събота, 21 август 2010 г.

Желаещите да направят дарение могат да ми пишат на мейла: thulova@mail.bg
Там приемам също предложения за бизнес и услуги.

събота, 7 август 2010 г.

Изсечена ли е Броселиандовата гора? Есе от Мария Чулова

Изсечена ли е Броселиандовата гора?
Есе от Мария Чулова


Не е изсечена митологичната Броселиандова гора, а перипетиите в нея растат като Кадмови войни все още, нови глави на змейовете поникват пред кръгозора на уединения творец. Студията на Цветан Стоянов „Броселиандовата гора”/1962г./ ни поставя множество въпроси като в естетическа програма на литературно направление. Всеки духовен лабиринт е като митологичната гора от романите и епическите поеми за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Цветан Стоянов изгражда и разгадава духовни лабиринти, като да е живял по времето на магьосника Мерлин, като да е пророк надраснал епохата си, един странник през вековете. Може да не сме били още в романтичната гора, но може с вас да сме били там и да сме забравили, някой от нас може да сподели, щом ни събира Цветан.
Всяка Броселиандова гора съществува по собствени закони и е естествен лабиринт, в който геният и поетът имат избор на път – единият избор е сянка дебела и бистра вода студена, край кладенеца, спасяван от проклятие и примамващ странстващия дух, а другият изход е обречеността на самотата, заплахата от враждебни сили, извън субектно-рефлексивните отношения, неразбраност, отчуждение и себеунищожение.
Студията на Цв.Стоянов прокарва нови идеи за неизбежна промяна на стила и езика на литературата, изкуството и науката. Болезненото съзнание на поета подобно на героите на модернистичния роман от автори като Джеймс Джойс, Марсел Пруст, Кафка и Сартр се откроява на фона на характерния за шейсетте години на 20век строителен роман, възхваляващ труда и съзиданието.
Интелектуалецът Цветан Стоянов се осъзнава като концептуален критик и творец с мисия на преобразовател, който да внесе нови идеи и цели в средите на литературоведите, да откъсне поезията-самоцел от унищожителния синдром на разрушение по вродени или външни социални причини. В есето си „Шаячната интелигенция” авторът критикува и пленумските директиви и криворазбраната естественост на народностно и народническо поведение. Не е той от „найлоновата интелигенция”, дори да е модерно да се счита, че преводачът е силно повлияван. Опозицията между „шаячна” и „найлонова” интелигенция е само загатната в студията „Броселиандовата гора”, защото за литературоведа е важна истинската народна интелигенция. Поривът към нов светоглед, основан на собствена идейно-концептивна система, е ясно изразен, но чувството на обреченост от пропадане в свои виртуални измерения на твореца остава. Отказали се да се почувстват пияни от живота, надарените с мисия да пишат се лутат в лабиринта на самотата и отчуждението. Стоянов се стреми да даде лъч светлина и надежда, но самият той е прозрял, че алиенацията идва от Запада към Изтока и съпътства процесите на миграция от селото към града.
Омагьосаната гора от рицарския цикъл за крал Артур ни омайва и ни заплита в лабиринт от символи, които поетите, писателите, преводачите, критиците и литературните теоретици разгадават по свои методи. Личната воля на твореца трудно може да надрастне свръхестеството на познанията, каквито и пророкът Мерлин владее, както и цялото магьосническо войнство от Средновековието до Толкин. Нобеловият лауреат Артър Кларк ни поставя дилемата „Не е доказано още, че интелектът има някаква роля за оцеляването”, като във фантастичните си романи извървява една въображаема одисея с цел да предотврати бездната на бъдещето. Цветан Стоянов посвети живота си в неуморен преводачески труд и в оригинал прочете романите за Свещения граал и търсенията на Артур и двора му, преведе много автори от романтизма и модернизма. От него научаваме за Артуровския цикъл и може би нямаше да се сетим за утопията на гората, където е бил омагьосан самият маг. Пророкът Мерлин знае историята на граала и пази тайните, защото е приемник на Йосиф Ариматейски, който пръв пренася граала в Британия. Според романите за Персевал Мерлин създава Кръглата маса, а не Артур, защото следва примера на тайната вечеря на Исус, състояла се на кръгла маса. Артур внушава равнопоставеност на най-изявените рицари – сред тях е Галахад, синът на Ланселот и пазителката на граала. В Средновековните рицарски романи, достигнали до нас главно чрез творбите на Кретиен дьо Троа, често се среща Броселиандовата гора. Зеленоока магьосница омайва самият Мерлин и го приспива в Броселиандовата гора според келтска легенда. Мерлин е поетът сред рицарите от златното братство, той бил също жрец, познавал като Орфей езика на птиците и цветята, на морето и небесните светила. Според Стоянов също можел да се пренася през измеренията и да минава през повърхността на предметите, за да се среща с могъщи духове. Вдъхновител за всички рицари – Гауейн, Борс, Ланселот, Парсифал, Галахад и др. – Мерлин ги лишавал от чувството за умора чрез гласа си. За някои той е прероден Орфей. Докато е в състояние на сън, магьосницата е извличала от него глас и песни само за себе си, а времето за него спряло, превърнало се във вълшебно време. Томас Малори описва „Смъртта на Артур”, за което е важно да разберем клопката на омагьосаната гора, а Карл Имерман в „Мерлин” насочва интереса ни към пророка, като дава късен авторизиран вариант на историята чак през 1832 година, за да представи търсенето под предводителството на Мерлин, участници са Артур и Гуиневир. Като изследовател на англо-саксонската литература Стоянов само ни насочва към утопията на Броселиандовата гора, но ни оставя сами да изчетем в оригинал забравената рицарска книжнина.Ще цитирам критика: “Умира душата на Кръглата маса, човечността и братството, умират светлите разговори, ръкостисканията, съзвучието на сърца и думи – умират, за да ги покори омразата.” /с.56,2006г./.
По самобитен начин пресича гледните точки към изкуството и кризата на твореца, изкачвайки се през митовете за Орфей до съвременната литература, но и пропадайки в небитието, прозрял вируса на разобщението. Повече в преносен смисъл разбираме различните проекции на Броселиандовата гора, сънищата и подсъзнанието представляват естествен лабиринт, бдението и връзката с божественото са специални състояния на духа, объркан като диворастяща гора, оплел латентното съзнание към мъгливи светове на заблуди, за които рационалните правила са табу.
Книгите от старогръцко-латинската античност до епохата на подредеността и нормативизма са вид изкуствени гори, през класицизма се опитват да ги култивират, като посочват висока и ниска култура, но пак създават изкуствени гори под формата на естетиката на книгата. Остават някои планини на духовността – образът на Орфей от шеста книга на „Енеида” от Вергилий, преродил се и в самотния Орфей от 11 книга на „Метаморфози” от Овидий и после възкръснал в произведението на Тенеси Уилямс „Орфей слиза в ада”. Певецът на Тракия и Родопа е не само въплъщение на музиканта, той е любовник на музиката, а лирата му е любима. Раздялата с Евридика разкъсва сърцето му и той е склонен да се лиши от земната си същност и да слезе в царството на Хадес, сред призрачните сенки на покойниците търси своята любима. Обречен на гибел от менадите край Хебър, само Феб може да спаси символа на поезията лирата и главата на Орфей от дракона. Много по-жизнеутвърждаващ е Георги Караславов в повестта си „Орлов камък”, където предава български колорит на историята на Орфей. Цветан Стоянов започва историята на всички безнадеждни творци от мита за певеца, омайващ фауната и хората.
Измамно е времето и пространството на мита, а реалността и привидността приемат различни литературни и житейски форми. Броселиандовата гора е под въздействието на моментната магия на Мерлин, а то продължава различно в епохата на рицарите на Кръглата маса и днес, когато други заблуди вещаят погибел на твореца без корен. Романите за развитието на твореца като „Портрет на художника като млад”, 1916, „Одисей”, 1921, от Джойс, „По следите на изгубеното време” от М.Пруст, са изградени като поток на съзнанието, а есето на Стоянов ни оставя подобно усещане, че стремежите му за всеобхватност водят до убеждението за неповторимост на извървения път. В умален мащаб срещаме почти цялата литературна действителност, автори четени от нас през две десетилетия, за което тълкование е нужно да открием ключовете в Броселиандовата гора. Уви, около мистериозни крепости бди Рижия рицар, за да ни призове на двубой.
Литературоведите с основание считат, че през втората половина на 12 век Кретиен дьо Троа е създал артуровския роман, вдъхновяван от херцогиня Мари дьо Шампан и покровителстван от нея. Дворът на крал Артур е лишен от географска определеност, но някои мислят, че Камелот се намирал в Уелс, а Броселиандовата гора е в Централна Франция. Столицата е на острова, а държавата е континентална, често се чудим в тази топонимична неопределеност. Това е във връзка с представата за наднационалността на рицарството, надвременността му като кастово явление, символизиращо куртоазната любов и следването на идеал дори в наши дни, ползвано като удобно убежище за изразяване на любовно чувство. Авторовото време на Цветан Стоянов е отразено в отношението на човека от 60-те и 70-те години на 20 век към класиката и модернизма, към трагизма на оскърбени и пропаднали творци с разликата в отношението към тях приживе и после. Линейното време при Цветан Стоянов личи и в хронологията на появата на световните поети, като търси в тях праобрази на изкуството. Вълшебното време извън Броселиандовата гора е спряло в замъка на майката на крал Артур, която овдовяла е все така млада и прелестна, докато наблюдава стареенето на сина си. Магическото заклинание на Артур също обърква рицарите в гората, където времето е спряло. При Толкин всичко говори, при Средновековния автор очакваме всичко – преплитане на фантастично и реално, като легендата е съхранила имената на реални рицари, но живели в различни векове, славата им възбужда въображението ни, за да стигнем до сложна диалектика. Средновековният слушател си е представял нещата такива, каквито му ги разказват, като е имал усет за художествена условност, но е вярвал повече. Самите рицари са нещастни заради доктрината за невъзможността на любов в брака, съчетавали са качества на аскети и хедонисти, сляпо следват идеала на краля, а когато пируват в двореца обичат разкоша. Ланселот люби жената на Артур, а Ивен обича непостижима привидно. Винаги Броселиандската гора дава нов развой на сюжета, така е и в „Ивен или Рицаря на лъва”, където има необикновено произшествие със сенешала Кей. В гората има тайнствен пазител, а перипетиите са буря и рицар на кон, който призовава Ивен на двубой. Преодолява ги и се влюбва в Лодина, вдовица на Ескалдос Рижия. Испанецът дон Родриго от „Песен за моя Сид” също убива близък на любимата, а Ивен взема за жена Лодина, като убива Рижия рицар.
Мога ли да изсека Броселиандовата гора? Не. Не си върнахме корията от прадядо ми, водехме дела, но нямаме компетентността на царя за реституиране, нямаме и средствата. Изсичането на горски масиви ни повлича към екологично бедствие, но бедата е в липсата на амбиции на мнозина да навлязат в Броселиандовата гора. Фундаментализмът на отчуждението личи често. Емили Дикинсон, Уолт Уитман, Уилям Блейк и Уъртсуърди, Кийтс и Бърнс влияят на Цв. Стоянов, а той от своя страна даде кураж на Васил Попов от с. Миндя и на редица други. Търсещият дискурс и нов ракурс в изкуството открихме. Даде ни също енергия от белетристиката си, стимул да се събираме в литературни формации. Нека сме обвързани с хуманност и грижа за по-нещастните.
Научният ми ръководител ме насочи към „Писателят и неговият опит” от Васил Попов, ето защо аз опознах приятеля на Цв. Стоянов първо, а после се замислих какъв човек е бил. Мемоаристиката ни дава отговори за вдъхновението за „Корените”. Субективизацията проличава още от първия абзац. Наскоро починалият приятел на твореца, Цветан Стоянов: „много е жив още неговият глас и смехът му, детското му възрадване от незабелязани бисери”. Това е животът след смъртта в съзнанието на другаря, един субективен континиум. Свързва ги много: „участвахме в едни битки, всеки със своята работа, със своите убеждения”. Пестеливата употреба на епитети и метафори подчертава реализма. Разсъждава за критически факти, често срещан похват при деконструктивисткия подход, тъй наречената критика върху критиката. При Стоянов и тук в „І. Корените” наслагването на западната и българската действителност е явно, то оформя миниатюрна картина на глобалните световни процеси. Чрез избора на приятел ние се изявяваме, а чрез избора на съпруг Антоанета Войникова също говори за себе си. Бахтин нарича този принцип „мотив на огледалото”, по-точно „аз-за другия”:”Наред с финеса – интелектуалните му докосвания и преживявания – у него имаше и нещо раблезианско”. Цветан Стоянов е съпоставен не с конкретен литературен герой, а с комплекс от колективни качества, общи за „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле и възбужда аналогии с човек – склонен към физическите наслади, носещ нещо „не българско, нещо разгулно в отношението му към храната, към питието, към вкусовите възприятия”. Описанието клони към художествения стил:”в ноздрите му се утаяваха прашните благородства на стари библиотеки, забравени в таваните на някогашното ценности”. Чрез синестезията се откроява свръхчувствителното обоняние към духовната култура на предишните поколения, на старите ценности. Самодистанцирал се, Васил Попов съхранява най-доброто от Цветан, но ни споделя: „настръхваше от моите бурни реакции към хора и неща, смекчаваше невъздържаността ми и моя фанатизъм”. Ключови думи за техния общ живот стават гора и планина /”Броселиандовата гора”, пеещата гора от романа „Корени”, сънят-действителност/. Няма да е изсечена тази гора, щом имаме приятели да помнят и да се надяват в живота след смъртта чрез труда ни. Предметно-рефлексивните отношения се оказват противопоставни и чрез ръкописите – единият хвърля в печката, а другият никога не изгаря „мостове”. Един от редките хора е Цветан, един сред които се вижда Васил Попов – „Живи и покойници ни гледаха отвсякъде, между тях бях и аз”. Механизъм на самоунищожение е заложен и в комунистическата система. Цветан Стоянов го е осъзнавал и затова в поредицата на сабоубийства включи и образи от 60-те години. Метафоричното сравнение на творенето с влюбване е в духа на Платоновата традиция.” Спомени, срещи, догаждания, малки незабележими кълнове покарват, превръщат се в хора, в човешки ДУШИ.”/с.604, Дневникът/.
Акунин припомня съдбите на самоубийците, тъй както Стоянов в „Броселиандовата гора”. Ако душите на творците са изсечени като гора, то те не са погубени за нас читателите, но пред Бог имат грях. Дихотомията на хора, които обичат удоволствията, но са твърде крайни и са готови да се лишат от всичко. Неволната памет за тях често ни дава картината за смъртта – Петя Дубарова, , Пейо Яворов, Николай Ракитин, Есенин, Маяковски, Цветаева, Юкио Мишима, най-много британци, след тях германци и французи, а сред руснаците суицидните случаи не намаляват, а поддържат често челно място в статистиката. Григорий Чхарташвили в “Писатель и самоубийство” ни смущава с обобщение на световната скръб по загубата на интелигенцията, чията воля е била да посегнат на живота си. Суицидното поверие се е зародило преди повече от 200 години в Европа. Антисуицидният имунитет на обществото отслабва по различни причини. Социални източници са религията, семейният и общностният интегритет, икономически сътресения, политически катаклизми. При голямата криза на Ню-Йоркската борса през 1929година се самоубиват 210 бизнесмени. В постосоциалистическа Русия нарастват самоубийствата през 90-те години. През вековете се е променяло отношението към посегналите към живота си. Тома Аквински е обявил самоубийството като троен смъртен грях: против Господ, против обществените закони, против човешката природа – инстинкта за самосъхранение. Ницше оставя някакво достойнство на самоубиеца. За някои суицидът е изглеждал романтичен, дори импозантен, а за други да избегнат болките от неизлечими болести. Повод за написване на “Страданията на младия Вертер” /1774г./ стават две обстоятелства: несполучливата любов на Йохан Волфганг Гьоте към дъщерята на Буф, а втори повод е самоубийството на студента Ерузалем. Бонапарт забранява на офицерите си да четат “Вертер”, понеже се страхува от епидемия. По географски район литературният суицид се забелязва най-ярко в Британия, Германия и Япония. Светът не е село, а мегаполис, в който нямаме сродни души. Фройд си е писал в завещанието, че иска силна доза морфин като евтаназия.
Акунин, който разсъждава по проблематиката на есето „Броселиандовата гора“, цитира в своята творба за писателите самоубийци прочутите руски философи като Николай Бердяев в “За робството и свободата на човека”, като така ни мотивира някои от творческите крахове, които завършват злощастно: “Творчеството е освобождение от робство”, така човек бяга от действителността, създавайки свой условен свят. Юкио Мишима умира на 35 години, след като си направи ритуално харакири пред парламента в Япония, призовавайки към реставрация на имперската власт. Познат е на българите с романите си, но забравяме колко страдания е изпитал, за да произнесе репликата: “Пиша романи, за да не убивам!”, по този начин излива агресията от неудовлетворението, но и разочарованието от битието. Примирил се е с несимпатичните аспекти на битието, за да ни потопи в неговите романи. Ницше е издигнал в култ недействителното. За него “творчеството е картина – нарисувана от собствена кръв”. Мнозина творци се съблазняват от възможността да влязат в историята. Кокто нарича творенето опит да победиш смъртта, “Да пишеш – това е да убиваш смъртта”. Наистина и при Цветан Стоянов има метафизика: “При един духовен човек и телесното винаги става духовно”.
Самият той умира в Пирогов все още млад, а няма кой да довърши творбите му. Тончо Жечев също се сеща, че гарванът от Едгар Алан По не може да замени “Непобеденият победен”, не може да ни убеди с неговото никога. Чакаме нови странници в Броселиандовата гора, нови поколения творци. Когато идеите на Цветан Стоянов намериха съратници дори в Съюза на българските писатели, ние имаме надежда, че ще пораснат филизите на непобедимите. Димитър Димов успя преди смъртта си да защити Цветан Стоянов, да му даде трибуна, когато бе председател на СБП до 1 април 1964. По-добре е така, отколкото сделката с Мефистотел.
Не мога да бъда идолопоклонник на Цветан Стоянов, но мога да му отдам почит и мога да се опитам да го разбера. Ще се поклоня пред Шекспир, Моцарт, Леонардо, Ботев и Левски. Мога да се позная и огледам сред вас, а и в кладенеца на Броселиандовата гора. Готова съм да пия от него, но пазителите му още не са мои другари. Сама съм, но имам вас, поети и писатели, имам идея, вдъхновение и импулс. Не обещавам да покоря Броселиандовата гора, няма и да посегна на нея. Отдавна се лиших от способност да се покорявам като първите хора, доволни от Божията воля и лишени от свободната воля.
Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.