиви за любовта към родината, верността към войнишкия дълг и саможертвения героизъм на българина с благородната хуманистична скръб за поруганата човечност и вътрешно отрицание на противоестествената и враждебна на човека същност на войната.
Преди всичко Йовков като убеден хуманист разглежда войната чрез народното страдание като едно с нищо неоправдано бедствие. Чрез образите на облечените във войнишки шинели селски труженици авторът успя да ни внуши колко безпомощен е човекът да се пребори с жестоките механизми на войната.
В много разкази и особено в повестта „Земляци” авторът показва целия трагизъм на народното страдание. Повестта е апотеоз на най-човешкото у човека – жаждата за мирен живот. Спокойния, разумен и сдържан Стоил, ексцентричният, буен и приказлив Никола, плахият и свит Димитър, детски непосредственият Илия са обединени не просто от произхода си от едно село, но преди всичко от онова, в което Йовков вижда чертите на българския войник – простодушното и честно селско сърце, което бие под военните униформи, еднаквата селска психика, общия копнеж по мирен труд. Особено ярко художникът е разкрил душевността на българския селянин в изживяванията на Стоил с настъпването на пролетта. Душевността на героя се ръководи от неписания народен календар, който разделя годината според вида и характера на селската работа. Затова в безсънната нощ Стоил с изострен инстинкт долавя, че от юг идва „нещо жизнерадостно и силно” – пролетта. Мислите за земята, за мъката, че няма кой да изоре земята остават да вълнуват Стоил дори на фронта.
Стилът на автора целенасочено е антипатетичен. Стоил е обикновен, изтъкната е неговата тромавост и неугледност. Колкото се старае да се стегне, толкова по-неугледно изглежда в униформата. С този сполучлив детайл писателят внушава, че у този герой най-устойчива е връзката с мирновременното минало, с постоянните ценности, неограничавани от задачите и обстоятелствата на момента. Той неволно кара заобикалящите го да зачитат всяка негова постъпка. Човечността и мъдростта му печелят уважение и той се превръща в морална опора за земляците и другите.
Героите от „Земляци” постоянно поддържат душевната връзка с дома. Разговарят за село вечер. Това укрепва силите им, придава смисъл на лишенията, които търпят. Последователността и принципите им никога не се ръководят само от моментната ситуация, от слепия инстинкт за самосъхранение. Затова ятото жерави, прелетели над фронта на север, предизвиква „внезапна и луда радост”. Трагичният край – героиски загива Стоил край цъфналата шипка – показва, че и при нечовешка ситуация човек може да съхрани нравствеността си.
Страстният човеколюбец Йовков откриваме и в разказа „Последна радост”. Това е творба – химн на човечността и добрината. Чрез образа на Люцкан писателят внушава, че дори и най-жестоките страдания на войната не са в състояние да унищожат прекрасното у човека. Отричането на войната авторът постига чрез яркия контраст между картината на мирния живот и мобилизацията. Особено в празничен ден романтиката на града е голяма. Йовков разкрива живота в цялата му многостранност. Всички жители – и търговци, и чифликчии, и „големци”, и отрудените са на празника. Всичките те са бодри и радостни. В ударите на камбаните звучи „голяма и чиста радост”, а когато възвестяват мобилизацията, те бият „продължително и тревожно”. Хората съобщаваха новините, като „възбудено жестикулираха” и „всичко беше някак сдържано, спокойно, загрижено”.
Люцкан е прекрасен образ на опоетизирания душевно чист човек и е истински щастлив на празника. Тогава продава красивите си цветя, придружени с наивни тълкувания. Но с обявяване на мобилизацията и той заминава на фронта като всички мъже. Всред грубите войнишки фигури бледоликият младеж с кръст на шапката и хризантема на гърдите изглежда странен. Люцкан живее непрекъснато с мисълта за цветята, щастлив е, когато му поднасят цветя и силите му се изчерпват, когато раздразнен войник смачква подарената му хризантема. Загубата на това цвете за него символично означава загуба на любовта. Той до последен дъх носи в себе си спомена за Цветана.
Основно изразно средство за постигане на авторовите внушения е контрастното противопоставяне на красивото и нравственото на ужасите на войната. Въпреки нееднократното споменаване на ограничените умствени способности на Люцкан, ние разбираме симпатиите на Йовков и емпатийно сме съпричастни към чувствата на героя. В унесеността и вътрешната съсредоточеност на героя повествователят достига до най-висшите прозрения за живота. На фронта е ясно подчертано неадекватното му, ирационално присъствие, но цветопродавецът е истински необходим и пълноценен в естественото си обкръжение – там на „Моста на въздишките” с „препълнена табла в ръка”. Във Венеция наричат мост на въздишките мястото, откъдето са превеждали осъдените затворници. Люцкан се озовава сред осъдените на фронта. В родния му градец този мост е място за разходки и размяна на погледи. Очарованието на Люцкан не се накърнява от комичните и неловки положения, в които се озовава всеки момент. Злополуките на Люцкан протичат в благосклонна среда, най-малкото защото присъствието му разведрява духовете. Характеристиките, които му дава авторът, го обгръщат с ореол на духовно обаяние: „Възторжената и светла душа на Люцкана беше създадена за свърталище на любовта”. Чувствата на цветопродавеца са представени с дълбоко съпричастие и разбиране.
Душевната нагласа на Люцкан и войната с нейните груби закони и бруталност не могат да бъдат съгласувани. Погълнат от своите мисли, „поетът” стоически понася несгодите на походите. Той е най-слаб, най-непригоден за военна служба, но физическите страдания с нищо не променят вътрешния му живот. Един скрит, неназован героизъм се проявява у този физически немощен човек: в душата си той не изменя на това, което обича. Люцкан, който не познава смисъла на войната, който не знае как е попаднал тук и бленува за красота, знае само едно: „Войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана”.
Войната в „Последна радост” е показана с цялото зло, което носи – глад, смърт, болести. Засилвайки страданието и ужаса, Йовков я отрича неизменно: „Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори у най-кроткия, заговори само звярът”. Тук авторът е стигнал до пряко обвинение чрез един необикновен образ – Рачо Самсара. Гледайки многобройните, умиращи от холера войници, той казва: „Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята!”.
Картината на смъртта на Люцкан, въпреки дълбоко трагичната окраска, е утвърждаване на живота. Тя е описана реалистично – Люцкан е откъснат от другарите си, останал съвсем сам, той в последната си минута протяга ръка към самотно цвете. В последния жест на умиращия е въплътен вечен копнеж по живота.
В разказите „Пръстенът” и „Песента на Солвейг” Йовков вниква в душевния свят на героите си и съпоставя действителността на романтично-сантименталните пориви по един далечен свят на красиви изживявания. Пръстенът е символ на нескончаемост на нравствения живот. В разказа „Пръстенът” Ламбрев стои изправен до прозореца и оттам вижда и преосмисля. Много близък на Люцкан по натюрел е Живко от „Чудният”. Той изглежда ненормален всред другите войници, неговата изолираност и отчужденост от реалността го сближават с цветопродавача. Освен това, че не успява да се ориентира в неговите войнишки задължения, при Живко има и „чудновата болест”. Той изживява чуждата смърт с непоносимо страдание, свръхчувствителен и съчувстващ на всяка болка.
В разказа „Белите рози” също срещаме герой с „чудновата болест”, която се уврежда от безсмислието на унищожението около него. Опълченецът Спас проумява символиката на белите рози, вехнещи на пътя, където са се сбогували двамата млади.
В разказа „Балкан” войната не присъства пряко, но болезнено отекват последиците от нея. Поводът за написването му е, че голяма част от Североизточна Добруджа е дадена на Румъния. Едно куче изразява болката си от промяната на границата и напускането на войниците. Свикнало е да обикаля старата граница и се завръща там. Тогава го приемат и му се радват, даже кръчмарят, който някога е бил ухапан от Балкан, сега го мисли за другар.
В разказа „Вълканин говори с бога” последиците от войната са най-жестоки. Героят се отчуждава от хората и разговаря единствено с бога. Чрез образа на Вълкадин е изказана болката по загубените територии: „Кои са тези, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, нямат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора? Как може да се тегли границата....да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите”. Сюжетен център в разказа става метафората на прозореца, през който Вълкадин вижда границата, зад която са останали жена му и болното му дете. Тази раздяла на семейството понякога е завинаги, защото детето умира и Вълкадин е далеч от него.
Един от най-големите уроци, които ни завеща Йордан Йовков, е ненавистта към насилието и святото преклонение пред човека: той ни показа, че както в честити времена, така и в часове на изпитания, хората не трябва да загубват своята съвест. В творчеството му се утвърждава тезата, че думите са недостатъчни и не е посилно да изразят същността на нещата. Над всичко остава съвестта у духовните личности.
Литературна интерпретация от Мария Чулова
„Навсякъде човек трябва да има съвест”
Йордан Йовков
Баталната проза на Йордан Йовков богато илюстрира и категорично отрича най-голямото зло на човешката цивилизация – войната. Открито изявено или скрито вложено в тъканта на художествените образи, отношението на писателя към най-голямото зло в човешката история е сложно и противоречиво – в него се преплитат патриотичните мотиви за любовта към родината, верността към войнишкия дълг и саможертвения героизъм на българина с благородната хуманистична скръб за поруганата човечност и вътрешно отрицание на противоестествената и враждебна на човека същност на войната.
Преди всичко Йовков като убеден хуманист разглежда войната чрез народното страдание като едно с нищо неоправдано бедствие. Чрез образите на облечените във войнишки шинели селски труженици авторът успя да ни внуши колко безпомощен е човекът да се пребори с жестоките механизми на войната.
В много разкази и особено в повестта „Земляци” авторът показва целия трагизъм на народното страдание. Повестта е апотеоз на най-човешкото у човека – жаждата за мирен живот. Спокойния, разумен и сдържан Стоил, ексцентричният, буен и приказлив Никола, плахият и свит Димитър, детски непосредственият Илия са обединени не просто от произхода си от едно село, но преди всичко от онова, в което Йовков вижда чертите на българския войник – простодушното и честно селско сърце, което бие под военните униформи, еднаквата селска психика, общия копнеж по мирен труд. Особено ярко художникът е разкрил душевността на българския селянин в изживяванията на Стоил с настъпването на пролетта. Душевността на героя се ръководи от неписания народен календар, който разделя годината според вида и характера на селската работа. Затова в безсънната нощ Стоил с изострен инстинкт долавя, че от юг идва „нещо жизнерадостно и силно” – пролетта. Мислите за земята, за мъката, че няма кой да изоре земята остават да вълнуват Стоил дори на фронта.
Стилът на автора целенасочено е антипатетичен. Стоил е обикновен, изтъкната е неговата тромавост и неугледност. Колкото се старае да се стегне, толкова по-неугледно изглежда в униформата. С този сполучлив детайл писателят внушава, че у този герой най-устойчива е връзката с мирновременното минало, с постоянните ценности, неограничавани от задачите и обстоятелствата на момента. Той неволно кара заобикалящите го да зачитат всяка негова постъпка. Човечността и мъдростта му печелят уважение и той се превръща в морална опора за земляците и другите.
Героите от „Земляци” постоянно поддържат душевната връзка с дома. Разговарят за село вечер. Това укрепва силите им, придава смисъл на лишенията, които търпят. Последователността и принципите им никога не се ръководят само от моментната ситуация, от слепия инстинкт за самосъхранение. Затова ятото жерави, прелетели над фронта на север, предизвиква „внезапна и луда радост”. Трагичният край – героиски загива Стоил край цъфналата шипка – показва, че и при нечовешка ситуация човек може да съхрани нравствеността си.
Страстният човеколюбец Йовков откриваме и в разказа „Последна радост”. Това е творба – химн на човечността и добрината. Чрез образа на Люцкан писателят внушава, че дори и най-жестоките страдания на войната не са в състояние да унищожат прекрасното у човека. Отричането на войната авторът постига чрез яркия контраст между картината на мирния живот и мобилизацията. Особено в празничен ден романтиката на града е голяма. Йовков разкрива живота в цялата му многостранност. Всички жители – и търговци, и чифликчии, и „големци”, и отрудените са на празника. Всичките те са бодри и радостни. В ударите на камбаните звучи „голяма и чиста радост”, а когато възвестяват мобилизацията, те бият „продължително и тревожно”. Хората съобщаваха новините, като „възбудено жестикулираха” и „всичко беше някак сдържано, спокойно, загрижено”.
Люцкан е прекрасен образ на опоетизирания душевно чист човек и е истински щастлив на празника. Тогава продава красивите си цветя, придружени с наивни тълкувания. Но с обявяване на мобилизацията и той заминава на фронта като всички мъже. Всред грубите войнишки фигури бледоликият младеж с кръст на шапката и хризантема на гърдите изглежда странен. Люцкан живее непрекъснато с мисълта за цветята, щастлив е, когато му поднасят цветя и силите му се изчерпват, когато раздразнен войник смачква подарената му хризантема. Загубата на това цвете за него символично означава загуба на любовта. Той до последен дъх носи в себе си спомена за Цветана.
Основно изразно средство за постигане на авторовите внушения е контрастното противопоставяне на красивото и нравственото на ужасите на войната. Въпреки нееднократното споменаване на ограничените умствени способности на Люцкан, ние разбираме симпатиите на Йовков и емпатийно сме съпричастни към чувствата на героя. В унесеността и вътрешната съсредоточеност на героя повествователят достига до най-висшите прозрения за живота. На фронта е ясно подчертано неадекватното му, ирационално присъствие, но цветопродавецът е истински необходим и пълноценен в естественото си обкръжение – там на „Моста на въздишките” с „препълнена табла в ръка”. Във Венеция наричат мост на въздишките мястото, откъдето са превеждали осъдените затворници. Люцкан се озовава сред осъдените на фронта. В родния му градец този мост е място за разходки и размяна на погледи. Очарованието на Люцкан не се накърнява от комичните и неловки положения, в които се озовава всеки момент. Злополуките на Люцкан протичат в благосклонна среда, най-малкото защото присъствието му разведрява духовете. Характеристиките, които му дава авторът, го обгръщат с ореол на духовно обаяние: „Възторжената и светла душа на Люцкана беше създадена за свърталище на любовта”. Чувствата на цветопродавеца са представени с дълбоко съпричастие и разбиране.
Душевната нагласа на Люцкан и войната с нейните груби закони и бруталност не могат да бъдат съгласувани. Погълнат от своите мисли, „поетът” стоически понася несгодите на походите. Той е най-слаб, най-непригоден за военна служба, но физическите страдания с нищо не променят вътрешния му живот. Един скрит, неназован героизъм се проявява у този физически немощен човек: в душата си той не изменя на това, което обича. Люцкан, който не познава смисъла на войната, който не знае как е попаднал тук и бленува за красота, знае само едно: „Войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана”.
Войната в „Последна радост” е показана с цялото зло, което носи – глад, смърт, болести. Засилвайки страданието и ужаса, Йовков я отрича неизменно: „Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори у най-кроткия, заговори само звярът”. Тук авторът е стигнал до пряко обвинение чрез един необикновен образ – Рачо Самсара. Гледайки многобройните, умиращи от холера войници, той казва: „Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята!”.
Картината на смъртта на Люцкан, въпреки дълбоко трагичната окраска, е утвърждаване на живота. Тя е описана реалистично – Люцкан е откъснат от другарите си, останал съвсем сам, той в последната си минута протяга ръка към самотно цвете. В последния жест на умиращия е въплътен вечен копнеж по живота.
В разказите „Пръстенът” и „Песента на Солвейг” Йовков вниква в душевния свят на героите си и съпоставя действителността на романтично-сантименталните пориви по един далечен свят на красиви изживявания. Пръстенът е символ на нескончаемост на нравствения живот. В разказа „Пръстенът” Ламбрев стои изправен до прозореца и оттам вижда и преосмисля. Много близък на Люцкан по натюрел е Живко от „Чудният”. Той изглежда ненормален всред другите войници, неговата изолираност и отчужденост от реалността го сближават с цветопродавача. Освен това, че не успява да се ориентира в неговите войнишки задължения, при Живко има и „чудновата болест”. Той изживява чуждата смърт с непоносимо страдание, свръхчувствителен и съчувстващ на всяка болка.
В разказа „Белите рози” също срещаме герой с „чудновата болест”, която се уврежда от безсмислието на унищожението около него. Опълченецът Спас проумява символиката на белите рози, вехнещи на пътя, където са се сбогували двамата млади.
В разказа „Балкан” войната не присъства пряко, но болезнено отекват последиците от нея. Поводът за написването му е, че голяма част от Североизточна Добруджа е дадена на Румъния. Едно куче изразява болката си от промяната на границата и напускането на войниците. Свикнало е да обикаля старата граница и се завръща там. Тогава го приемат и му се радват, даже кръчмарят, който някога е бил ухапан от Балкан, сега го мисли за другар.
В разказа „Вълканин говори с бога” последиците от войната са най-жестоки. Героят се отчуждава от хората и разговаря единствено с бога. Чрез образа на Вълкадин е изказана болката по загубените територии: „Кои са тези, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, нямат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора? Как може да се тегли границата....да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите”. Сюжетен център в разказа става метафората на прозореца, през който Вълкадин вижда границата, зад която са останали жена му и болното му дете. Тази раздяла на семейството понякога е завинаги, защото детето умира и Вълкадин е далеч от него.
Един от най-големите уроци, които ни завеща Йордан Йовков, е ненавистта към насилието и святото преклонение пред човека: той ни показа, че както в честити времена, така и в часове на изпитания, хората не трябва да загубват своята съвест. В творчеството му се утвърждава тезата, че думите са недостатъчни и не е посилно да изразят същността на нещата. Над всичко остава съвестта у духовните личности.
четвъртък, 17 февруари 2011 г.
събота, 12 февруари 2011 г.
Моля те само да ги изпратиш на всичките си приятелки ...
И не ми казвай, че си заета и не можеш да ги препратиш.
Познаваш ли фразата -
"Спри и помириши цветята"???
Да видим сега колко цветя ще получим!!!
Щастието те поддържа нежен,
Трудностите те правят силен,
Грешките те правят човечен,
Спънките те правят скромен,
Успехът те кара да блестиш,
Но ... само приятелките ти помагат да вървиш напред!!!
Тогава ... да видим колко приятелки имаш днес!!!
Благодаря Ви приятелки, че сте част от живота ми, без значение дали е поради някаква причина, епоха или за цял живот.
Бъдете благословени всеки ден от живота си!!!
Моля те само да ги изпратиш на всичките си приятелки ...
И не ми казвай, че си заета и не можеш да ги препратиш.
вторник, 25 януари 2011 г.
за Цветан Стоянов
Сборник с есета от конкурса за есеистика на името на Цветан Стоянов.
София, 2010 г.
The critical heritage of literature and philosophy between 50-ies and 70-ies is highlighted by the Tsvetan Stoyanov’s graceful talent like the insight prophet. His prophecy is to outline the new way of critical method – the post-modernistic, but the word force is in the “glossary memory”. In totalitarian epoch Tsv. Stoyanov translated a great number of valuable English and American writers, his doctor’s thesis is on the topic of alienation and he seeks the path for mediation among the East and the West cultures. He prophesied about the antithesis and synthesis in the great art, appealed against the “literal greenhouses”. We found the core of ideas in images of heroes Lao Dza, Dostoevsky, Botev and Karavelov. Stoyanov is not a robot in the God’s arms. He descended Vladimir Vasilev’s ideas as a good student of the observed by the secret agents old critic. In similar way I wish to follow the Svetlozar Igov’s ideas and to give the ransom souls the same love to the literature that professor Igov gave them .
Резюме на статията на Мария Чулова на английски език и на български език.
Литературното и философско критическо наследство между 50-те и 70-те години е просветено от благословения талант на Цветан Стоянов като на озарен пророк. Неговото пророчество е да очертае новия критически метод на постмодернизма, но силата на словото е в „словесната памет”. В тоталитарната епоха Цв. Стоянов преведе много стойностни английски и американски писатели, неговата докторска дисертация е на темата за отчуждението и той търси път за посредничество между културата на Изтока и на Запада. Той пророкува за антитезата и синтеза във великото изкуство, призовава да сме против „литературните парници”. Откриваме сърцевината на идеите му в образите на Лао Дзъ, Достоевски, Ботев и Каравелов. Стоянов не е робот в Божиите ръце. Той наследява идеите на Владимир Василев и е като добър студент на наблюдавания от тайните служби /ДС/ стар критик. По подобен начин желая да съм последователка на идеите на проф. Светлозар Игов и да даря с любов към литературата заблудените души, така както професор Игов прави.
неделя, 2 януари 2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)